Жури

Какво търсих тук?
А, да, сетих се…Малко се постреснах. Не очаквах подобна тържествена строгост. Журито беше дванадесет члена.
Сценична треска ме овладя. Идеше ми да побягна. Но нищо нямаше да се получи. Кога щеше да свърши всичко това! Защо си играят с търпението ми! Да вдигнат картоните с оценките си и да ме оставят да си вървя. Ама и едни симпатяги са.
Шест – седем годишно момиче с оранжеви плитки, лунички и огромни диоптри. Вероятно вундеркинд. 

До нея огромен мъжага с коса като четка, без врат и чело, сплескан нос и топли кафяви очи.
Прошарена възслаба жена на средна възраст и дрехи с убити цветове. 
Блондинка – полуавтомат. Некрасива. Леко напомняше жена ми, но лишена от очарованието й. Тази приличаше на механична кукла и беше нервна. И по-слаба. Нещо я измъчваше, но не някой. 
Възрастен книжен плъх д огромен нос който със самият си вид правеше всичко наоколо да прилича на канцелария.
Известна поп певица която нямах представа като каква се явяваше в журито. Нямаше никаква логика в присъствието й.
Смазан господин със свити рамене и бледа кожа. От този се боях. 
Един красавец с фриволен поглед и мазна усмивка. 
Следващият беше ченге. Познавах ги винаги. Имаше спокойна увереност на изпълнител. Военна стойка. Освен това единствен от всички не бе нито отегчен, нито се забавляваше, а беше тук защото му бе наредено. 
До него стоеше един човек с толкова глупав вид, че аз се почувствах глупаво. Беше в разкошен костюм и толкова доволна физиономия, че сигурно му плащаха да не слиза от лицето му. 
Една жена на чието мнение държах. Не я познавах, означаваше много за мен. Не знаех нищо за нея, но изпитвах доверие. Крехка като восък, топла като шепот. Зачудих се какво я държеше да не се разтопи. Типична, а изключителна. Изглеждаше невероятно, че я има. 
В края дебела старица с крещящо ярки дрехи. Вероятно алкохоличка. Но си личеше, че си разбира от работата.
Имах чувството, че стоя с часове под обстрела на погледите им. Но какво значение имаше времето тук?
Бях умрял. 
Не знаех, че за тази работа ще има жури.
Даже не помня как се случи. 
Бях препил с много или с фалшиво. Или съм се задавил с кост, глътнал съм си езика. Претърпял съм инсулт. Паднал съм от прозореца докато съм гонил паяк със свит вестник. Прострелян съм по погрешка или съм се смял до задушаване от поведението на виден социолог в телевизионна дискусия. Поразил ме е произведен във военна лаборатория щам на опасен вирус. Блъснал ме е пиян, малолетен шофьор с мощното возило на баща си. 
Всичко можеше да е. 
Не помня. Просто бях умрял и вместо пред съд се явявах на конкурс.
И стоях пред жури. 
Вълнувах се даже. 
Вълненията не свършвали със смъртта, а тези не бързаха. 
Не, че се забавляваха, но нямаха за къде. Забелязах, че някои си чоплят носовете, жените си вадят огледала от чантите и си оправят грима. Старата алкохоличка, в края, май попълваше кръстословица. А ченгето на два пъти разговаря с някого по мобилният. 
Само смазаният от живота мъж със свити рамене не се занимаваше с нищо странично. Очакваше с нетърпение, но очакването му доставяше и наслада. Бе изписал четвърт усмивка. 
Потръпнах.
-Екзистенциално изключено.-раздразнено рече момичето – вундеркинд и ми хвърли убийствен поглед през мощните си диоптри. Дали такъв поглед не ме е умъртвил. Вече бях мъртъв и нищо не можеше да ми стори, но още се боях от него-Екзистенциално изключено. Напълно изкуствено. Лишено от непосредственост. Сковано. Симулативно и разсеяно. Това мога да кажа.
-Няма да бъда толкова строг.-усмихна се благо едрият мъж до нея. Дали такава усмивка не ме е убила.-Човекът е съществувал според възможностите си. Вдигал е често рамене, но е разполагал с ограничен капацитет от възможности което не оправдава посредствеността му, но той…той не е лош човек.
-Нито добър!-отсече и дори мъртъв ме посече жената с прошарената коса-Няма какво да добавя!
-Съгласна съм с всичко дотук.- разтреперя се нервната блондинка.-Да. Това е моето мнение. Исках да кажа – решение. Простете!
-Безупречен.-професионално рече книжният плъх. Очаквах повече от него. Имах неплатени глоби за неправилно пресичане и не върнати книги в библиотеката. Щом ме е отписал, значи наистина съм мъртъв. И изгубих последната искрица надежда. 
