Жената - сянка

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Първо познах сянката й.
Случи се преди година и осем месеца. Вятърът свистеше, забиваше ледени капки в лицето ми. Свих се на автобусната спирка докато отмине или докато намеря достатъчно сили за да продължа към къщи. Не се чувствах добре, а в същото време не желаех да се прибера. Безпричинно. Битът ми с нищо не ме отблъскваше. Самотата си бях избрал сам. И с бившата ми се срещахме. Беше някак по-топла и по-добре ме разбираше. По цял ден бях и ангажиран и да се върна у дома ми беше като да започна да сънувам нещо приятно. Но тази вечер не исках. Безпричинно не исках, а времето беше отвратително. 

Стаен на пейката видях сянката й извън козирката. Първо си помислих, че е на дръвче което прилича на жена. Погледнах по внимателно и се уверих, че е дръвче. После се разколебах. Струваше ми се, че е жена. С къса пола, с дълъг шлифер. Косата й се развяваше. Усещаше се, че трепери, но не се скриваше под козирката.
Не, това беше невъзможно. Дръвче беше. После заприиждаха хора очакващи автобуса и я прикриха. Взирах се внимателно за да видя дали в автобуса ще се качи жена с подобна фигура, но не забелязах. Когато спирката утихна сянката я нямаше…
Огледах се на всички страни, но улицата беше празна. В автобуса се качиха предимно възрастни хора. Имаше и по-млади, но нито една нямаше подобни форми. Да съм пропуснал. Възможно е, макар че съм почти сигурен, че проследих всеки един с поглед. 
Другата вечер леденият дъжд беше обърнал в ситна скреж, температурата беше паднала с десет градуса, но все пак я чаках. Повече от три часа чаках да се появи. Дълго време не бях пил, но преди да се прибера се взех коняк да се сгрея. Въпреки това през следващият ден имах лека температура. Но на вечерта пак я чаках. На следващата вечер пак. Казвах си, че съм глупак, че няма смисъл. Нямах и никакъв разумен мотив, но все пак заставах на спирката и се взирах за появата на сянката. На няколко пъти точно на нейното место заставаха жени с други фигури. Веднъж сърцето ми се преобърна. Стори ми се, че е тя. До нея се приближи някакъв тип. Разправяха се шумно. Достатъчно силно говореха за да разбера, че са проститутка и сводник. Но това не беше тя. Различаваше се. Също беше фина и подобно нея облечена, но имаше по-дебели крака. И беше с момчешка прическа, докато онази имаше дълги коси. Развяваше ги вятъра. Изтекоха четири седмици когато тя пак застана на същото място. Вече бях спрял да очаквам. Не вярвах, че се е случило. Изведнъж се почувствах неподготвен. Ако на последвалата първата вечер я бях видял щях да я заговоря. Сега загубих самообладание. Толкова неща ми се натрупаха да й казвам, толкова да й говоря, че не знаех откъде да започна. А и усетих, че сериозно не съм се надявал да се появи пак. Чакането е било заради самото чакане. Не съм искал да се прибирам в къщи. Нея съм си измислил като оправдание. За да не приемам жестоката истина, че вече не ми е приятно сам, че съм допуснал много грешки, че съм объркан и уплашен от живота. Изкълчил съм душа, отдал съм се на самозаблуди. Минаха ми един милион нелепици. Разтреперих се. Поисках да я поканя на чашка кафе и коняк. Отказах се, помислих си, че ще се разочаровам. Лицето й отведнъж ще се окаже смазано, старо, изкривено от действителност. Или отблъскващо или твърде познато. Докато набера кураж, тя изчезна. На следващата вечер се появи отново. Бях по-спокоен и наясно, че не искам да я заговарям. Не търся близост. Искам да я виждам. Тя приличаше на ключ и по външност. Малко фино ключе, може би златно и висящо на тънко като паяжина колие. То беше за една потайна врата която ме