събота, 22 септември 2012 г.

Маргаритки в учреждението

Когато се ядосам пуша като мъж, като нервен мъж. От тези холерици които някога обичах, а сега не мога да понасям.
Изчаках малката да излезе от учрежденията. Казах й да се качва в колата, нищо повече. Нещо ме попита. Не го чух. 
Защо ли ми трябваше! Не заслужаваше жеста…
Гледа като заек. Ще ме изяде с въпроси. Е, ще й дам отговори. Много повече отколкото иска. Не ми е работа, но ще го сторя. Не искам, но се налага. 

Подви веднага опашката. Последва ме, а днес ме вбеси.
Че я ревнувам, ревнувам я. Коя не иска да е с осемнадесет години по-млада и да ухае на зелено. Повече погледи от мен, ще събира само няколко дена. После ще си ги върна заедно с лихвите. Тя обаче ухае на зелено, а аз вече не. Ревнувам я разбира се. Но не с това ме вбеси. Не и не. Къде си мислеше, че се намира. Къде?
-Къде отиваме?-най-сетне набра кураж да попита.
-Слушай ме, кучка си и си заслужаваш всичко което ще си навлечеш с незнание. Не ми е работа да те открехвам.
Мълчеше. Продължих:
-Ще страдаш обаче пред очите ми, а не го желая. Ще ми напомняш мои грешки, а съм ги забравила. Сега имам позиции и обожатели. Поискам ли ще ми целуват стъпалата, и прасците ще ми целуват и коленете, и по-нагоре стига да пожелая. Стига да пожелая. Разбра ли ме? И не само това мога да пожелая, много още, много повече и по-малко. Когато си поискам повече, когато си поискам по-малко. Дори когато не искам е защото искам да не искам. Това е, защото знам какво искам. Обърка ли се, маце. Сигурно. И аз бях объркана. Ти също, но ще го съзнаеш след дни или седмици. Така както го съзнах аз. И не искам да те виждам смачкана. Защото съм го изживяла и изкупила. И не ми се иска да се връщам с мисъл. Сега ясно ли ти е? Имам си позиции. Много големи позиции. Знам къде съм и защо съм…Разбираш ли…
Изписа болезнено изражение. Скоро нямаше да го виждам. Стъмваше се. А смятах да я заведа далече. Много далече. Не е важно къде, но да е много далече, преди да я върна обратно. 
-Какво, главата ли те заболя, малката. Да, вече си имам всичко което желаех. Което желаех по времето когато бях като теб. Много повече даже имам. Много повече…Не ми ли вярваш. Повярвай. Нямаш друг шанс, разбираш ли…Всичко имам и много повече…Но трябваше хубаво да се поожуля за него.
-Искаш да ме предпазиш?-долових насмешка във въпроса й и избухнах:
-Себе си искам да предпазя, не разбра ли. Не искам като те гледам да си спомням каква глупачка съм била. Малка спретната глупачка с вирнато дупе. Учреждението ще те смаже…
Въздъхна. Личеше си, че вече е сплашена. И аз бях, но по-късно. Побързах да я успокоя:
-Не е толкова страшно. Звяр е, учреждението, но може да е мил звяр който ти носи сутрин чехлите и вестника. Ближе ти ръцете и краката. Пази входа ти от посегателства. Панаири за порода печели, даже. И ти носи медали и всякакви други накити. Хваща успешно всяка диря в лова на мъже и живот. Може очите си да завържеш, но щом го държиш здраво за повода ще те заведе дори там където не си знаела, че си желала, но си желала. Кеф ти прясна мръвка, кеф ти кожено палто…
-Моля те…
-Груба съм, нали. Но съм щастлива. Да. На мястото съм си и съществувам. Мързеливо като котка. Разточително като персийски княз без да имам отговорностите му. Не съм нечий сексуален каприз, нито парцалка, ни момиче за всичко, ни офис мишка. Вярвам на всекиго, разчитам на себе си. Слагам сметана в кафето винаги, а мога да вгорча живота на всеки когато си искам. Мога да ти грабна всеки любовник, макар да си по-свежа. Да по-класова съм, но си по-расова. По-стилна съм, но си по-красива. И ухаеш на зеленина, а толкова омайваща е зеленината. И все пак мога да ти грабна любовника. Не вярваш, ли?
-Какво искаш от мен?
-Говоря ти като на дъщеря. Нищо не искам. Играя спектакъл. Сто милиона роли съм имала, сега играя роля на майка. Така ми се приискало.
Засмя се. Засмях се и аз.
-Не говори за маргаритки. Никога повече…Направи се на забравила утре. Направи се, че си се шегувала. Дори се направи на глуха, докато отмине. И никога повече не споменавай маргаритки. 
-Но защо? Аз наистина ги…
-Обичаш ги, знам. Но те са като смеха ти. Разголват те. Учреждението има тайна лексика. Думите имат скрит, магически смисъл. Ще ги научиш с времето, но сега употребявай само тези думи които чуваш. Свои не внасяй. След време когато разбереш какво означава всяка от тях, ще можеш да си говориш както си искаш. И да подвеждаш и да имаш. Души да имаш…