-Ами той…-рече поп – певицата –Вкусовете му, такова, отчуждиха го от хората. Превърна се в социално неприемлив индивид. Не мога да гласувам висока оценка. 
Дойде ред на този от когото най-се боях. Смазаният мъж със свитите рамене. Оказа се, че имах право.
-Абсолютно нищожество! – докато говореше раменете му се изправиха, с всяка следваща дума той започна да расте и до края се превърна във великан сред останалите. С три пъти над реалният човешки ръст – Некадърник! Идиоматично хоби, не живот! Без полза за обществото!
Щеше да продължи, но стана толкова голям и тежък, че стола под него се счупи. Падна под бюрото. Чу се хрущене и изохкване. И повече не се изправи.
Красавецът се изхили и нежно, сякаш се обясняваше в любов, занарежда:
-Тривиални мисли. Тривиално съществуване. Капсулиране. Икономическа необоснованост. Имаш ли представа какъв потенциал си погребал? И защо не си искал щастие? Такова каквото го искат останалите. И това на ръката ти не е часовник. Някаква гривничка която показва часа е. Не часовник. Твърде евтин е. Щом е под цената определена като стандарт е нещо друго, не това чиято роля играе. И твоят живот. Струвал е далеч по-малко от пазарно определената като среден стандарт цена. Не мога да кажа, че си живял. 
Според думите му излиза и че не съм умрял. Но какво търсих тук? Развесели ме. Изчерви се като видя усмивката ми, но ченгето тъй ме изненада, че тя тутакси замръзна.
-Този човек е бил дългогодишен добър наш агент. Информирал ни е стриктно с мълчание. Мълчанието му в последствие се е оказало решаващо за благоприятният изход на седем наши дела. Моля да се вземе активната му дейност под внимание.
Щях да кресна, че такова нещо не се е случвало. Но не бях достатъчно уверен. Опасявах се, че е прав. Но как е възможно, да се информира чрез мълчание.
Изказването му обаче предизвика обрат. Забелязах благост и по най-суровите изражения. Само лицето на смазаният мъж превърнал се във великан не забелязах, защото той още беше под масата. 
-Съгласна съм с всичко казано дотук.-пискливо повтори нервната блондинка.-Това е моето мнение, тоест решение!
Човекът с глупавият вид, скъпият костюм и доволният израз за който му се плащаше, се разкикоти. Чак сълзи му текнаха. Бършеше ги и се кикотеше. Едва успя да се изкаже:
-Абе, братче. Готин тип си. Кефиш ме. Ама голяма глупост си изживял….-прекъсна и захълца, помислих, че се е задавил, но продължи.-Това си е направо шедьовър. Трябва да влезе в класацията: живот на седмицата. Хахахахахаха. 
Някои се заразиха от смеха му. Други му направиха забележка. Книжният плъх и ченгето го изгледаха и той млъкна.
Но още му беше смешно.
Тогава заговори жената на чието мнение държах и разбрах, че не съм мъртъв съвсем, за да ме боли толкова, но съм достатъчно мъртъв да не мога да сторя нищо да облекча страданието. 
Гласът й имаше цвят. Цвят на влажни очи и кестени. Топлеше, леко пареше. Леко горчеше. Лееше се:
-Бях до него. Вдъхновяваше се от мен. Не ме забелязваше често. Не е виновен той. Забързан беше, притеснен. Натоварен с много неща. Погледът му бе отклоняван. Имаше много тревоги и дългове. И няма никаква вина….Но вече е късно да му помогна.
Порази ме като мълния.
Дебелата възрастна дама, облечена крещящо, вероятно алкохоличка, се изкашля:
-Вече се спомена тривиалното. Липсата на стил е видима, а е време да приключваме.
Направи ми такава гримаса, че изведнъж ми заприлича на…нещо. Всъщност на нищо. 
После и всичко останало ми заприлича на нея, а тя имаше смешна брадавица на гушата. Предположих, че има същата и отзад. И си я представих.
В това време падналият великан се изправи и беше по-дребен и жалък отколкото преди да започне да расте.
-Съгласна съм с всичко казано дотук…
Човекът с глупавото изражение едва сдържаше смеха си, но мен ми дойде твърде много и не издържах.
Разсмях се. 
И тогава окончателно умрях. 
Бях в ковчега, но чувах какво става около него.
Една от оплаквачките рече:
-Мъртъв е, а сякаш се усмихва.
-Много мъртъвци изглеждат така….


Приказна и диаболична фантастика