суббота, 23 февраля 2013 г.

Редакторът

Да напише своя книга не успяваше, а имаше за какво. Нелек живот, страховит интелект, изключителен език. Истинска райска градина пъстра от значения, плодове на познание и изкушение, хиляди стилистични техники, невероятно умение да открива тази от тях която най-ефектно затрогва. По кръчмите ни убиваше. Хипнотизираше и губехме слово, чувствахме се деца които трябва да мълчат и да го гледат зяпнали с широко отворени очи и да се учат. Някои от нас печелиха награди, пътуваха из света за премиери, всички издавахме, повечето бяхме четени, но един на друг не се четяхме. Той се мъчеше с текстовете ни. Понякога само гримьор, понякога пластичен хирург, понякога истински касапин. Веднъж му казах съвсем сериозно, че ще го убия. Повярва ми. Уплаши се, страхлив си беше. Трепереше като лист. Сигурно съм изглеждал звяр. Онези страници ми бяха много скъпи. Излязоха от мен като стенание при сексуален акт, като порив да бъда, като озарение отвъд, като първото ми любовно писмо ме развълнуваха и имаха, имаха връзка с цялостното послание. Нямаше рязка граница като език и ритмика с останалото. Този книжен плъх искаше да ги отреже. Щеше да ги отреже. Озъбих му се, казах, че няма подобно право.
-Нямам, но ще го направя!
-Ще намеря друг редактор!

-Няма да ти позволя!
-Че как!
-Повярвай!
-Ще те убия!
Тресеше се като лист. Приличаше на яйце. Рохкаво, току – що обелено, плешив, безформен, жалък. Всеки момент щеше да потече жълтък. И бях на две водки, а аз изобщо не бива да пия. Обществено опасен съм. Молеше се Господа, атеиста му с атеист, всеки момент щеше да напълни гащи от страх, но не отстъпваше.
-Това което искаш да махна е много добро.
-На тази импресия не й е мястото тук. Буфер е. Напълно ненужен. Няма да ти позволя.
-Нямаш право!-повторих озъбен.
-Имам право, момко! Имам! Щом си решил да облечеш дрехата на позора, направи го, моля. Не мога да ти попреча да постъпваш със себе си както искаш, трови се с алкохол, ухажвай си прототипите на фаталните си героини и когато някой ревнив съпруг те размаже, ще ти донеса книжки и портокали в болницата, но няма да ти чета морал. Нито ще ти кажа, че това поведение ти стои смешно. Няма да ти позволя обаче, да разрушаваш очарованието на иначе ограничения си език. То ти е спуснато отгоре, няма логично обяснение, че го имаш. Не е твое, ще бъде мой грях, ако те оставя да го разрушиш. 
-Ти си негодник.
-И внимавай малко като пишеш. Ще ме разболееш. Хиляди пъти съм ти казвал, внимавай. Тази несъгласуваност на изреченията. Сбъркани времена, за пунктуацията няма какво да си говорим. Намери учебник за трети клас.
Нямаше да отстъпи. Тръгнах си за да не му причиня физическа болка. На другият ден пуснах виц, че жена му навремето го напуснала, защото купила някакво съкратено издание на „Кама Сутра” и докато го разглеждали легнали един до друг, той извадил червеният химикал и започнал да поправя правописните грешки. Вицът се разнесе със скоростта на светлината из средите ни. Няколко седмици не си говорихме. После заровихме томахавката на войната. През този период имаше време емоциите ми да поулегнат и да разбера, че е бил прав за онези няколко страници. Не му се извиних, нито си признах, но намерих лукави думи да замажа, напуканите си отношения с един много скъп за мен, човек. Малко поговорихме и преди да си призная, че той е бил прав, той ми каза, че много е мислил и е стигнал до заключението, че право съм имал. Обърках се истински. 
-Допускам грешки и аз. Но нямам куража ви, да ги понеса. Мисля си, че някой ден те ще се превърнат в правило, планини ще преобърнат, нови карти в духа ще начертаят, мостове ще рухнат, мостове между двама и човек с човеците, между човек и Бог, между дух и тяло, между вчера и утре, тези мостове са днес. Търся перфектното. Състоянието в което езика е устойчив. Толкова е натоварен днес, толкова е уморен. Гримиран, изопачен, измъчен. Стига до дейности, не до сърцето. Дъвчи се и преживя, светите думи са загубили сила, това което вчера е горчало и лютяло днес е блудкаво, регенерирано стократно лишено от първоначалната си енергия, изцедено докрай от всякаква материя, витае с дъх на развалени яйца из въздуха и рисува усмивка на олигофрени по лицата на хилядите си потребители. Оргия на думи при която само кучките зачеват. Раждат се изроди, модно е да се изкривяват и изопачават понятията. Държа се като педант, а всъщност съм пазителя. Пред мен и зад мен е нищото, обезумялото, камъни и планински порти за никъде. Аз съм маркировката по пътя и по мен скитниците ще открият убежището си. Аз съм показателя, положен на мястото си. Не моя е волята, а волята на божественото. На силата която камъка може да обърне в хляб, а водата във вино. Нямам право да бъда себе си, аз съм проводника.
Сложих ръка на рамото му. Не намерих думи, естествено е в подобни случаи. 
Погледна ме изпитателно, а после попита:
-Кажи ми, откъде си разбрал, защо се разделихме с жена ми?
Как избегнах неловкото положение не помня. Две седмици усилено работихме. Истински кошмар. Случеше ли се да се събудя за да отида до тоалетната, проверявах дали на правилно място слагам запетайките. Казах си, че първо ще полежа месец – два в лудницата, а после ако набера кураж ще пиша отново. Три пъти преди самият печат книгата беше връщана, за да се поправят грешки допуснати при компютърната обработка, които и Господ не би открил, но той откриваше. Минах на валидол, спрях да се бръсна, мислех си, че ми е направена черна магия. 
-Трябва да опазим! Трябва да опазим…Ние сме маркировката по пътя и по нас скитниците ще открият убежището си. Мостът между вчера и утре е днес. Грешките ще се превърнат в правило. – повтаряше го. Повтарях го след него за да не обезумея. 
Когато книгата излезе, разликата се усещаше. Четях себе си и за пръв път не се заблуждавах, а наистина се харесвах. 
Този човек ме направи щастлив.
-Ние сме маркировката по пътя…-усмихна се.-Грешките ще се превърнат в правило…
-Знам, знам.-засмях се. –Хайде да го полеем.
Три месеци по-късно, след погребението му, седнахме с приятели в същото заведение.
Бяха отпечатали некролога му и възпоменателна статия за него в един от ежедневниците ни. Дори аз забелязвах, но и статията и некролога бяха тъпкани с правописни грешки. 



хумор, сатира, разкази с неочакван край

разкази за човек и изкуство

1 комментарий:

Follow by Email