-А сега? Плашиш ме, къде отиваме…Искам да се връщам, плашиш ме.
-За пеперуди можеш да говориш, но не за маргаритки. Щом обичаш цветята споменавай често фикуси. Те затварят пространството. Довеждат го до кабинетите, а помни, че в тях е властта ти. Домът ти е илюзия, ходене на кино, проекция която ти дава радост, но не власт и щастие…Но трябва да твърдиш обратното и в случаи дори да си вярваш. 
-Ти луда ли си?-съпротивяваше се, но губеше кураж. Вярваше ми.
-Не говори за маргаритки. За домашна котка също. 
-Трудно ще ми е така. По-добре да мълча.
-Не. За нищо на света, не мълчи. Просто слушай…Приятно е. Отразявай думи, но ги разлагай в съзнанието си. Както капките разлагат слънчевите лъчи за да ги превърнат в дъга.
-Ама си поетична…
Засмяхме се.
-Ти не бъди. Само когато се наложи. Или когато си с мен, защото пред мен си като пред себе си и аз пред теб съм като пред себе си. Само, че ти ще бъдеш по-рано докоснала щастието от мен. Късмет имаш проклетнице. Завиждам ти и те мразя. Но какво да правя, помагам ти. Казах ти, че аз съм заинтересованата. Не мълчи, в никакъв случай не мълчи. Ще ти кажа и една хватка. Чуеш ли случайно небрежно подхвърлено мнение, запомни го. Хубаво го запомни. До думичка го запомни. Изчакай. Човекът който го е рекъл ще забрави. Ако ти е неприятен, можеш да го размажеш. Кажи му туй което е рекъл. Изречено от твоята уста мнението му ще е чуждо. И той ще се нахвърли на борба със своето собствено мнение. Сам ще си нанесе раните.
-Не те разбирам, тук.
-И не трябва. Просто го направи. Ще видиш, че има ефект. Всички в учреждението мислим сходно, но думите изречени от другият раждат противоречията. Когато това са твоите собствени думи…Лошо ти се пише…Пак не разбираш. И не трябва. Поживей. 
-Ама, че в свят съм попаднала.
-О, не, миличко! Не си попаднала, а избрала. Без да искаш, хазартно, но си го сторила. А този свят, казах ти не е никак лош. Никак. Трябва само да го дресираш. Не е трудно. Приемаш го. Това е автономна реалност. Тя прилича на останалата. Има и подобни закони, но е различна. По-строга е, с по-малко цветове, но това не я прави затвор, а официална рокля. Официална рокля е реалността в учреждението. Голямата реалност е нейната сестра Пепеляшка. С интригите и заговорите ще свикнеш. Помни, че са част от играта. Никакви угризения не бива да изпитваш. Ако трябва да излъжеш, направи го. Не казвай истината преди да си сигурна, че това е истината на учреждението. Другата колкото и истинска да ти се струва е просто твое мнение. С което някой ден могат да те разбият. Не се оставяй твоето мнение да те води и да желае чрез теб. Остави твоите желания да имат мнения и власт. Внимавай за микрофони. Има ги на всякъде.
-Така ли!
-Да. Има вече имплантиран и в съзнанието ти. Мисли това което искаш да чуват враговете ти. 
-Сериозно ли говориш?
-Приеми го за истина. Около месец ще е подобно мания за преследване, но след вторият това ще е чувството ти за свобода. Внуши си за микрофоните и толкова. Няма ги разбира се. Все още е технически невъзможно, но повярвай го. Мислиш ли така както искаш да узнаят тези които искат да узнаят какво мислиш, си свободна. Няма страшно да бъдеш жертва на интрига. 
После и говорих за различните мъжки парфюми и цветовата гама в която трябва да се облича. Книгите които трябва да прочете и списанията които трябва да се прави, че чете, но да не чете. Казах й и кой мъж е подходящ в момента за вниманието й. Щеше да й помогне да се изкачи по стълбицата нагоре. Посъветвах я или да зареже онзи мухльо който си има, или да го държи като резерва. 
Имаше съпротива, но постепенно я овладявах, защото чрез устата ми говориха традициите на учреждението. 
Смеехме се накрая и двете. Купихме си бутилка и пихме движение. Приятно беше. Тя говореше глупости. Аз започнах да се повтарям. 
На зазоряване ме побиха хладни тръпки.
На другата седалка, до себе си стоях аз.
Бях облечена в нейните дрехи, но бях аз. 
Говорих на себе си.
Тя се бе превърнала в мен.
И като се видях от страни, едва сега забелязах. Не изглеждах никак щастлива. 


хорър, трилър, социална драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email