Обожавам го, той е огромно хапче екстаз което не се гълта, а се смучи и не свършва. Плете с думите си олимпийски одеяния накапани, в петна амброзия.
Има прекрасни гърди и чете на настолна лампа. Обича да пътува и повтаря, че желае да извърши нещо истинско. Носи ми кафето в леглото и стреля по-точно от мен с въздушна пушка.
Косата му е като лъвска грива, но черна. Знае наизуст „Цветята на злото”, но избягва да говори интелектуално. Харесва му простотата, а мен нарича Саломе. Понякога и Маргарита, но по-често Саломе. Има талант, но не рисува от години. Видяла съм три негови платна. Казва, че има още едно, но то било някъде си. Не разбрах къде. Тези не били завършени. Питах го какво им липсва,
но не ми отговори. Стори ми се даже, че ми се разсърди. Рисувал ги е с месеци и ги е оставил. Забравял често за тях. Съжалявал даже, че ми ги е показал. Лицето му беше по женски красиво. Безнравствено красиво, чак. Този наивен еротизъм си е доста порочен. Негов си е. Като медната змия на дясната ръка и желанието за нещо повече от ежедневие което постоянно заявяваше.
Избяга с мен, без да отвори и дума за децата си. Попитах го, не е ли кофти така. Не исках да му разбивам живота. Техният изобщо. Каза ми, че не желаел да бъде повече заложник на децата си. Да не мисля. Нямам вина. Не желаел и децата да бъдат повече заложници. С жена му се държали ужасно един с друг. Повтори ми и ми потрети да не мисля. Повече злини им причинявал като оставял да го задържа чрез тях.
Смени си и телефона. Каза, че е негова работа да поправи грешките си спрямо тях. Има зелени очи и умее да изглежда лекомислен, а е много дълбок. Доверява ми се и посоката на пътуването избирам аз. Умее всичко и не се притеснявам, че можем да останем гладни или на улицата. Освен това е толкова открит и освободен, че където и да идем за броени часове вече си е създал верни приятелства.
На третата седмица го заведох в града си. Не, че имам къде. Почти нямах. Една стара приятелка с която си чатим още, ми даде ключа на таванската си.
Освен нея другиго нямах. Вече.
Друго също. Не съм му казвала да не ме съжали.
Не съм горкичкото сираче. Нека да си ме мисли за Саломе.
Нямаше изобщо да разбере, но исках да му покажа нещо от града. Знаех, че старият чешит ще му хареса.
Имаха нещо общо по между си. Не картините, не.
Беловласият артист излагаше своите в парка. Всеки Божи ден, само не и през юни.
Моят не показваше картини и на национални изложби и престижни галерии.
Единият смяташе картините за нещо естествено и рисуваше с лекота по няколко платна на седмица.
Другият искаше да направи нещо истинско и отдавна вече не рисуваше, освен с езика си по мен. Разкошно го правеше.
Знаех, че няма да хареса и картините на старият откачалка, но ще хареса човека.
Така се и получи.
Бързо създадоха близост.
Пиха доста и много философстваха. За картините не.
За живота, смъртта и делниците. Отлитащите ята, бирата и картофите. Методите за психоанализа и болестите на съвремието.
Старият е почти клошар.
Живее в барака с паднали прозорци и без ток. Двете му ръце освен за рисуване служат само за украшение. Иначе цял сияя. Като светец е. Дори лек ореол долавям. Усмивката и сините му очи създават илюзията. Няма зъби, но усмивката му е алегория на детинската чистота. Никакъв го няма в живота. Само рисува…
Не разбирам какво сходство може да откривам между него и моят любим който и трактори е поправял и бетон е наливал, а мен погали ли ме, в пияно ме превръща. Поиска ли и в потекъл от външната страна на паница крем карамел.
Всичко в живота си желае да държи в ръцете си. Умее го. И нямам никаква представа защо е все неудовлетворен и повтаря, че иска да направи нещо истинско.
Различни са до противоположност и все пак, все пак има нещо общо по между им.
Чувствам се изолирана, но все пак ми е приятно да ги чувам.
Дори не да ги разбирам, а да ги чувам.
Замаяха ме. И по-малко пих, а повече бях пияна.
Последвалата нощ беше най-щастливата в живота ми. Двамата се прибрахме в ранните часове. Толкова бяхме уморени, че дори не правихме любов, но не заспахме. Моят продължи сякаш разговора си със стареца говорейки с мен.
Сега разбрах по какво си приличат. И двамата бяха мечтатели, но единият живееше в мечтата си, а другият за мечтата си.
-Знаеш ли, този тип не рисува никак лошо.-рече ми по едно време.
-Учудвам се, че го казваш за някого.
-И аз…Но ще те разочаровам. Рисува по-добре от много академични работници, но все пак картините му не струват. Красиви са, но…Всъщност сигурно се продават. Какво прави с парите си?
