пятница, 28 сентября 2012 г.

Незживени очи


Появи се сина й. Не истинският. Истинският умря отдавна. Този имаше широки рамене и коса като мед. Ако беше по-млада, щеше да пожелае да й е любовник. Никога е нямала. Друг освен съпруга си не докосна, а той беше подтиснат човек. Пестелив, вечно се сърдеше. Ходеше на чете вестниците в библиотеката и миришеше на лекарствени препарати. Имаше свит гръб и не говореше с дни. Не, че се сърдеше или нещо такова, но забравяше. Заприказваше ли ставаше
въпрос за това на коя спирка се качил на градският автобус, откъде купил билета и на кой перфоратор го продупчил, какъв часовник и обувки носил кондуктора, колко струват, но откъде могат да се вземат на двойно по-ниска цена. Изобщо сладур, но добре, че понякога забравяше, че човек има втора сигнална система. Иначе беше всичко друго, само не и лош. На младини даже е свирил на китара и е обиколил като уличен музикант цял континент. Не е за вярване. На всичкото отгоре помнеше цената на всеки сандвич който е изял и всяка лимонада която е изпил. Името на града и името на хазяина за който е отседнал за нощ. По-отегчителни разкази за пътешествия от неговите, нямаше и не е имало на тази земя. Правеше се, че го слуша, даже, че й беше интересно. Веднъж обаче уж случайно по време на такъв разказ изля горещият чай върху крака му. После се срамува от себе си цял месец, а той ходеше превързан и хленчеше. Не го заслужаваше. Сигурно много го болеше. Това, че на рождените й дни подаряваше фруктиери и подноси, не беше защото се подиграваше, а защото беше тъп. Трогваше я чак. Не успя да му се разсърди за жестовете. Все пак има мъже които изобщо не помнят рожденият ден на жените си. Този поне се стараеше. Когато детето им катастрофира... За да го подкрепи се преструваше на силна. За да я подкрепи се преструваше на силен. Един на друг се подкрепяха и всеки сам за себе си надценяваше силите си и ги придобиваше. В един момент тя въпреки всичко се срина, но той издържа. А когато тя дойде на себе си, вече на него му оставаха няколко месеци живот. До последно се крепеше и лъжеше, че всичко е наред. До последно издържа. Много повече отколкото позволяваше болестта му. За да придобие силата с която да понесе и неговата смърт. Откри истинската си природа малко преди да си замине. Беше досаден прекрасен човек.
Оттогава се изтърколиха тридесет години. Смени местожителството си и намери много приятелки. Повечето вече бяха покойници, но изживя в пълноценно споделяне времето. Обичаше да шие гоблени и да гледа сапунени опери. Гоблените остави с влошаване на зрението си, а пред сапунените опери заспиваше. Като в приказка се появи онзи прекрасен млад мъж. Разтриваше краката й и й слагаше ютия. Купуваше й лекарства и я водеше в болницата. Пускаше и тиха музика, а започнеше ли да разказва истории, тя забравяше да пусне телевизора за да гледа поредната серия на безкрайният филм който следеше. Накрая престана изобщо да гледа телевизия. Бледнееше пред думите му. На седемдесет и шестият й рожден ден, цяла вечер танцува с нея. Вечеряха на свещи. Държеше се и като ухажор и син. Подари и шапка с бродирани божури. Попита го цената, а той не я каза. Когато настоя, излъга. Каза смешна сума която не можеше да е реална. Подобна шапка струваше поне пет пъти повече. Отгатваше желанията й предварително. Като, че ли проникваше в душата й. Тъй като зрението й прогресивно започна да отслабва, а тя още изпитваше копнеж към художествената литература, знаеше кога коя книга да намери за да й почете. Понякога оставаше и по цели нощи. Знаеше кога да сложи в кафето й сметана. Кога изобщо да не й прави кафе, а чай. Какъв сок да й купи. Когато звъни телефона дали да вдигне или не вдигне слушалката. Отгатваше я. Достигаше до младата жена. Понякога я караше да се усмихва така както някога се е усмихвала. Да сънува цветно и да лети из непознати планини с познат облик. Да се снижава на сън, а около нея да е касис и силното ухание на мократа пръст.
