Археология на подсъзнателното

Княгините и змейовите щерки

Началото на «Ням свят — 2. Змейова орис» (кратък откъс)

Февраль 24, 2014 диаболо и приказна фантастика, ням свят, фантастика, фентъзи

digg
0

EmailShare

Княгините и Змейовите щерки

Ние сме тринадесет заключени желания.
Всяка на различна възраст. Всяка имала собствено име преди да навърши шест.
Всяка имала глас преди да бъде нарочена за Княгиня.
Всяка имала плътта си преди да бъде разменена за най-висшата власт, която земен човек може да има.
Ние имаме двадесет и шест невиждащи очи.
Ние имаме двадесет и шест ръце, по-скъпи от всичкото злато и живота на десетки хиляди.

Ние имаме тринадесет сърца, които бият, а нямат правото да обичат. Нито да мразят.

Всички сме родени със сребристи коси, което е било първия знак, че ще бъдем избрани. Всички сме изгубили до петата си година зрение, а това се е случвало във фаталната нощ, в която дълбока възраст е притискала с костелива длан дъха на друга Княгиня, тя е напущала този свят и без нея в замъка са оставали дванадесет.
Всички ние сме прибрани на нейно място. За да попълним бройката, за да бродират двадесет и шест ръце един от малкото магически знаци останали разрешени след падането на Монархията.
Магическият знак на Държавата. Гербът.
Очите ни не виждат за да не ни изкушават. Ръцете на всяка следват желанията на всички. Те помнят преди да са научили. Ръцете ни чуват това, което ушите не могат да чуят и следват ритъма му, а то пази Държавата ни от разруха.
Всяко възелче е магическо. Във всяко е оплетено семейство, племе, село, малки и големи общности. Уморят ли се ръцете на една, тя оставя иглата, защото излишен бод означава пожари и проляна кръв, повече отколкото е редно да се пролива в мирно време. Излишен бод означава преобръщане на света, а веднъж на много години и това се случва.
Така беше и с рухването на Монархията преди десетилетие. А с рухването на Монархията едва не си отидохме и ние.
Както помните, магьосниците бяха подложени на гонения. Повечето избесени от гневни столичани по стълбове и дървета. Мнозина от тях провисени вече мъртви на въжетата, че преди клупа да стегне шиите им, костите им бяха потрошени до смърт.
Което не свършиха бунтовниците продължиха милициите им, а след официалното приемане на новата власт – новата армия.
Около десета част от магьосниците, най-лукавите и най-мазните успяха да се спасят и дори да комбинират властта си с корумпираните, а и некадърни да се справят без забранената по техния закон магия.
Смъртоносно бунтовническо шествие се беше насочило и към нас, но естествените препятствия пред крепостта ни са значително по-тежки от тези пред кралския двор. Те забавиха достатъчно побеснелите орди за да утихне кръвожадната страст и вместо нея съдбата ни реши малкото останал разум.
Пощадиха ни. И продължихме да служим на Републиката тъй както служихме и на Монархията. И макар отдавна да е република, продължихме да носим като имена титлите, които имахме – Княгини.
Никой не смее и да си помисли, че сме магьосници, а сме магьосници. При това едни от най-могъщите. Стигне ли се до подобна мисъл, това значи да се признае, че магия са устоите на една държава, която преследва магията.

- See more at: http://cefules.net/book/%d0%bd%d0%b0%d1%87%d0%b0%d0%bb%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%bd%d0%b0-%d0%bd%d1%8f%d0%bc-%d1%81%d0%b2%d1%8f%d1%82-2-%d0%b7%d0%bc%d0%b5%d0%b9%d0%be%d0%b2%d0%b0-%d0%be%d1%80%d0%b8%d1%81-%d0%ba%d1%80%d0%b0-2/#sthash.rZ4PQCzf.dpuf

Из "Ням свят - 2. Змейова орис"

Из «Змейова орис» — «Ням свят — 2″

Февраль 23, 2014 антиутопия, диаболична и приказна фантастика, любов, любовна психо - драма, магически реализъм, мистичен/магически/ реализъм, ням свят, фантастика, фентъзи

digg
0

EmailShare

Share on Tumblr

И всички приказни магии да се превърнат в реалност, човек не се ли промени, живота колкото и различен да изглежда все ще си остане същия! — това не са думи на мой герой, а мои лични разсъждения във връзка със следващия откъс, който определено не е еротичен като предишния, който публикувах, може би ще ви напомни за много неща от живота, а ако някой си помисли, че е познал жената на колажа, да знае, сгрешил е, това е героинята ми Вастисия. А ето и самия откъс:

«А Държавата процъфтяваше.

