Казваше се Ана, но й се струваше, че не прилича на Ана. И предполагах, че освен майка й и баща й, счетоводителката от която получава заплатата си и аз, ни кой не знаеше, че е Ана, а не Анет както се представяше. Анет обаче наистина беше друга жена. С нейното лице и фигура, генетичен код и отпечатъци на пръсти и памет. Ана беше плахо дете, разпалено разказваше пикантни вицове и сама се изчервяваше на това което разказва. Обичаше пикниците и природата, говореше за врабчета и щурчета. И гласът й беше на щурче, а мисълта й прескачаше като скакалец. Напред назад, назад напред, във всички посоки и вероятности. И емоциите и бяха скакалци, при това много и се пилееха. Както ми се смееше, млъкваше и ставаше плашещо сериозна. Изричаше нещо не с времето и мястото си. Понякога дори се просълзяваше и казваше гневно: „Тя се забавлява. Не с теб. Със себе си…И с всичко останало. Теб обсебва, а ти обичаш свободата си.”
„Тя” всъщност бе тя.
Говореше за Анет, а Анет обичаше да танцува и да пържи яйца с мушамяна престилка на голо. Обичаше дъждът да размазва грима й. Да шофира със свален гюрук и без очила, а второто при нейното зрение беше опасно. Преподаваше старогръцки и четеше лекции по сравнителна митология. Флиртуваше със студенти и интригантстваше из ректората. Пиеше по бутилка. Поддържаше нездравословна близост с двама враждуващи подземни боса. Като я питах защо, отговаряше, че било майтап.
Толкова интересна беше, че чак ми стана скучна. Когато очакваш всичко е все едно дали ще те изненадат.
Исках да й го кажа. Ана беше по-красива. Не тъй значима, нито краката й изглеждаха тъй дълги, нито бюста тъй гол когато го разголи, но в нея беше естеството.
Проследих таксито на Анет.
Понякога изчезваше. За ден два, седмица две. Веднъж дори за месец. Ясно ми беше, че е с някой от нейните, големите, които не живеят дълго. Не ми беше работата да знам, въпреки, че се досещах. Не трябваше да я следа, но я проследих. И аз не знам защо. Всъщност знаех. Исках да кажа на Анет, че желая да скъсам с Ана. Не можех да го кажа в очите на малката. Тя не го заслужаваше и щеше да се разстрои, а Анет само да ми се изсмее.
Странно ми се видя, но таксито я отведе до автогарата. Не очаквах посоката. Хвана автобус за дълбоката провинция. Аз следващият. В родният й град бързо разбрах за нея и открих Третата. Защото не мога да я нарека с истинското й име. Нито истинското й име означаваше, че е Истинската. Освен то, което не беше Ана, а още по-малко Анет ми се стори, че няма никакво значение. И го забравих. Просто не исках да го знам, както не исках да знам изобщо за Третата. Макар тя да внесе баланс и страха който имах от демоничната Анет ме напусна.
Изглеждаше по-възрастна поне с петнадесет години. Раменете й бяха свити. Имаше и бръчки. Нямаше я насмешливостта на Анет и с нищо не напомняше Ана, освен със сина си, който ако можеше да застане до Ана, щеше да прилича на по-голям неин брат, но жената до него беше Третата и си приличаше точно на негова майка.
Сигурно съм гледал глупаво. Момчето беше умно и духовито.
С майка му останахме по-късно на саме.
Съпругът й?
Малко напомнял на сърп. Режел в чужди ръце, но се счупил отдавна. Жив бил, но много болен. В санаториум. Не познавал ни сина си, ни нея. Усмихваше се отнесено и малко заприличваше на Ана. Анет била театър. Разясни ми го. Когато карала колата без очила било защото си слагала контактни лещи. Изобщо не познавала с онези типове. Алкохол почти не употребявала. Но да се мъчи да опровергае слуховете, според нея беше да ги потвърди. Преценила, че ако подържа измислицата, ще може да я овладее и обърне в своя полза:
-Фаталната Анет.-засмя се-Убийствената, интересната, странната, страшната. Тя пази Ана, Ана пази мен. Ана мрази Анет, Анет ме презира. А на мен…просто са ми необходими.