Излезеха ли, винаги я качваше на такси. Никога на автобус. В неделя когато беше свободен пътешестваха из околностите. Запозна я и с приятелката му. Момиче на двадесет и четири потънало в изучаването на античната история. Имаше амбиции за живота и прекрасна усмивка. Обикна и нея като своя дъщеря, но тя беше твърде заета с изпитите си. Иначе двамата се обичаха и даваха радост на майчиното и сърце. Отгатна кога да ги запознае. Точно когато се беше притеснила за него. Чудеше се като губи толкова време за нея има ли личен и социален живот. Имаше. Просто чакаше приятелката му да премине през най-големите предизвикателства в живота с които трябваше да се справя сама. Отгатна и кога зрението й съвсем се влоши, въпреки, че криеше. Потърси добри специалисти. Нищо не можеше да се стори. Годините. Тогава отгатна и последното и желание. Което тя криеше и таеше. За разлика от покойният си съпруг тя не бе пътувала много. От дете копнееше. Царица бе на географията в училището. Не я изпитваха даже. И всички романи на Жул Верн като дете прочете. Обичаше да чете и пътеписи. Да разглежда албуми с гледки от света. Да прелиства атласи. Да допре пръст до някоя точка, да затвори очи и да се пренесе там. После забрави да го прави. Пътуваше в ежедневието и в себе си. Пак беше приятно. Пак беше дълго пътуване, а понякога пътуването в мислите е по-голямо приключение от пътуването в пространството. Напоследък си спомняше за детските си блянове и не можеше да си прости, че не е видяла дори една туристическа атракция каквато е Ниагара. Не си спомни спомена ли нещо или прочете мислите й. Но той заговори за Ниагара. Тя имаше пари. Недостатъчно, но почти стигаха. Ипотекираха и къщата. Събраха достатъчно. Боеше се, че ще ослепее преди да види синята богиня на стихиите.
Само тази гледка й бе достатъчна за да я накара да се почувства като пътешественичка. Но отпътуването им се проточи с две седмици. Имаше някакви неразбории с документите. Наложи се да отидат до родният й град, докато той ги оправи. Нямаше и къде да отседнат. Единственият хотел беше тъпкан заради някакъв си концерт за празниците на града. Остана старата барака в парцела на лозята който навремето не беше успяла да продаде. Отвратителни условия, но щеше да ги понесе. Боеше се само, че с проточването ще изгуби напълно зрението си. Тежка й беше и всяка минута в която се налагаше да остане сама в бараката с цвърчащи мишки. Отдалечена от града, от всяко живо същество. Сред лай на кучета и може би побъркани престъпници наоколо. Нямаше как обаче. Малкият трябваше да оправи документите й. Затова изобщо бяха дошли тук. Обеща, че няма да се бави. Целуна я преди да тръгне. Остави и транзисторче за да си слуша музика. Още щом тропна вратата зад гърба му тя се почувства сама като на луната. Щеше да се разплаче. Не си пусна даже музика. После пусна. Овладя се малко. Трябваше нещо да се преживее за да бъде запомнено и пътуването. Вярно, още преди началото му започнаха неприятностите, но така става с авантюристите. Винаги им се случва нещо, а хубавото на приключението е, че е непредвидимо. Иначе е екстремален спорт и туризъм. Скучни неща за богатите сноби. Друго си е истинската „меча мръвка”, както Джек Лондон бе писал. Унесе се в музиката. Минаха часове. Здрачи се. Притесни се за момчето. Да не би да му се е случило нещо. Стоя в трепетно очакване до сутринта. Стана колкото да обере остатъка от снощните сандвичи. Пак седна на паянтовото кресло и зачака. Преди да се свечери отново и батерията на радиото се изтощи. Вече нямаше и музика. На другата сутрин нямаше сили да помръдне. Усещаше жестоката истина.
Не искаше да я приеме, но не можеше и да я отхвърли.
Чаровният левент изчезна с всичките й спестявания. Да бяха кой знае какво не бяха, но достатъчно за една екскурзия за двама до Ниагара.
Нагорча й. Бореше се с мисълта. Гладна беше. Реши да тръгне към града. Побоя се да не се разминат. Все пак можеше да е забавен от нещо друго. Възможно беше да се върне. И продължи още да го чака, докато накрая нямаше сили и да помръдне.
След седмица сърцето и спря.
Беше летен сезон и мъртвото тяло започна бързо да гние.
Гниеше кожата. Капеха косите. Зъбите се оголваха.
Но очите си стояха.
Отворени. С жив блясък.
Виждаха.
Тя беше мъртва, но те виждаха.
Тъй желаеха да поемат чудото на Ниагара, че не си отиваха. Нямаше клепачи над тях, но все едно премигваха и се движеха.
Разлагаше се бързо. А те чакаха.
Чакаха мига в който ще видят. Ще видят…
Мина месец и повече докато вратата на бараката изскърца. И той се появи.
-Мамо!-падна на колене. Плачеше. На челото му имаше шевове. Беше по-слаб с около двадесет килограма. И жълт. Не изглеждаше никак добре. Разхленчи се да му прости. Не го чуваше. Но очите й го виждаха. И прочетоха по устните му. Бил е ударен от камион. В кома е прекарал дни. После тъпкан със силни успокоителни заради болките. Избягал е от болницата сутринта.
Погледна я в очите. И разбра, че те още виждат.
-Ще тръгваме. – рече той.-Ще видиш това което пожела.
Преди да я грабне на ръце обаче, очите потекоха.
Вече видяха.

магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email