Истината. Наистина блестеше и бе по-организирана от когато и да е било, хората по-нахранени от когато и да е било. Градовете два пъти повече от някога. Улиците на селата по-светли и по-чисти от три четвърти от столичните улици, преди двадесет години. Никога и разбойнически набези не са били толкова малко, а момчетата с глинени лица и гробарски униформи се обръщаха към гражданите било то значими или незначими с „Господарю!”
Казваше се, че и хората – плъхове били намалели. Някои се опитваха да създават зловредни слухове, че тези нещастници са избивани периодично, други: че гладните намаляват, почти за всеки вече се намира препитание и няма нужда някой да живее из подземия и катакомби.
Дали са намалели хората – плъхове или са се увеличили в този период. Дали са били избивани (възможно е да е имало акции) или са си намерили препитание – нищо от това не може да се потвърди със сигурност.
Просто бяха по-потайни и по-стаени от всякога, а и между тях бяха намерили прибежище едни от последните магьосници.
Това, което засягаше всички, но никой не го забелязваше бе, че репресиите в този период бяха наистина несравнимо по-големи от който и да е било друг в историята на настоящето човечество.
Градските тъмници изглеждаха почти празни. В тях се затваряха най-вече особено опасни престъпници: най-именитите разбойници, чиято публична екзекуция имаше назидателна цел. Държавни измамници и магьосници, за които се създаваше впечатлението, че са могъщи магьосници. Но в някогашните зловещи тъмници на Монархията не попадаха други, освен осъдени на смърт и заемаха може би една стотна част от помещенията.
Имаха едно – единствено задължение. Да изковат меча на палача с който ще бъдат обезглавени или сами да усучат въжето с което ще бъдат обесени.
Музикантите, чийто крайници публично се ампутираха, не стигаха до Кралската тъмница. Прекарваха най-много седемдесет и два часа в следствения арест. След това процедурата беше изпълнявана, а те освобождавани.
Осъдените обаче бяха със стотици хиляди пъти в повече. Пръснати из цялата Държава. Не бяха наричани затворници, а „социално – болни”. Присъдата им – „лечение”. Лечението се провеждаше в „трудово – изправителни болници”. И звучеше значително по-добре от „лагерите на смъртта” през, които бяха преминали момчетата, които ги пазиха.

Впрочем вече не всички с глинени маски и гробарски дрехи бяха преминали през такива лагери, но за това ще стане дума по-късно.

„Трудово – изправителните болници” бяха институции на комунарски принцип. Лекуващите се сами трябваше да отглеждат реколтата си, добитъка си, да се грижат за прехраната, а и да изплащат своя данък и дълг към държавата: проправяха пътища през трудни терени, строяха мостове и укрепления. Освен това получаваха обучение, което ги интегрираше от обществото: изнасяни им бяха лекции за учтиво поведение, за потискане на агресията, за правата и задълженията, които имат, за всичко останало на което са длъжни към държавата и обществото.

Периметрите в които работеха бяха охранявани, както вече споменахме от елитни бойци. Малцина бяха посветени на военната тайна, че в момента момчетата с глинените маски и гробарските дрехи бяха стотици пъти в повече от преди покушението над Далебор.

Повечето от тях бяха млади мъже, почти момчета, а някои още момчета. Повечето от тях никога не бяха си и помисляли, че ще се озоват в елитните отряди. В някоя вечер, когато се прибираха от кръчмите, няколко конника ги обграждаха или не бяха дори и на коне, а просто мъже обикновено в тъмни пелерини. В някои случаи тихо изричаха: „последвай ни”. В други направо ги блъскаха в талига с решетки – като затворници.
Често ги вадеха посред нощ от леглата. В някои случаи утешаваха родителите им, че момчетата им не са сторили нищо лошо и не ги очаква нищо лошо.

