Тя пиеше почти без прекъсване. Веднъж и антифриз. Веднъж едва я спасиха след като пи с имплантиран есперал.
На него не му пукаше. Не съм виждал по заспал човек. Приличаше на костенурка и имаше плеврит и винаги свит вестник в джоба, две висши образования, но сърце нямаше. С нея не спеше защото тя вече не ставаше, любовница не хващаше защото не можеше, сигурен съм, че и не мастурбираше. Аз от години вече го правех, но той сигурно от как ме е направил е забравил що е секс.
Единственото за което го уважавах беше, че ме спукваше от бой при всяка двойка. Само това беше способно да го вбеси, но често му се случваше. Не го правех нарочно. Правеше ми удоволствие да го гледам лилав, но от това болеше.
Не знам какво ми става. Над учебник винаги губя концентрация. Дори по литература, а до осемнадесет бях прочел цял Достоевски, Фокнър и Томас Ман.
Една година даже повторих, а на следващата зарязах и училище и тях.
Трябваше да си намеря лоши приятели и да остана.
Така се постъпва.
Но не! И с лошите не успях да намеря език. С никой не успявах.
Писна ми, а те двамата не бяха чак толкова непоносими.
Можеше даже да се каже, че имат добри души. Не се обичаха, обаче. И това също можеше да се понесе, но един ден ми се стори адски болезнено. Не можех да ги гледам.
Открих стара тяхна снимка. Тя и той до едно дърво. На кората на дървото се виждаше ясно, прекрасна беше снимката, прекрасна до отврат, и се виждаше ясно издълбаното с нож или отверка или нокторезачка или майната му какво, едно сърце, а в него техните инициали.
Ама, че лиготия!
Но ме разстрои. И не можех да ги понасям. А най-малко да ги накарам заради мен да изглеждат толкова инфантилни като на снимката.
Вдигнах си чукалата и изчезнах.
Прекарах седмица при баба, майка й. Седмица при леля, сестра му. Малко при една приятелка. После наляво и надясно. Хареса ми работата по сондите, защото много се пътуваше. Спеше се по обекти, някои и доста далече от населени места и не можеше да впечатлиш никого с необщителност. Освен това две седмици по обектите се редуваха с две седмици почивка. През тях отново пътувах. Обикалях из местата на които са били или можеше да са били. Надявах се да намеря дървото.
Възможно беше вече да го няма. Така както и между тях обич нямаше. Малко ли гори са изсечени. Променили са се времената, а и те се оказа, че са обичали туризма. Следвах нишките. Още в селски къщи в които са отсядали си спомняха за тях като за най-влюбените младежи които са виждали. Помнеха ги така и по хижите и по-бистрата. Предположиха, че майка ми е станала известен фотограф.
Ама, че хора.
Вече нищо не ме учудва.
Попитах ли обаче за дървото вдигаха рамене. И ми казваха нещо което отдавна знаех, че много са пътували и дървото може да е навсякъде. Ако още е живо.
Разучавах туристически маршрути, опознавах незнайни планински пътеки. Колкото и опитен да бях станал понякога се губех. Веднъж едва не се отрових с гъби, веднъж едва не ме уби глиган, а веднъж попаднах на двойка която правеше секс в дебрите. Смутих се, опитах се да се плъзна незабелязано, но както става във всички романи на Карл Май, изпука клонче под крака ми. Двамата се обърнаха, избухнаха в смях и ме поканиха да се включа. Плюх си на петите, а после като разправям на жена си, тя се хили и съвсем сериозно ме пита защо съм избягал.
Разделихме се две години по-късно. Уважаваме се много. Често и след това се срещахме и за ден се държахме така все едно не сме се разделяли.
Когато фирмата ни фалира мислих, че с мен е свършено.
Бях на тридесет и три. Да съм се сближавал през тези години с тридесет и четерима, а от тях повечето бяха приятели на бившата ми.
За разлика от мен тя беше общителна.
Друго освен по сондите не съм работил.
Отдавна бях спрял и да търся дървото. Докато вярвах, че ще го намеря беше различно.
Наскоро нещо ме развесели. Научих, че нашите тръгнали тогава да ме дирят. Баба мълчала като пленен партизанин. Леля изобщо не говореше с тях. Повече трудности им създали отколкото им помогнали. Подвели ги даже. А нашите ме търсили. Тежко приели това, че съм си заминал без да се обадя. Това ги сплотило. След моето изчезване са се променили. Много са се променили. По-близки били от всякога. Така поне изглеждали.
Сигурно са хубава гледка, но не знам желая ли вече да ги видя. А ако ме видят…Кой знае какво ще се случи. Не! Ще се посмея малко и ще забравя.
Наскоро попаднах на една интересна обява. Търсеха семейна двойка хижари. Поне единият да е с опит и в планинарството. Позвъних веднага на бившата. Намяхме официален развод.
Зарадва ме. Още не беше си намерила работа и се съгласи да играем семейство.
Забавно момиче приличаше много повече на моя съпруга отколкото докато ми беше. Понякога си позволявах дори да я слушам. Забрани ми всякакъв обстрел.
Скучно ми беше да обикалям без пушка. Не бях като някога. И все пак в хижата ме обземаше по – голяма скука.
Пак едва не ме уби глиган и бях много сърдит на тъй наречената си съпруга. Ако ми беше истински щях да я нарека „патка”, но сега не смеех. Случи се да преям с диви сливи и преживяването беше по-неприятно от отравянето с гъби. Пак попаднах и на влюбена двойка, но този път вместо да ми отправят покана мъжа ме подгони с попаднал в ръката му клон.
Веднъж след няколко часов преход, на връщане, до самата хижа, от срещуположната страна на централният вход, видях дървото с татуираното върху кората му сърце с инициалите им.
Беше точно пред прозореца на стаята ми.
Всеки ден е било пред очите ми това което с години бях търсил.
Сякох го няколко часа. Когато падна тежест рухна от гърдите ми.
Разбрах, че вече съм различен, около мен е толкова красиво, а играта на семейство отдавна не е игра, но ще продължа да играя, че играя. Защото така е по-истинско.
Само не разбрах защо дървото трябваше да ми става жертва.
любовна и еротична психо-драма
Няма коментари:
Публикуване на коментар