Рижаво куче на кръстопът

Беше проститутка, но и повярвах, че ме обича. Откраднах я от сводниците й. Четири граници прекосихме. Май беше голяма забава, не съм сигурен, тогава ме беше страх. Тя пък се кискаше. Приличаше на голямо дете. Не изглеждаше истинска. Като прожектирана. Изпитвах опасения, че ще се събудя и тя ще изчезне. Струваше ми се, че я познавам отдавна. Нямаше откъде. Ровех в паметта си, но нямаше откъде да я познавам. Каза ми, че е създадена за щастие. Да донесе щастие на един – единствен човек. На мен. Повярвах й. На никого друг. Повярвах й.
Повярвах й и след месеци когато ме помоли да продам дом, кола, цялата покъщнина която още имаше някаква оборотна стойност, изтеглих и всичките си спестявания, изглеждаше налудничаво, но и дадох пълна власт да разполага с него. Няма да ти разказвам за бизнес – плановете й, изглеждаха ми налудничави, но й повярвах. Работите й първо тръгнаха добре. Не съжалявах, че съм поел риска. Когато започнаха да се появяват и проблемите, мислих, че ще е временно и тя ще овладее положението. Вярвах й до последно. Не загубих и вяра в нея когато тя изчезна. Остави ме почти на улицата. Не си позволих да я намразя. Това щеше да ме прегази. Изборът си беше мой. Казваха ми често, че съм наивен. Съгласявах се привидно, но в себе си, знаех, че не съм.
Съжаляваха ме и ми се гневяха. Презираха ме, открито и зад гърба ми се подиграваха. Приятели ми помогнаха да се изправя на крака. Как? Дълго и скучно е за разказване. Не позволявах да ми говорят за нея, аз също да мисля. Объркваше ме и ме зареждаше с нещо отрицателно, не самият спомен за нея. Тя беше лъчезарна и светла, ефирна нежност, плюс страст достигаща до границите на диаболичното. Усмихваше се като дете, разсмееше ли се бурно беше като смях на здрав, първичен мъж. Мил лазур беше погледа й, а буря диханията й. Аромата й гъста и задушлива джунгла, устните й лепкави месоядни цветя. Във всички тези дуалистични съчетания, между качествата си които понякога дори взаимно се изключваха беше истинската и чистата. Без описание и без облик. Една различна същност, почти непозната която ме изпълваше с надежда. Защо не можех да си обясня. Влюбен да съм бил е най-простото обяснение, но най-простите и обясняващи неща понякога се явяват само за да заблудят. Имаше нещо друго освен влюбеност в чувствата ми към нея. Влюбвал съм се и преди. И преди съм бил мамен от жени. Не толкова драстично колкото от нея, но не веднъж и отдавна преди да я срещна се бях зарекъл да не вярвам в женското очарование. Защото „мед капе от устата на чуждата жена и думите й се леят като дървено масло, но стъпките и водят към преизподнята, сетнините с нея в ада”, както е казал библейският мъдрец. Въпреки това още като я срещнах не си и помислях да се усъмня в нея. Във всичко което иска да й повярвам, без съпротива, без да проявява настойчивост да ме убеди, без да ме хипнотизира и използва методи за манипулация. Имаше нещо чисто, нещо недокоснато до което се доближавах, което беше в нея и ме караше да бъда друг. По-красив да се чувствам, по-силен и свеж. Такава усещах същността й, а единствено моята мисъл я мърсеше. За това и се мъчех да я забравя. Някога идваше като дух, витаеше и играеше край мен, откриваше демоничният си облик и ми се кискаше, ставаше жестока принцеса която произнасяше присъди, явеше ли ми се в такъв момент щях да я убия. По десетки начини мислено съм я убил, колкото и да се мъчих да я прогоня от съзнанието си.