отваряше към самият себе си. Виждах я, струваше ми се, че я опознавам, а опознавах себе си. Детайлно разпокъсано, вадих скришни мисли и скришни страсти. В някои вечери ми идеше да изляза и да я прегърна. Сигурен съм, че щеше да ме познае. Скъсах с две любовници заради нея. Мислеха си, че имам друга. Е, имах, но не жена, а нейната сянка. Сигурен съм, че ще познае. Ще долови мириса ми. Свикнала е с него както аз с нейният. Знам, че ако се срещнем някъде в тълпата ще я позная по мириса й. Познавам и сега като застане друга която напомня за нея. Рядко се случва, но се случва. 
Иска ми се да й разкажа приказка или да я заведа на кино. 
Да си бръщолевим глупости или да и призная какво е за мен. 
Иска ми се да мога да излизам от кожата и паметта си и да я срещна с друго лице. Да й целуна при запознаване ръка. Да й говоря така както съм забравил да говоря. С патос който убива чувство за реалистичност и буди недоверие. Иска ми се след това да ми се изсмее и да ме разкара. Още да я обичам, а да къса сърцето ми. Да живеем сто години с нея на Тибет. Да отрежа дулото на ловната си пушка, обера обменно бюро. С парите да си купим ранчо. Да отглеждаме камили. Тя да вони на тор. Да нададе петдесет килограма, за да не може никой, дори вече и аз, да види тази прекрасна сянка. Искаше ми се да я заведа в мезозоя. Да я нарисувам. 
Посветих и сто четиридесет и пет стиха и до един бяха слаби. Това само доказваше колко повече я обичам. 
Ту се решавах, ту не смеех и да си помисля да се открия. Минаваха ми през главата страховити и ужасни. Като това, че няма да видя никаква жена, а сянка която ще ме погълне в себе си в една чужда непозната реалност в която ще се храня с корени и див мед, а отнякъде ще долита смеха й, леден и надменен. 
Изчезваше за дни и за седмици. Губех надежда, че ще я видя отново. Връщаше се променена, дори аромата й не беше съвсем същият, но напомняше и по други признаци, разбирах, че е тя. При всяко нейно изчезване си мислех, че я губя за винаги. Кълнях се, че появи ли се пак, ще я видя. Непременно ще я видя и ще ме види. Но щом сянката се очертаеше, забравях. 
Този път обаче я нямаше цяла пролет. Чувствах се променен, остарял, пропуснал я завинаги. Никой не остава на една и съща спирка цял живот. Най-малко жена като нея. Пътищата се отварят. Не е изпуснала възможността си. Добре е, че не се запознахме. Можех да й се явя пречка. Така е трябвало. Трябвало е да ме напусне, завинаги. 
Както съпругата ми, но сега го приех по-болезнено. Много по-болезнено. И когато сянката се яви без да съм подготвен излязох от прикритието си. 
Жената бързаше за автобуса. Имаше палави оранжеви кичури и очила. Усмихната бенка под брадичката и ме гледаше объркано. Разбира се изпусна автобуса. Не можа да отиде при техните. На няколко пъти ме наричаше луд и се усмихваше, а аз наистина бях. И се изливах, изливах всичко което бях натрупал през тази година и осем месеца. Изгубих чувство за реалност, не помня всичко добре. Не бях на себе си. Исках я, плашех я. Обзех я, обсебих я. Харесваше й. Съпротивяваше се на това което й харесваше. Каза ми, че се бои от мен. Казах й, че аз също се боя от себе си. Засмях се, разделихме се. После пак се срещнахме. Не си спомням кой догони другият. 
И след като прекарахме нощта, на сутринта, не много смутено, но не й лишено от смут ме попита:
-За пръв път ми се случва така. От първа среща. Не, че съжалявам, но…Навик ли ти е?
-Но аз те познавам от дълго. От осем месеца познавам сянката ти. Обикнах я. Обикнах те.
Разказах й. Подсмихна се.
-Не знам чия сянка познаваш. Аз съм от седмица в този град. И никога преди не съм стъпвала. 


любовна и еротична психо-драма