неделя, 23 септември 2012 г.

Само кал

Мръсотията бе полепнала върху снимката на Катрин, отдавна се беше превърнала в кал и само кал. Върху спомена ми се бе наслоила каква ли не кал и дори самият спомен беше вече кал и нищо повече. Стълбището ми вонеше на плесен. Вонеше на плесен и шкафа, в който държах хляба си. Пишещата ми машина бълваше кал за най-калното от най-калните порносписания! Кал! Само кал! По стените в хола и спалнята ми беше избила влага, а наема им се вдигаше....Кал!...-изплюх капачката на евтината водка и страстно впих устни в гърлото на бутилката. Изплюх се още
веднъж. Трябваше отдавна да съм свикнал с гадния вкус, но не бях. Миришеше на долна курва, която не си е изплакнала устата след като е духала! Кал! Духала е на някакъв изрод, като оня, дето уби Кат....Пространството пред очите ми се изправи. Пак не можах да сдържа сълзите си. Напоследък ми се случваше все по-често. Започнах да си изпущам нервите и това не вещаеше нищо добро. Не можах да забравя Катрин и това беше нещо нормално, защото наистина я обичах, но все пак оттогава се изнизаха пет години. Не пролях и една сълза когато трагедията се случи. Когато пък разбрах, че убиецът й се обесил в килията си, дори малко ми дожаля. Напоследък все по-често се хващах, че гледам на него като на жив и тая желание за мъст, а после като се осъзнаех се плашех от себе си....
Завъртях капачката. Не трябваше да пия. Алкохолът щеше да ме довърши. В някои моменти желаех това, но в настоящия бях твърде уплашен, за да си го призная. Имах чувството, че стаята ме мачка, мълчанието ме разкъсва, а мозъкът ми се превръща в плесен. Нямаше къде да отида, но желаех поне за малко да не съм в стаята, която подсилваше комплексите ми за безнадеждност....Валеше. Онзи неприятен ситен дъжд, носен от леден вятър, който винаги нападаше откъм лицето, независимо на коя посока е обърнато. Усетих дори удоволствие от това изтезание. Плясках в калта. Влизаше в обувките ми и мокрите стъпала се плъзгаха в своя дом и прогизваха, а от това можеше да се почувства своеобразна наслада. Продължих да се лутам безцелно. "Как ли се е чувствала, Кат? Сигурно и тя е искала за малко да забрави плесенясалите стени! Сигурно. Не й беше н нрава да излиза сама, без да ме дочака да се прибера от работа. А може да е имала тайни от мен....В онази вечер пак валеше. Разбраха кой е убиецът по калта в дробовете й....Казвала ми беше, че обожава калта...Понякога ставаше малко откачена, но това я правеше още по-чаровна. Трябва да я забравя....Трябва да се примиря с това, че я няма. Може би и да обикна калта, като нея. Препречи ми се локва. Твърде голяма, за да мога да я прескоча. Тръгнах през нея и когато стигнах до средата и, спрях. Несъзнателно. Някаква странна мисъл премина със свръхсветлинна скорост през паметта ми.
"Било е калта, а тя като мен е стояла в локвата. Блъснал я, след това натискал главата й в калта....Кален изрод!"
Калта покриваше кокалчетата ми. Засмях се истерично. Легнах по корем и започнах да се въргалям. Калта проникваше навсякъде. Под дрехите, под чорапите, под бельото, в очите, ушите, ноздрите, в устата. Имаше вкус на смазка, на мърша, на всякакви други гадости. Това бе калта на крайният квартал. Като добро прасе можех да я позная. Изправих се. Напълних шепите си с кал и нацапах лицето и дрехите си. Цапах се. Цапах с Цапах се....Продължих по сбръчканата от дъжд,като от плач на дете, улица. Не вървях, а витаех като призрак. В движенията ми нямаше воля и живот, а инерция. Нямах представа за време и не знам колко дълго съм бил в това състояние, а то трая до мига, в който едва не се сблъсках като че ли със своето отражение. Мършав, прегърбен човек, полепнал от главата до петите в кал. Изглеждаше ужасно,, но в този момент едва ли бях по-близо до някоя от класациите за привлекателност. Сякаш се събудих и хладът проникна до костите ми.
-Нататък е сбирката ни, братко.
Не разбрах каква сбирка и вроденото ми любопитство се пробуди. Хиляди предположения преминаха през главата ми. Първо си помислих,че е някакъв ексцентричен карнавал. Още щом стигнахме, предположението ми отпадна.
"Сигурно е някаква проклета секта!"-мина през ума ми-"Ще ми е интересно. Може и да съм попаднал на материал за по-приличен вестник! Сигурно са стотици!"
Числото им бе необозримо. Почувствах светомаеж пред внушителното множество.