Когато се появи и повярвах, че е трябвало да изчезне. Каза ми, че е по-добре да не ми дава обяснения. Повярвах и на това. Предположих, че е имала кредитори или е видяла някой от старото си обкръжение и се е уплашила да не й бъде отмъстено. Същите приятели които ми помогнаха се отчуждиха бързо от мен. Казаха ми, че постъпвам грешно. Намразих ги. Не точно, но не исках да ги виждам. Без конфликти, без гневни думи и погледи, просто прекъснахме контактите си. Не давах да се каже лоша дума за нея, някои не издържаха и изпуснаха, но просто не чух думите им. Вярвах на нея, когато ми каза, че не те, а тя ми мисли добро.
Повярвах й и за антиката. Някаква пластика, не си спомням майстора. Цената й беше умопомрачителна. Разказваше ми, че тази малка бездушна фигурка е била хазартният й шанс решителен за нея, превърнал по-късно тялото й в пластика, в голяма бездушна фигурка. Разказваше ми една объркана история за наследство и коварство, за подправено завещание, за всичко което се е полагало на баща й, а е отишло в ръцете на чичо й, за самоубийството на баща й. Шока, бягството й из света. Била е готова да избяга и от планетата, ако е възможно. Да се затвори в пещера на край света, стига да е имало кой да й носи храна и вода. Не е искала да вижда човешки лица, ако можело така да се живее. Запиляла се в света. Без средства и ничия. На самият метафизичен праг, почти отлепила душа от тяло, отчуждена от себе си е била водена единствено от животинският си инстинкт за оцеляване. До денят в който се срещнахме. 
Знаела къде е сега пластиката. Друго не искала да си връща, само нея. Измислила и план. Престъпление, но според земните закони. Според по-висшите справедливост. 
Повярвах й и не би могло да е иначе. В същата сутрин едно от помиярчетата които се въртяха из махалата беше блъснато на светофара. Рижаво рошаво псе, примес от един Бог знае колко породи беше блъснато на светофара. Появило се беше от скоро, глезеше се, мушеше глава в ръцете, галеше я по коленете. Давах му част от закуската си, толкова мило подкупваше. Личеше си, че е имало собственик, знаеше как да се държи с хората и да ги печели. Стана пред очите ми. Истински шок. Изтичах до него. Не даваше признаци на живот. Приличаше вече на вдървено. Отдалечих се разстроен, а тя изкрещя след мен. 
„Живо е! Живо е…”
Не и повярвах. Страх ме беше да не се разочаровам. Това мило същество по нещо ми напомняше на нея. Прелъстяваше по чудат начин. Родено за да бъде обичано. Странно, необяснимо като гост от приказна страна.
„Живо е, чуваш ли.”
Обърнах се към нея. Главата му лежеше безжизнена в скута й. Въобразяваше си. Ще има да чакаме ветеринарите да го спасят. Лош знак. Лош знак ми изглеждаше.
Видях я как му погали главата. Шепнеше му нещо в ушите. Полудяла жена. За това върши глупости, не от лошотия. Наивница е тя. Голямо дете. Не аз съм наивният, а тя. 
Псето вдигна глава. Погледна я учудено. Лизна два три пъти коленете й и побягна към парка. Не мога да изразя всичко което си помислих и почувствах. Толкова бързо стана, толкова преситено беше изживяването. Знаех си и от преди, че тя притежава някакви способности. Имаше нещо повече от обичайното в нея. Усещаше се. Кучето изглеждаше мъртво. Дори да не е било щеше да бъде толкова наранено след силният удар, че дълго трябваше да го лекуват, а побягна все едно нищо не се е случило. Реших да й помогна да си вземе пластиката. Тя знаеше много по-добре, отколкото беше способна да изкаже.
Заловиха ме. Осъдиха ме на пет години. Още след първият месец престана да идва на свиждане, а после и да пише. Дочух, че отново се е върнала към занаята си от преди да се срещнем. Все едно ми беше. Не исках да го мисля. И без друго вехнех лишен от свобода. Не съм мислил, че ще стигна до там. Когато чух присъдата, реших, че няма смисъл да се самоубивам, защото и без друго ще умра след по-малко от месец. Обичам свободата. Повече и от нея я обичам. Оцелявах, мъчението продължаваше. Проклинах я, избивах я от главата си, гърчех се в противоречия тъй изострени, че ги чувствах като физическа болка. Правеха ми прегледи, изглеждах здрав, а болеше. В краят на четвъртата година, малко преди да ме освободят предсрочно за добро поведение, тя се появи. Бременна. Каза ми, че детето е мое.
