Из «Змейова орис» — «Ням свят — 2″
И всички приказни магии да се превърнат в реалност, човек не се ли промени, живота колкото и различен да изглежда все ще си остане същия! — това не са думи на мой герой, а мои лични разсъждения във връзка със следващия откъс, който определено не е еротичен като предишния, който публикувах, може би ще ви напомни за много неща от живота, а ако някой си помисли, че е познал жената на колажа, да знае, сгрешил е, това е героинята ми Вастисия. А ето и самия откъс:
«А Държавата процъфтяваше.
3.
Истината. Наистина блестеше и бе по-организирана от когато и да е било, хората по-нахранени от когато и да е било. Градовете два пъти повече от някога. Улиците на селата по-светли и по-чисти от три четвърти от столичните улици, преди двадесет години. Никога и разбойнически набези не са били толкова малко, а момчетата с глинени лица и гробарски униформи се обръщаха към гражданите било то значими или незначими с „Господарю!”
Казваше се, че и хората – плъхове били намалели. Някои се опитваха да създават зловредни слухове, че тези нещастници са избивани периодично, други: че гладните намаляват, почти за всеки вече се намира препитание и няма нужда някой да живее из подземия и катакомби.
Дали са намалели хората – плъхове или са се увеличили в този период. Дали са били избивани (възможно е да е имало акции) или са си намерили препитание – нищо от това не може да се потвърди със сигурност.
Просто бяха по-потайни и по-стаени от всякога, а и между тях бяха намерили прибежище едни от последните магьосници.
Това, което засягаше всички, но никой не го забелязваше бе, че репресиите в този период бяха наистина несравнимо по-големи от който и да е било друг в историята на настоящето човечество.
Градските тъмници изглеждаха почти празни. В тях се затваряха най-вече особено опасни престъпници: най-именитите разбойници, чиято публична екзекуция имаше назидателна цел. Държавни измамници и магьосници, за които се създаваше впечатлението, че са могъщи магьосници. Но в някогашните зловещи тъмници на Монархията не попадаха други, освен осъдени на смърт и заемаха може би една стотна част от помещенията.
Имаха едно – единствено задължение. Да изковат меча на палача с който ще бъдат обезглавени или сами да усучат въжето с което ще бъдат обесени.
Музикантите, чийто крайници публично се ампутираха, не стигаха до Кралската тъмница. Прекарваха най-много седемдесет и два часа в следствения арест. След това процедурата беше изпълнявана, а те освобождавани.
Осъдените обаче бяха със стотици хиляди пъти в повече. Пръснати из цялата Държава. Не бяха наричани затворници, а „социално – болни”. Присъдата им – „лечение”. Лечението се провеждаше в „трудово – изправителни болници”. И звучеше значително по-добре от „лагерите на смъртта” през, които бяха преминали момчетата, които ги пазиха.
Казваше се, че и хората – плъхове били намалели. Някои се опитваха да създават зловредни слухове, че тези нещастници са избивани периодично, други: че гладните намаляват, почти за всеки вече се намира препитание и няма нужда някой да живее из подземия и катакомби.
Дали са намалели хората – плъхове или са се увеличили в този период. Дали са били избивани (възможно е да е имало акции) или са си намерили препитание – нищо от това не може да се потвърди със сигурност.
Просто бяха по-потайни и по-стаени от всякога, а и между тях бяха намерили прибежище едни от последните магьосници.
Това, което засягаше всички, но никой не го забелязваше бе, че репресиите в този период бяха наистина несравнимо по-големи от който и да е било друг в историята на настоящето човечество.
Градските тъмници изглеждаха почти празни. В тях се затваряха най-вече особено опасни престъпници: най-именитите разбойници, чиято публична екзекуция имаше назидателна цел. Държавни измамници и магьосници, за които се създаваше впечатлението, че са могъщи магьосници. Но в някогашните зловещи тъмници на Монархията не попадаха други, освен осъдени на смърт и заемаха може би една стотна част от помещенията.
Имаха едно – единствено задължение. Да изковат меча на палача с който ще бъдат обезглавени или сами да усучат въжето с което ще бъдат обесени.
Музикантите, чийто крайници публично се ампутираха, не стигаха до Кралската тъмница. Прекарваха най-много седемдесет и два часа в следствения арест. След това процедурата беше изпълнявана, а те освобождавани.
