Любов със стихия

Сигурно се е запил и бурята го е сварила в селото. 

„Тя май започна преди седмица в клетките ми, а сега в цялата природа се разрази…”

Може й да е заспал на масата и дори да не е разбрал. Дано да е така, че да не тръгне глупчото към вилата. Ще си мисли колко ли я е страх, а тя за него се страхува. 
Чувства се като в буре барут. Всеки момент очаква мълния да падне, токът спря още при първите проблясъци и далечен тътен на гръмотевиците. 
Стените скърцат като корабна палуба, не намери свещи, дървата бяха влажни и не успя да запали камината, само задими стаята. 
Покрива прокапа. 
Гредите издаваха вопли. Като борец на тепиха, застанал в мост, напрегнал последни сили за да се спаси от туш, но губещ. 
Изтрещяваха счупени стволове, а пляскането на клоните приличаше на автоматични изстрели
между оръдейни залпове. 
Стана толкова тъмно колкото не вярваше, че е възможно. 

Мислеше, че подобен мрак може да има само в съзнанието. Стори и се, че е много, много малка. После, че е огромна. Загуби ориентир. Сви се в ъгъла в стаята. 

Страшно беше, но тя се боеше за него. 
Той е мил и обичлив. 
Един такъв – отнесен. 
Писнал й бе като макароните и рекламите по телевизията. 
С удоволствие би го убила, но да му се случи нещо лошо не от нейната ръка я ужасяваше. 

Напоследък имаха тежък период. 
Великият мислител не го разбираше, дори не го усещаше. Нещата изглеждаха от страни като в началото. 
Романтични, неприлични, с елемент на нестандартно, дори поезия. 
Обаятелен професор и агресивна негова студентка. 
Шантаво беше в началото, прекрасно, винаги на градус. От алкохол, а и без него. 

Преди това не й се струваше истински, както и на повечето които стоят пред него, слушат го, изяждат което казва, разбират което премълчава и се лъжат, че го познават. Повечето от студентките бяха лапнали, но тя успя. Самонадеяно беше, изпълнено с възбуда. 

Не го събличаше само от дрехи, а от познание и интелектуален блясък. Заблуждаваше се дълго, че е разкошен любовник. Беше щастлива с такъв съпруг за кратко, а когато тръпката за приключение отмина, започна да разбира, че друга е нямало. 

Вече беше разкрил мъжа под шамана. Мъж като мъж. За останалите необикновен. Но тя не живееше със словесното майсторство което очароваше, с въображението което будеше възхита, с чувството за хумор което го правеше неотразим и с интелекта който го правеше божествен. Ласките му бяха същите като в началото, но докато в началото я довеждаха до лудост, сега само пробуждаха желание за игра която не можеше да се изпълни до край. 

Все едно да сипеш на стар пияница чашка и да го оставиш без втора. По-добре беше изобщо да не я докосва. Не страдаше от полово безсилие, не. Навярно се справяше по-добре от мнозина два пъти по-млади от него, а и той беше едва на четиридесет и три. Само осем години по-възрастен от нея. Поддържано тяло с постоянни туристически походи, малко фитнес и по-скоро разсеяност отколкото аскетизъм в диетата. Хранеше се на корем, но когато се сети. Стегнат и атлетичен, преизпълнен с живот. Нямаше скучни задръжки, познаваше добре и своето и женското тяло. Ентусиазмът му младежки. Способността да изпълни желанията си – също. 

Но имаше нещо меко. Не в тялото му. В душата му. Накара я да разбере, че любовната игра не е само игра на тялото. Нещо липсваше, нямаше плътност. Тръпката беше декоративна, нямаше я природата в нея. Нямаше я стихията. Като сутрешна разходка в парка, а не като бурята тук и сега бяха милувките им. Не му достигаше мъжа. Не физически, а като характер. 

Известно време си повтаряше, че е нормално за дългата връзка, но в последствие усети, че не е. Друг човек беше потърсила. Този беше призрака му. 

Поне да й беше дал най-малък повод да го намрази. Щеше да е друго. Чувстваше го. Щеше да потърси причината за охладняването си в пиенето му, просташкият речник, лошото му отношение към нея или хората около тях, в ниските му доходи или в това, че му миришат чорапите, в досадният му навик да поучава или да си гризе ноктите. 