Във всички случаи това бяха младежи на прага: на прага да поемат на скитничество, без да им е наясно какви средства ще подбират за оцеляването си, друг да убият този или онзи свой съселянин, други вече се бяха превърнали в побойници или изглеждащи кротко, но вече изградили си план да се свържат с разбойническа шайка или да създадат своя такава. Имаше си и такива, които си мечтаеха да бъдат войници или бяха твърде яки, твърде смели или твърде дръзки. Твърде изпълнителни, твърде скучаещи из селото за да я карат цял живот отдадени до край на поминъка на дедите си.
Как се разбираше за тях? Истината е спорна. Колкото е вероятно: Далебор както някога да е впрягал слуха си в черни мембрани както когато създаваше първите си набори от елитни войни, така да е работил усилено шпионския му апарат. В този момент: с каквато мощ разполагаха черните мембрани същата имаха шпионските мрежи на Далебор, Арса и Брюзис, но ако Далебор имаше само две уши: шпионите имаха стотици хиляди.
Как точно се подбираха момчетата не е толкова важно, по-важно е, че системата беше ефикасна. След като ги държаха часове в неизвестност в празна стая, в нея влизаха няколко офицера и им изясняваха, че са мобилизирани. А също тъй, че могат да приемат „условно преминаване през лагера на смъртта” т.е. директно преминават на следващите етапи на войнско обучение, като са длъжни да крият, че не са преминали през изпитанията за оцеляване в „лагер на смъртта” – разкрият ли се, тогава се налага наистина да бъдат пратени в такъв.
Така се спестяваше човешки живот, средства и най-вече време. Дори и следващите етапи на обучение на тези „елитни войници” бяха съкратени, но маската на лицето действаше достатъчно възпитателно. Никой не знаеше дали войника до него не е преминал през пълното обучение и често се случваше да е преминал през пълното обучение, а преминалите през пълното обучение влияеха на тези, които бяха преминали през съкратеното. Така, че отрядите си бяха достатъчно ефикасни и вече с достатъчна численост, че освен да опазват „лекуващите се от социални – болести”.

Имаше и още една мярка срещу бягствата от „трудово – изправителните болници” – гривничките на ръцете. Сплитаха ги около десницата в началото на лечението, а материала им беше от „човешки плевел”. Растение с мънички бодли, което с времето свиква с тялото на човека в което се е впило и от което не е отстранено навреме и започва да се развива в него. Докато дойде момент, в който не може да се отстрани и тръните си пробиват път във вътрешността на тялото, достигат органите, оплитат се около тях, стягат ги, а понякога умирането може да е доста дълго и мъчително.
Такъв плевел при това поставен както трябва – от хирург, може да бъде отстранен безопасно само от хирург. При това за да не се развие във времето на лечението, необходимо е всяка вечер да се изваждат с пинцета и скалпел по две – три – пет, колкото трябва тръни. Изглежда просто, но процедурата наистина може да е наистина напълно безопасна само, ако се изпълнява от добре квалифициран медицински служител. Не се ли извадят тръните както трябва, останат ли частици от тях, извадят ли се повече или по-малко, или не тези, които се развиват на опасно за човека място, то ефекта може да бъде обратен и развитието на плевела само да се ускори.
Разбира се, тази „гривна” не е пълната гаранция срещу бягство, защото на какво ли не се учи човек и дори разбойници с речник (гласов или с ръце) от по пет – шест думи, можеха да вадят трънчета, че и да свалят гривни не по-зле от хирург. Имаше и самоуки лекари, че и просто самоуки „свалячи на гривни”, тези начини бяха рисковани, при това много рисковани и все пак много от „лекуващите” биха поели риска.
Гривните бяха само допълнителна мярка и имаха по-скоро символично значение. Мнозина изтърпели лечението докрай, казваха какво облекчение настъпва когато ръката бъде освободена от „плевела”.
Нещо, като „излекуван си от плевела по тялото си и плевела в душата си, който те изпълва бавно те превръща в плевел – асоциален елемент и погубва човешкото – накрая и живота ти.”

Иначе лекуващите си бяха охранявани основно от елитните войници.

Изглежда от тези плевели пламна епидемията от……»

Кой е Далебор?