Осъдените обаче бяха със стотици хиляди пъти в повече. Пръснати из цялата Държава. Не бяха наричани затворници, а „социално – болни”. Присъдата им – „лечение”. Лечението се провеждаше в „трудово – изправителни болници”. И звучеше значително по-добре от „лагерите на смъртта” през, които бяха преминали момчетата, които ги пазиха.
Впрочем вече не всички с глинени маски и гробарски дрехи бяха преминали през такива лагери, но за това ще стане дума по-късно.
„Трудово – изправителните болници” бяха институции на комунарски принцип. Лекуващите се сами трябваше да отглеждат реколтата си, добитъка си, да се грижат за прехраната, а и да изплащат своя данък и дълг към държавата: проправяха пътища през трудни терени, строяха мостове и укрепления. Освен това получаваха обучение, което ги интегрираше от обществото: изнасяни им бяха лекции за учтиво поведение, за потискане на агресията, за правата и задълженията, които имат, за всичко останало на което са длъжни към държавата и обществото.
Периметрите в които работеха бяха охранявани, както вече споменахме от елитни бойци. Малцина бяха посветени на военната тайна, че в момента момчетата с глинените маски и гробарските дрехи бяха стотици пъти в повече от преди покушението над Далебор.
Повечето от тях бяха млади мъже, почти момчета, а някои още момчета. Повечето от тях никога не бяха си и помисляли, че ще се озоват в елитните отряди. В някоя вечер, когато се прибираха от кръчмите, няколко конника ги обграждаха или не бяха дори и на коне, а просто мъже обикновено в тъмни пелерини. В някои случаи тихо изричаха: „последвай ни”. В други направо ги блъскаха в талига с решетки – като затворници.
Често ги вадеха посред нощ от леглата. В някои случаи утешаваха родителите им, че момчетата им не са сторили нищо лошо и не ги очаква нищо лошо.
Често ги вадеха посред нощ от леглата. В някои случаи утешаваха родителите им, че момчетата им не са сторили нищо лошо и не ги очаква нищо лошо.
Във всички случаи това бяха младежи на прага: на прага да поемат на скитничество, без да им е наясно какви средства ще подбират за оцеляването си, друг да убият този или онзи свой съселянин, други вече се бяха превърнали в побойници или изглеждащи кротко, но вече изградили си план да се свържат с разбойническа шайка или да създадат своя такава. Имаше си и такива, които си мечтаеха да бъдат войници или бяха твърде яки, твърде смели или твърде дръзки. Твърде изпълнителни, твърде скучаещи из селото за да я карат цял живот отдадени до край на поминъка на дедите си.
Как се разбираше за тях? Истината е спорна. Колкото е вероятно: Далебор както някога да е впрягал слуха си в черни мембрани както когато създаваше първите си набори от елитни войни, така да е работил усилено шпионския му апарат. В този момент: с каквато мощ разполагаха черните мембрани същата имаха шпионските мрежи на Далебор, Арса и Брюзис, но ако Далебор имаше само две уши: шпионите имаха стотици хиляди.
Как точно се подбираха момчетата не е толкова важно, по-важно е, че системата беше ефикасна. След като ги държаха часове в неизвестност в празна стая, в нея влизаха няколко офицера и им изясняваха, че са мобилизирани. А също тъй, че могат да приемат „условно преминаване през лагера на смъртта” т.е. директно преминават на следващите етапи на войнско обучение, като са длъжни да крият, че не са преминали през изпитанията за оцеляване в „лагер на смъртта” – разкрият ли се, тогава се налага наистина да бъдат пратени в такъв.
Така се спестяваше човешки живот, средства и най-вече време. Дори и следващите етапи на обучение на тези „елитни войници” бяха съкратени, но маската на лицето действаше достатъчно възпитателно. Никой не знаеше дали войника до него не е преминал през пълното обучение и често се случваше да е преминал през пълното обучение, а преминалите през пълното обучение влияеха на тези, които бяха преминали през съкратеното. Така, че отрядите си бяха достатъчно ефикасни и вече с достатъчна численост, че освен да опазват „лекуващите се от социални – болести”.
Как се разбираше за тях? Истината е спорна. Колкото е вероятно: Далебор както някога да е впрягал слуха си в черни мембрани както когато създаваше първите си набори от елитни войни, така да е работил усилено шпионския му апарат. В този момент: с каквато мощ разполагаха черните мембрани същата имаха шпионските мрежи на Далебор, Арса и Брюзис, но ако Далебор имаше само две уши: шпионите имаха стотици хиляди.