-Изпива ги.
-Симпатяга.-засмя се-Харесва ми, но картините му са боза.
-Хайде пък и ти. Недей така. Защо?
-Голям оптимист е.
-Не е.
-Ухилено е вътре. Не използва розов цвят, а не му трябва да използва друг…Радост като в телевизионна реклама. Няма живот. Цензурирана светлина която вижда само тонове на прекрасното и така го обезсмисля.
-Не те разбирам.
-Поп фолк песничка от маслени бои. Прекрасното е навсякъде и за това е никъде. Във всичко е, за това го няма. Не е открито и извлечено като радост. Не е истина.
-Ти от такива ли мисли, тази вечер, не можеш да чукаш?
Засмя се.
-Знам ли, но вярно ти говоря. Този дядка е впечатляващ, но е безнадежден оптимист.
-Не е. Песимист е даже. Ти си оптимиста. Той не. Той е просто щастлив.
-Че от какво, маце? Че е беден и самотен, ли? Не ми казвай само, че изкуството го прави щастлив.
-Ами той има…да кажем нещо друго.
-Което аз нямам, ли?
-Ти можеш да имаш всяка…добре ще ти кажа. Тайна е, но ще ти кажа…Той има…Една фотография в главата. В съзнанието. Вижда я. Мисли, че вижда истина. Седемдесетгодишно влюбено дете е той….Хлапе за пръв път почувствало сексуалната тръпка, е…
-Ще ми разкажеш ли всичко в последователност?
-Бил е девет – десет годишен. Разхождал се е по реката. Между храстите е видял гола жена. Красива, без съмнение. Легнала по гръб…Открила му е всичко. Много повече отколкото е можело да предполага хлапе на неговата възраст, че има у една жена. Прецени коя година е било. Нямало е пикантни списания и интернет.
-Супер, и!-нетърпеливо ме подкани да говоря.
-Виждал я е и на следващите дни. От своето безопасно разстояние. До края на юни. Тя всеки ден е била там за да поплува и да се попече.
Взех си дъх.
-Виждал я е и на следващият юни. И на по-следващият. До сега.
-Чакай, чакай. Тя трябва да е много стара.
-Не е. Тя е била само първата година. В следващите години той вижда снимката й в съзнанието му.
-И не знае, че е измама.
-Не, не знае.
-Как пък няма да се досети? Толкова ли не се пита, защо онази порно звезда не остарява?
-Измислил си е история. След нея е идвала дъщеря й. После внучката й. Стои и се радва на идеала си. Вижда любовта. В началото се е клел, че порасне ли ще бъде негова жена. После се е побоял да не бъде разочарован, а сега му се струва, че е прекалено стар. Страхува се само да не разбере за него.
-Никой ли не му е казал, че там няма никаква жена?
-Никой не знае. Как ще сподели, че е един стар перверзник, който скришничко си наблюдава…
-А на теб как каза?
-Забравяш, че съм Саломе и за мен мъжете правят много глупости.
Целуна ме поривисто и дълго се смяхме.
-Някой ден ще напиша книга за него.-изрекох като закана-Една история за прекрасното…И наивното.
-Няма да я напишеш.-рече ми и ме сряза-От теб няма да стане писателка.
Жесток е, казах му го. А той ме целуна по-различно от всеки друг път.
-Писателка не, но ще стане прекрасна съпруга.
И вече бях толкова щастлива, че го сграбчих с две ръце за да не изчезне. Да не се окаже, че е халюцинация. Не си бях и помисляла.
-Нарочно ме хвана неподготвена, да ти откажа нали. Но няма да стане. Мой ще си…
Няма да го описвам. Няма да се получи. Нищо особено не бе и все пак вълшебно.
Вечерта отиде да пие с новият си приятел, а аз дремех пред телевизора уморена. Чаках го дълго. Писна ми. Реших да го потърся.
На познатата бирария открих само стареца.
Не изглеждаше различно, но пиеше различно. Замислен в същото време раздразнителен. Истински класически пияница.
-Той ми каза…-рече ми веднага-А ти си крила, защо!
Не можах да повярвам, че ме упреква.
-Щях да си ида така. Без да съм научил нищо за нея. Измамен. Сега знам, че е…
-Не е!-изкрещях му и го оставих да се самосъжалява.
Върнах се в таванската. Моят беше се прибрал. Разминали се бяхме някъде по пътя.
-Защо го направи!-бях на границата на истеричният крясък-Защо! Ти…
-Сега може и да спре да рисува…-отвърна ми спокойно-Може и да не започне никога…Но може и да направи истинска картина…
Да можех щях да го убия с поглед. А той продължи:
-Исках да направя нещо истинско. И го направих.
Направих го и аз. Бих му дузпата!
човек и изкуство
любовна и еротична психо-драма
Няма коментари:
Публикуване на коментар