Ням свят"Далебор - синът на кладенеца" (виртуална премиера)

Той иде от бездната на неизвестното, а земята го посреща с трусове и видения, пожари и снежни виелици, лавини и пъплещи между ледниците титанични змии.
Оцеляването му е извън възможностите на всеки друг.
Той ще върне човешкото в гърдите на безсърдечен генерал и отряда му от отчаяни главорези.
Той е отрока, чиято първа дума не е "мамо", а "мирно".
Преди още да е проговорил ще носи генералски отличителен знак.
Той няма друго семейство освен армията.
Той е войника, който прелъстява Атина. Какво ще излезе от тази история? Едва ли нещо добро.
Той е воден само от справедливост, но ще се превърне в кошмар.

И нека си кажем нещо извън фантастичния сюжет: той е в гърдите на всеки истински мъж. И там е най-светия и най-чистия образ, но излезе ли и превърне ли се в реалност (а за жалост това се случва) ангела се превръща в сатана.

Той е Далебор.

Ням свят - 4. Гласът на мълчанието (уводна глава)

Първа глава
Бягащият звяр

Сега, когато четеш тези редове, ти извършваш престъпление. Защото аз нямам право да пиша, а никой да ме чете.
Ти го правиш, а си защитник на закона.
Налага се да го нарушиш, за да го опазиш. Каква ирония, а?
Да бъдеш задължен да вършиш това, което служител забраняваш на останалите.

„И раздели Голямото мълчание хората на две. На едните даде гласни струни, а на другите букви. Едните да говорят с устите си, другите с ръцете си. И рече Голямото мълчание: да бъдат наказани онези, които имат гласни струни, а говорят с ръцете си. Защото дал съм им гласни струни, за да използват ръцете си за работа не за приказки. А приказките им са отрова за Словото ми.”

Отново изписвам единствения цитат от Писмените предания, който всички на този свят знаем. И питам се, след като съм го написал аз, дали и този цитат е отровен?

Кощунство, а? Иска ти се да извиеш врата ми. Настигни ме.

Аз съм вече някъде далеч. Или напротив: близо.

Зад девет планини в десета.
В градската канализация.
Може да съм пременен като един от подчинените ти или да съм измежду персонала на Домът за гости.
Сухата камериерка с гърбавия нос.
Палавите прислужници с луничките. С игривите погледи, с чуруликащите гласчета. Птички надарени с дарбата да радват сърца и вселяват в сънищата…
Сладки са, нали?
А аз имам дарби, знаете. Мога да изменям външността си.
Може да съм някой от гостите. Да, повечето са Безгласни. Но Шумящ може да се пристори на Безгласен, Безгласен на Шумящ: не.
Може да съм тихия господин с гърбавата фигура и тесните рамене. С монокъла на лявото си око и пожълтелите неравни зъби.
Бледоликият арфист с черните дрехи и прокобния дървен куфар.
Младоженката с широкополата шапка, която оглеждат критично, понеже е Безгласна, а избраника й е Шумящ.
Десетките мълчаливци, които ще си тръгнат днес, а са дошли снощи, някои и по малките часове. Не можете да задържите всички. А и без да знам, сигурен съм, че ще се намерят сред тях и такива, каквито са не само Безгласни, а и неграмотни. И трудно ще разберете дали крият или не могат да отговорят на въпросите ви. Сигурен съм, че и преследването на наглия Шумящ не искате да бъде шумно. Напротив: колкото по-малко разберат за него, толкова по-добре.

Забавлявам ли се? Честно казано: да.
Пиша, но не казвам нищо.
Пиша, защото може и да са последните ми редове.
Пиша, защото ме е страх.
Не мога да заспя, а трябва. Утре ще ми е дълъг ден. Даровит съм, но вие сте силните.
Много сте. Законът е с вас. Всички оръжия без едно – единствено, това с което разполагам аз: себе си.

Да, то изглежда ефикасно. Месеци ме гоните, а аз ви се изплъзвам. Губите следите ми и откривате само тези, които ви оставям аз. Тези писма. Не можете да ме опишете, а съвестните граждани, които ви дават информацията ме описват винаги различно. И аз, и вие знаете, че понякога ви подвеждат. Но също тъй, че няма начин по който да се различи фалшивата от истинската информация.

Защо ви водя след себе си ли? Миналият път ви писах по този въпрос. Кратко и ясно:

„Защото искам!. Чрез вас детективите, народните шпиони, защитниците на спокойствието и доброволците се опитвам да разбера истината за самия себе си. Сам не съм в състояние да я разкрия, но това е работата ви.”