Как точно се подбираха момчетата не е толкова важно, по-важно е, че системата беше ефикасна. След като ги държаха часове в неизвестност в празна стая, в нея влизаха няколко офицера и им изясняваха, че са мобилизирани. А също тъй, че могат да приемат „условно преминаване през лагера на смъртта” т.е. директно преминават на следващите етапи на войнско обучение, като са длъжни да крият, че не са преминали през изпитанията за оцеляване в „лагер на смъртта” – разкрият ли се, тогава се налага наистина да бъдат пратени в такъв.
Така се спестяваше човешки живот, средства и най-вече време. Дори и следващите етапи на обучение на тези „елитни войници” бяха съкратени, но маската на лицето действаше достатъчно възпитателно. Никой не знаеше дали войника до него не е преминал през пълното обучение и често се случваше да е преминал през пълното обучение, а преминалите през пълното обучение влияеха на тези, които бяха преминали през съкратеното. Така, че отрядите си бяха достатъчно ефикасни и вече с достатъчна численост, че освен да опазват „лекуващите се от социални – болести”.
Имаше и още една мярка срещу бягствата от „трудово – изправителните болници” – гривничките на ръцете. Сплитаха ги около десницата в началото на лечението, а материала им беше от „човешки плевел”. Растение с мънички бодли, което с времето свиква с тялото на човека в което се е впило и от което не е отстранено навреме и започва да се развива в него. Докато дойде момент, в който не може да се отстрани и тръните си пробиват път във вътрешността на тялото, достигат органите, оплитат се около тях, стягат ги, а понякога умирането може да е доста дълго и мъчително.
Такъв плевел при това поставен както трябва – от хирург, може да бъде отстранен безопасно само от хирург. При това за да не се развие във времето на лечението, необходимо е всяка вечер да се изваждат с пинцета и скалпел по две – три – пет, колкото трябва тръни. Изглежда просто, но процедурата наистина може да е наистина напълно безопасна само, ако се изпълнява от добре квалифициран медицински служител. Не се ли извадят тръните както трябва, останат ли частици от тях, извадят ли се повече или по-малко, или не тези, които се развиват на опасно за човека място, то ефекта може да бъде обратен и развитието на плевела само да се ускори.
Разбира се, тази „гривна” не е пълната гаранция срещу бягство, защото на какво ли не се учи човек и дори разбойници с речник (гласов или с ръце) от по пет – шест думи, можеха да вадят трънчета, че и да свалят гривни не по-зле от хирург. Имаше и самоуки лекари, че и просто самоуки „свалячи на гривни”, тези начини бяха рисковани, при това много рисковани и все пак много от „лекуващите” биха поели риска.
Гривните бяха само допълнителна мярка и имаха по-скоро символично значение. Мнозина изтърпели лечението докрай, казваха какво облекчение настъпва когато ръката бъде освободена от „плевела”.
Нещо, като „излекуван си от плевела по тялото си и плевела в душата си, който те изпълва бавно те превръща в плевел – асоциален елемент и погубва човешкото – накрая и живота ти.”
Такъв плевел при това поставен както трябва – от хирург, може да бъде отстранен безопасно само от хирург. При това за да не се развие във времето на лечението, необходимо е всяка вечер да се изваждат с пинцета и скалпел по две – три – пет, колкото трябва тръни. Изглежда просто, но процедурата наистина може да е наистина напълно безопасна само, ако се изпълнява от добре квалифициран медицински служител. Не се ли извадят тръните както трябва, останат ли частици от тях, извадят ли се повече или по-малко, или не тези, които се развиват на опасно за човека място, то ефекта може да бъде обратен и развитието на плевела само да се ускори.
Разбира се, тази „гривна” не е пълната гаранция срещу бягство, защото на какво ли не се учи човек и дори разбойници с речник (гласов или с ръце) от по пет – шест думи, можеха да вадят трънчета, че и да свалят гривни не по-зле от хирург. Имаше и самоуки лекари, че и просто самоуки „свалячи на гривни”, тези начини бяха рисковани, при това много рисковани и все пак много от „лекуващите” биха поели риска.
Гривните бяха само допълнителна мярка и имаха по-скоро символично значение. Мнозина изтърпели лечението докрай, казваха какво облекчение настъпва когато ръката бъде освободена от „плевела”.
Нещо, като „излекуван си от плевела по тялото си и плевела в душата си, който те изпълва бавно те превръща в плевел – асоциален елемент и погубва човешкото – накрая и живота ти.”
Иначе лекуващите си бяха охранявани основно от елитните войници.
4.
Изглежда от тези плевели пламна епидемията от……»
Няма коментари:
Публикуване на коментар