"Откъде се взе толкова кал, че така да се нацапат. Не е валяло и час, а преди това беше сухо?!"
Зрението ми не можеше да ги обхване, но имах чувството, че не са стотици или хиляди, а милиони. Това беше невъзможно. В нашият град нямаше площ която можеше да побере подобно множество, но не можех да прогоня чувството, че са милиони и с всяка секунда се умножават.
"На какъв език говорят и какво дявол да го вземе е това проклето каляне! Кланят се на някакъв идол? Като че ли на мръсният дъжд! С този химически институт в квартала ни само луд като мен би се разхождал под дъжда, а те са толкова много!
Защо имам чувството, че са много повече отколкото могат да се съберат. Съвсем ли откачам!"
Слепоочията ми запулсираха. Притиснах ги с две ръце. След туй почувствах задушаването същото което навярно е чувствала и Кат, преди калта да я умъртви....
"Не си въобразявам! Пространството се е разширило! Те наистина са милиони! Не мога да повярвам! Няма такава площ! Къде се намирам! Познавам квартала като петте си пръста!"
"Но това не е членоразделна реч! Това са гласове на зверове! "
Притиснах ушите си с длани, като се стремях да не изпусна слепоочията си, за да не експлодира главата ми. Не можах да се защитя от пронизителните гласове. Те проникнаха в мен. Резонираха във всяка моя клетка. Разбиваха тялото ми. Чувствах да мутирам. Всевъзможни животински крясъци се опитваха да наделеят един над друг. Като, че ли цялата фауна се беше събрала, за да воюва. Около мен и в мен!
"Ние вече сме болни от Калната чума! Ние преживяваме последните си мигове! Ние преживяваме ги мъртви! Ние преживяваме ги с истерична радост...."
"И СЛАДОСТ...."
....Да си кален е така прекрасно! Ние сме болни от калната чума!..."Постепенно взех да съзнавам, че това не е натраплива мисъл, а преводът на крясъците. Тогава разбрах, че това не са нацапани като мен хора! Те бяха от кал! Необработен Божий материал!...Брак!...Брак, който отново се връщаше в земята....
Съзрях жена, която ме привлече с нещо...."Ние преживяваме ги с истерична радост, и сладост....Ние преживяваме ги мъртви...."
Жената ме привлече с фигурата си. Въпреки обезобразеността си с нещо напомняше на Катрин. Хванах я. Исках да я прегърна. По-скоро да танцувам с нея. Бях обхванат от лудостта на калната тълпа. Ужасът ми преминаваше в празнично усещане. Непознатата се опита да се изтръгне от ръцете ми и се разпадна. Това не направи впечатление на когото и да е, с изключение на един мъж който ми се нахвърли. Заприлича ми на убиеца на Кат. Без да замахвам му нанесох сам един-единствен удар. Пръсна се, а остатъците му се сляха с калта под краката ни.
"....ние преживяваме ги мъртви...."
Залитнах. Щях да падна без малко. Това щеше да бъде краят ми. Щеше да превърне и мен в необработен материал. Не ми беше мястото тук. Нещо обаче продължаваше да ме задържа. Отнемаше силите ми и те попиваха в калта. Залитайки, затърсих път сред тълпата. Извратени гримаси. Отвратителни проядени лица и крясъци на екстаз. Трудно се движех. Исках да побягна, ала не можех. Дълго се провирах като се стараех да не докосна никого. Едва след като се отдалечих, силите ми се възвърнаха и забързах към дома си. След като се прибрах, се изкъпах и седнах на старият си фотьойл. Вече не ми се струваше така износен. Дефектите му дори предаваха чар. Имаше присъствието на стар приятел. Отпих от водката, но не със злоба, а наслада. Вкусът й не беше долнокачествен. Уханието на стаята беше приятно. То беше част от моя дъх, а не на плесен. Чувствах се като в стара приказка. Ефектът й беше подсилен от това, че навън валеше, а в стаята беше топло и приятно. Унесох се, сякаш полетях. Отдадох се на съня без страх, че ще ме навестят кошмари.
"Е, приятелю"-рекох в просъница-"Ти видя истинската кал и това ти помогна да разбереш, че не живееш в нея. Блажен е оня калтак, който го е разбрал! На утринта се събудих със същата лекота в гърдите. Миг по-късно бях шокиран. Ръката! Тази, с която хванах момичето и ударих мъжа!...Тя беше в кал! Тя бе от кал!
След туй чух отново гласовете:
"Ние сме болни от калната чума...."
Скочих от леглото към чекмеджето в което държах револвера си. В бързината и ужаса, инстинктивно използвах заразената ръка и тя остана на ръкохватката на чекмеджето...Никаква болка! Сринах се на пода и започнах да се смея.
Смеех се и повръщах от погнуса.
Повръщах кал.

хорър и трилър фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email