Влюбих се в Третата.
Казах й, че не искам да се срещам с тях, а тя, че често не мога да се срещам с нея. Държах…
Ана ми звънеше постоянно. Посвещаваше ми стихове, пращаше ми разголени снимки по мейла. Намери ме и плака. Прекарахме хубава нощ, но на сутринта беше мълчалива. Каза ми, че ще ми остане добър приятел, но не може да ми бъде повече, защото аз съм на другите.
-Здраво са те оплели…Мен също…Ще ти остана приятел, но по-добре да не се виждаме…И ти, но и аз, трябва да се освободя от възлите им. Докато се срещаме повече се заплитаме, а ти обичаш свободата.
Съгласих се с нея и усетих, че ще ми липсва, но тя продължи да ми звъни, „защото била жена и нямало логика в действията й.” Често набирах сили да не вдигам слушалката. Тогава хвърляше камъни по прозореца.
Двама студенти на Анет ме нападнаха и ми счупиха носа. Бях вбесен и някой можеше да пострада, ако не беше бързата намеса на полицията. Стана на оживено място. Младежите не успяха да обяснят мотива за постъпката си. Осъдиха ги по бързата процедура въпреки, че не предявих обвинение към тях. Казах й, че преигра и изобщо не е смешно. Кикотеше се, казах й, че не искам да се срещам с нея.
-Притрябвал си ми!-изсъска и затвори телефона.
Въздъхнах и си помислих, че въпреки всичко ще ми липсва. Но тя се домогна до мен чрез Ана. Ана я доведе, после изведнъж си тръгна тъжна и унизена от стаята и от себе си. Пред мен с нещо което не мога да назова, жената се видоизмени.
-Мислеше, че е лесно да скъсаш с мен. Не е. Малката ме мрази, но аз я манипулирам.-изкиска се, хвана ме за косата и ухото и ме ухапа до кръв.
После стана неустоима, накрая утихна и говореше нежно:
-Виж, сега съм повече от всякога цяла макар още да съм Анет. Животът ме разкъса, аз разкъсах живота си. Защото търсенията ме водиха в една посока. Тази която наричаш Третата, тя обича близкият човек. Обича любовта. Ана – красотата. А Анет, колкото и парадоксално да ти звучи…истината.
Целуна ме по шията.
-Сага съм гола до теб, но по-гола отколкото е голо тялото ми. Твърде уязвима съм…Виж, аз съм по-откровена от всякога. И по-цяла. Помогни ми да се събера.
Какво почувствах, какво помислих. Твърде тежко беше да го осъзная. И в трите си образа караше да бъде обичана, но почувствах внезапна умора.
Сутринта си смених номера на телефона, отворих си нов мейл с име което няма никаква асоциация с моето. Намерих една приземна стая с две врати и много хлебарки. Нанесох се там, без да освобождавам старата квартира. Запазих я за камуфлаж. Да не заподозре и да ме потърси. Не се явих на работа и напълних един кашон с вестници с обяви.
На третата седмица ми позвъни. Беше Анет:
-Защо избяга! Липсваше ми много! Желая те! Близо съм, приеми ме…
Май беше съдба. Казах й, че ще я чакам. Две минути по-късно се изписа номера на Ана. Много смешно.
-Чакам те!-рекох.
-Знам, просто исках пак да те чуя.
Долових стъпките й в коридора. Познавах звука от токчетата й.
Но не дойде ли твърде бързо?
Каза, че е близо, но все пак, не очаквах толкова близо да е.
Вратата откъм коридора се отвори и на нея застана Третата.
Секунда след това изскърца вратата откъм двора. Извърнах глава и видях Анет.
Ана влетя направо през прозореца. Беше се изрусила. Очите й бяха щастливи.
Три двойнички с различни изражения, а общото между тях беше дивото желание.
-Не…-объркано успях да изрека, преди да ми се нахвърлят и разкъсат.
магически реализъм
еротична фантастика
хумористична фантастика
Няма коментари:
Публикуване на коментар