И знаеш ли, повярвах й.
Не се усмихвай. Истина ти казвам. Повярвах й. Защо и аз не знам. Защото имаше лисича усмивка, целият й вид излъчваше някакво лукавство. Винаги е имала лисича усмивка й е излъчвала лукавство, а с този вид не можеш да излъжеш. Никой няма да ти повярва, ако не казваш истината. Шантаво звучи, напълно абсурдно. Чувствата си имат свой наниз думи, свой ред. Изречеш ли ги се получава каша, но ако можеше да я видиш, щеше да ме разбереш…. 
Вярвах, че детето е мое. Как така ли? Както е съживила кучето, така може да е възпряла и развитието на плода в себе си и да го е развързала за подходящият момент. Три години живяхме почти щастливо. После започнаха болките които някога понасях и в затвора. Мислих си, че са психологически. Тогава все ме преглеждаха, все здрав се оказвах. Започнал съм да чувствам семейството като затвор, като много други хора и толкова. Трябва да поработя над съзнанието си. Изборът е мой. Когато станаха непоносими си направих изследвания. Туморът вече беше станал злокачествен. Бързо се развиваше. Страдах повече, че покрай мен навярно страда и детето, отколкото от страданието което щях да имам, ако го нямаше. Когато тя си намери онзи състоятелен мъж се молих по-бързо да ме напусне. Поощрявах я да иде при него, а тя държеше главата ми в скута си както навремето и главата на кученцето.
Когато си отиде умрях. Просто си беше смърт. Животът ми изпразнен от съдържание и без друго свършваше. Не различавах истината от илюзията. Наркотичните вещества ме носиха от бряг на бряг и все главата ми се озоваваше в скута й. Понякога бях рижаво, рошаво куче блъснато на кръстопътя. Доверчиво огледало се да преди да премине, но преценило зле, отнесено от металният звяр, агонизиращо, а после мъртво. Не чувства болка, но и топлината в скута на любовта. 
Опомних се с брада и много гладен. Не пих лекарства, а чупих зъб в опита си да сдъвча, единственият намерен, отдавна превърнал се в камък къшей хляб. Облякох се и без да се обръсна, събрал оттук оттам пари разхвърляни у дома, излязох. Три порции пилешко с картофи изядох и още бях гладен. Чувствах се жизнен, преизпълнен със сила. Разхождах се дълго из парка. Разтварях се в песента на птичките. Живата ми душа пееше. В началото очаквах болката, но после знаех, че съм излекуван. 
После се потвърди. От туморите нямаше и следа. Необяснимо от медицинска гледна точка.
Имаше защо да й вярвам. 
Думите й се сбъднаха. Родена беше за да ме направи щастлив.
Месеци по-късно видях как рижавото псе се опитва да пресече като тогава улицата. Блъска го като тогава кола. Лежи безжизнено. Едно русо момиченце на около десет се приближи. Сложи главата му в скута си и му зашептя в ухото. Кучето завъртя с опашка. Стана на крака и побягна.
Помислих си, че сънувам, но не, момиченцето не се разтвори във въздуха когато отидох при него, усмихваше се. Попитах я, как съживи кученцето, а тя ми отвърна.
-Това кученце е симулант и актьор. Някой го е обучил да прави този номер. Минава близо до колата и се прави на умряло. Дааа…-засмя се, изплези се и побягна, от далече ми извика нещо което нямах представа откъде може да знае-Тя те е измамила, глупчо! 
Видях още няколко пъти как кучето пада като мъртво, а различни деца да го съживяват. После то изчезна и играта им престана.
Все още се питам. Да предположим, че тогава не го е съживила, но какво стана със злокачественият ми тумор?


магически реализъм