Шегувах се, нали го усетихте. Истината е, че знам, че писмата ми се запазват. А също тъй, че ще бъдат съхранявани така както се съхранява реликва, като веществено доказателство до съда ми. След това ще бъдат унищожени, като отрова и проклятие. Заради тях се надявам по-дълго да ви се изплъзвам. Те ви водят след мен, те ме откъсват от вас.
Иначе страха ми…
Вижте, не ме е страх, че тъй наречените ви хирурзи ще ми ампутират ръцете.
Страх ме е, че ще го направят некадърно. И друго…
Че преди да ме осакатят, в състояние съм, не че искам да го сторя, но зная ли какво ще ми хрумне, може да осакатя някой друг от тях, аз.
Мисля си често за тази възможност, я тя от своя страна пробужда изкушения.

Има нощи в които тръгвам из площадите. На поредния непознат град. Никой сред никои съм. Обикалям алеите в парковете. Ако има река вървя по брега й. Ако реката има мостове, спирам по средата на моста и съзерцавам. Мислите ми бързо текат, досущ като вълните под приведеното ми лице. Често ми се струва, че съм видял паднала вейка, отнесена от течението някъде далеч. И я сравнявам с живота си.

И тогава осъзнавам колко е безсмислено цялото това бягане. Да, забавно е. Но разбирам, че от отдавна ме е домързяло. Отегчавате ме. А понеже сме участници в една и съща игра: отегчен съм от себе си.

Прибирам се в поредната си бърлога. Таванът танцува над мен, независимо пил ли съм или не. Хрумва ми възможността сам да се осакатя. Ще е напълно безболезнено. Доста бързо при това, а и има предизвикателство. Такава операция не съм правил. Мога да я сторя само веднъж.
Унасям се и в просъница ми се струва, че вече съм го сторил. Стряскам се. Ръцете ми отново се движат. Търся листа, винаги имам. И започвам да пиша. И понеже вече екзекутирахте не един или двама, които са ме чели, адресирам писмата си до вас. Пеят ръцете ми докато пишат. Редящите се думички ми доказват, че още ги имам.
Знам, че по този начин губя скъпоценна енергия, която утре може да е спасителна за тях самите. Но не мога да се спра, защото без да вършат това, ръцете ми точно в тези мигове ми се струват излишни. Напълно излишни.
Да ти се похваля, а и да ти дам още една следа. Онзи ден спасиха дете. Тези двете: порочните. При това безгласно дете. Апандиситът му се беше пукнал. Нямаше време, то умираше. Дори не разбра как стана, но болката му отмина.
Сигурно няма да го свърже с Хирургът на преизподнята.
Много ме поласка това прозвище. А и легендите, които се носят за мен. Кървави са и ми харесват. Давате ми идеи.
Знаете, че освен писма, понякога ви оставям трупове за следи.

И както спасявам невинен живот, така и отнемам невинен живот.

Също като теб съм божество, господарю!

Време е да спирам. До скоро. Не бързай с отговора:

Твой: Гайдерс

ако четивото ви харесва, моля, подрепете страницата на сагата «Ням свят» жеста ви е от значение за бъдещето й.

- See more at: http://cefules.net/book/%d0%bd%d1%8f%d0%bc-%d1%81%d0%b2%d1%8f%d1%82-3-%d0%b3%d0%bb%d0%b0%d1%81%d1%8a%d1%82-%d0%bd%d0%b0-%d0%bc%d1%8a%d0%bb%d1%87%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%b5%d1%82%d0%be-%d1%83%d0%b2%d0%be%d0%b4%d0%bd%d0%b0/#more-1799

