Сега знаеше, че е там където
желае.
Пред изгрева, който не свършва, а
пламъкът е само маската на Непознатата. Сякаш все още на онзи плаж, само дето
времето е спряло. И чува гласа на онази своя спътница, която тогава приличаше
на въображаема.
-А ако си илюзия?
-Може би съм. Може би си. И ти ми
приличаш честно на такава.
-Светът, в който живееш е
пренаселен, лесно можеш да ме изгубиш между останалите гласове.
-Дали? Не мисля. Скъп си ми,
колкото аз на теб. За това се пази. Имам: да. Хора, които ми кимат, които ми се
усмихват, прегръщат, които разговарят с мен и дори канят в Облака; имам колеги,
съседи; минувачи, с които се разминавам с всеки ден и макар да не знаем имената
си, вече се поздравяваме с поглед и тази среща представлява нещо за нас. В
града има стотици хиляди, в Облака – стотици милиарди.
-И аз имах подобен живот.
-Но ти липсвах, нали?
-Не знам…Не знам, но те търсих.
-А аз не знаех, че те търся, но
те открих.
-Не търсеше ли своят свят?
-Не търсих ли своят свят?
-Може би…
-Недей го казвай повече!
-Не успях да кажа нищо.
-Чух те.
Няма коментари:
Публикуване на коментар