Далебор - синът на кладенеца(откъс) първа книга от Ням свят

Змейово дърво

Така е справедливо! – дърварят редеше молитвата си наум, а устните му несъзнателно потрепваха. – Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен… Вятърът смени посоката си. Скреж покри лицето му. Накара го да замижи, а в края на очите му заблестяха сълзи. Близо минута стоя неподвижен. Без да мисли. Не чуваше виелицата и не чувстваше студа. Остави се да го обземе онова спокойствие, в което той се сливаше с вечността. Поемаше нейната сила, а тя грабваше ръцете му заедно с брадвата, плъзваше като пламъци из жилите му. Изпълваше с топлите си дихания вените му, стискаше пръстите му и ги превръщаше в каменни, приковаваше стъпалата му към земята. Тогава замахваше с брадвата, а ударите ехтяха като гръмотевици. Клоните на дърветата се пробуждаха, започваха се движат, да се вият, разтваряха зъбати пасти и от тях плъзваха навън раздвоени езици. С размерите на нокът и на длан, на паница и на чайник, на делва за мед и на чакал. Малки, големи и още по-големи змийски глави. Дървесна корона от змии, изтръгнати от дълбоката им летаргия, за да умрат или опазят колонията си. Стеблото потрепваше, земята се напукваше от полуделите корени. Също като короната, и коренището беше спящи змии, пробудили се от сечта. Величествена си, дъще на Змея! – продължаваше дългата си молитва, докато сечеше дървото. – Толкова мъдро е устройството ти! В една душа си събрала цяло село! За да устои не снегове и ледове! За да понесе глад и да се спаси от зверове! Телата на стотици си сплела, в едно стебло да събереш крепкостта им! Главите на половината растат в земята, за да смучат живителните й сили и те крепят в гладните години, в които спиш и сънуваш… В тази част от молитвата клоните бяха вече ниско над главата му. Все още се движеха бавно, в унес, но някои се стрелкаха и впиваха зъби. Още твърде объркани, атакуваха онова, което се движеше най-близко до очите им. То се оказваше змия като тях. Съскаха и се зъбеха зад тила му, виеха се като жив зловещ ореол над главата му. Знаеше и чувстваше близостта им, но не ги виждаше. Удряше и се молеше, да сгреши удар или дума в дългата молитва означаваше да изгуби съсредоточаването си, а това от своя страна – сигурна смърт. Пробудù се, дъще на Змея, пробудù се и се бори! Поеми цялата сила на земята, всичките й пламенни страсти и жажда за живот! Ако ме изядеш и нахраниш селото си, те благославям, но благослови и ти моето, ако те победя! Така е справедливо! От пукнатините на вледенената почва навън вече излизаха змийски глави. Хапеха се една друга, някои докопваха ботушите му. Понякога успяваха да разкъсат дебелата им кожа и да докоснат с върховете си неговата. Макар едва-едва да го драскаха, местата се издуваха, болезнените оттоци с месеци на спадаха, а после оставаха сини белези. Имаше десетки такива. Всяко по-дълбоко ухапване би го убило. Близо за месец ще стигне месото на тази красавица. От кожата й ще има за облекло на малките, а и да си поскърпим големите дрехите. От мен, както винаги, месото, от Черна Тодора — илачите и магиите. От Мечия внук – меда. От Плодовитата – ракията. Старата майка ще готви на всички. Кривогледата, Еделвайса и Венценоската ще й помагат. Сухия ще… — Това вече не беше молитвата, тя свърши, а с нея трябваше да е отсечено и дървото, но то се оказа много по-здраво от очакваното. Изброяваше наум имена, лица, роли в общността, за да не се поддаде съзнанието му на ужаса от случващото се. Едно трепване щеше достатъчно. Една мисъл — да захвърли брадвата и да побегне. Нямаше вече право да се откаже и никаква възможност за отстъпление. Или щеше да победи, или да умре. За цял месец ще съм свършил работата си. Ще наглеждам Рибчо, ще помагам на Кривогледата у дома. Ще й се радвам и ще я любя по три пъти. Толкова ракия, чай и мед ще имаме, че само ще празнуваме. Е, ще ходя да сека и да цепя дърва за огрев, но аз обичам, а ми и върви. Така поддържам форма. Не въртя ли брадвата, животът и без друго не ми харесва. А хората ме мислят за много работлив и всеотдаен, за това ме наричат Сърцатия. Вдигам рамене, съгласявам се. Като толкова искат да си имат сърцат, нека съм сърцат… Една змия взираше очи, напомнящи огнени топлийки, в лицето му. Езикът й го близна по ухото, преди със съскане да се изстреля, за да впие зъби в него. Миг преди да го е направила, друга — припознавайки я за враг, отхапа главата й. Около краката му растеше храсталак от змии, ставаше все по-висок и по-гъст. Изглежда, скоро щеше да го загърне цял. Ако ме убие… — вече виждаше ясно, че това е по-вероятно да се случи, отколкото да отсече дървото, още дори не беше го разполовил, а усещаше облака от озлобена плът, спущащ се над главата му, докосваха го змийските езици. Макар виелицата да се усили и гласът й да напомняше предсмъртно ридание на цяла планина, по-остро от него беше съскането на стотиците змии. Няколко малки змии с размери на дъждовен червей паднаха на яката му и запълзяха под дрехата му. – Ако ме убие… Как ще оцелее селото без друг дървар. Винаги е имало дървар. Имало е и по трима дървари. Черна Тодора разказва за време, когато са били десет. Старата майка казва много да не й вярваме на Черна Тодора, лъжела. Черна Тодора от своя страна, че Старата майка е изкуфяла и не помни… Но мен няма кой да ме смени… Никой не е достатъчно силен… Песоглавеца само, Песоглавеца е и смел, но той е луд, а и кой ще пази границата с Храсталаците на забравата… Точно под чатала му се разтвори процеп и през него се опитваше да се провре навън глава голяма колкото юмрук. Така е справедливо! – започна молитвата си отначало. — Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен… Дървото нададе крясък и рухна. Змийските глави заподскачаха като риби на сухо и съвсем скоро утихнаха. Сърцатия си пое дълбоко дъх, краката му едва го държаха, забърса потното си чело с ледения ръкав. Огледа се объркано. Стори му се, че повторно се е родил и вижда живота за първи път. За малко! Не знаеше какво е крясък, какво е смях, но му идеше да крещи и да се смее. Направи крачка, но краката му се подкосиха. За къде бързам? Поседна на дънера, който вече беше започнал да хваща кора. Да няколко часа ще е станал каменен. Изглежда, животът на Змейовото дърво не свършва с отсичането му. Змиите умират, но останалият дънер се вкаменява и продължава да расте. Всички каменни стълбове наоколо, някои от които достигат внушителни размери — десет и повече човешки боя, са всъщност дънери от Змейови дървета. Сърцатия затвори за кратко очи и се усмихна. Представи си, че дънерът, на който е седнал, е станал висок до облаците стълб, а едно дете — внук на внуците на внуците му, е вдигнало глава нагоре, ококорило очи в почуда и възхита. Отвори очи, подсмихна се на фантазиите си, наведе се и взе брадвата. Тръгна надолу, трябваше да събере мъжете, да се върнат и да насекат змиите, за да ги пренесат в селото. Отсечената част от дънера не се вкаменява, а на студа месото няма да се развали, но рисовете и други крадливи котки могат да подушат. Или вълци, проклетите вълци… Белия вълк на Глинената маска вече виеше. Дано да го е вързала добре! Ако звярът направи нещо на детето ми, ще я… Не посмя да си го помисли, но каквото и да беше, щеше да го направи. Пътеката се спущаше покрай най-високите каменни стълбове, които бяха виждали очите му. Разказваше се, че всички Змейови дървета, от които са израснали, са на един и същи легендарен човек, когото наричаха Бащата на дърварите. Твърдеше се също, че от него идва молитвата, с която дърварите секат змейовите дървета. Това място в гората винаги изпълваше Сърцатия с възхита. Стълбовете бяха на разстояние метър, метър и половина един от друг. Петдесет на брой. Въздигаха се и стърчаха поне три пъти по-високо от най-високите мури. Навярно са отсечени преди хиляда години, казваше си, но не това беше най-възхитителното, а това, че някои от дънерите имаха диаметър поне два метра. Дънерите растяха само на ръст, не и на широчина, което означаваше, че и Змейовите дървета са били толкова дебели. Пред силата на Бащата на дърварите Сърцатия можеше само да въздиша, дори и това, което отсече сега и беше най-голямата победа в живота му, остави дънер с диаметър не по-голям от метър. Стълбовете стигаха почти до дома му и точно те го бяха вдъхновили да поеме този път. В началото с жарта на младия — да надмине Бащата на дърварите, отдавна се чувстваше щастлив от всяка победа, независимо от размера на оставения дънер и изпълнен с още по-голямо преклонение пред Бащата на дърварите.

Официална страница на "Ням свят"