Пречистен от досади нямаше с какво да замаскира основната си слабост. Не я задоволяваше. Правеше всичко възможно, всичко обяснимо на което е способен мъж, но го нямаше онова необяснимото, небесното и животинското. Първичното и магичното. Болезнената екзалтация преди утехата. Разкъсващата лудост преди топлото усещане за цялост с всеобщото. 

Преди месеци искаше да го напусне. Просто да изчезне. Без обяснения и за него, а и за себе си. 

Не го направи. Флиртуваше по кафенетата и интернета, с бащата на едно от децата на които водеше частни уроци и с баничаря, пусна си обява с псевдоним в рубрика за запознанства и от няколко отговора се овлажни, но не се обади на никого. 

Една приятелка я покани на групова оргия с маски. 

Един китарист свирещ в подлеза недалеч от апартамента й, приличаше на първият й приятел и се сближи много с нея. Той също си имаше приятелка. Сядаха заедно на по кафе или коняк и без да си кажат се разбраха, че могат да разчитат един на друг за дискретна връзка. 

А нейният наивник по-добре да не я търсеше за милувки всяка нощ. Така само дразнеше звяра. Чоплеше рана. Стреляше с въздушна пушка в леговище на спяща стръвница. 

Не искаше да го направи, не искаше да го лъже. Можеше да бъде кучката която спи с всеки срещнат. Фантазията дори я възбуждаше. Можеше да изпълни всичките си сексуални приумици, но не и да излъже. Това не желаеше. 

Навремето баща й тъй се заплете в лъжи, че разруши и своят живот, и живота на майка й и на любовницата си, нейното детство и детството на братчето което тогава тя не знаеше, че има. 

Сега е голям мъж, но си остана дете. Случва се да му иде на свиждане стига да знае в кой психодиспансер се намира. Той не вярва, че му е сестра. Не иска да го приеме. Сваля я, Слава Богу не е влюбен в нея, а просто за да се почувства мъж. Трогателен е. Има ли други болни, го държи за ръката. Целува го по няколко пъти, така че всички да видят. Нека се хвали, че има гадже. 

Дете на лъжата, той не може да бъде истински без лъжа, а и в живота му не е останала истина. Баща им сигурно е жив и лъже някъде из света. 

Навремето го мразеше, после съжаляваше. Зла беше силата която го изпълваше. Не можеше да я приеме и тя като част от наследството му и да лъже съпруга си както той лъжеше навремето майка й, а плътта й чувстваше все по-силен глад. Превръщаше се в цветни сънища с висока плътност и илюзия за реалност. 

Имаха влажни кожи и реални лица. 
Беше с тези които си е помислила и не си е помислила. 
Бъркаха в полата й. 
Разкъсваха я и заедно с това се късаше зрителното. Озоваваха се другаде. Миг преди да я обладаят, разбираше, че не може, защото влагалището й беше покрито с цвете. 

Приличаше на алена водна лилия. 
Листата й чувстваха и пулсираха капилярите им. 
После се давеше, превръщаше се във вир, покрай който се любеха непознати. 
Махаше с ръка на стоп и беше в къса черна пола на голо и дълъг шлифер. 
Валеше, а фаровете блестяха като похотливи очи. Някой я гледаше през прозореца, а тя се събличаше. 
Поглеждаше се в огледалото и виждаше, че е много младо момиче, вероятно все още невинно облечено в листа и цветове. 
Огледалото се пръскаше, но се отразена през времето се виждаше разбита от живота мръсница. Косите й се заплитаха в храсталаци и я изнасилваха. Събуждаше се, пробуждаше го макар да знаеше, че не е способен на това което тя желае…


„Мек. Мек под тялото си е. Декоративен и недостатъчен. Ще го напусна, но преди да стане друг няма да имам! Имам ли, ще трябва да му кажа, а това пак означава раздяла. Той има нужда от сигурност в живота. Какъвто е разсеян, какъвто е завеян…По-добре да не дели жена с друг. Дори и да се покаже либерален и да приеме да имам други връзки, аз няма да му разреша. Не му отива. Не бива тепърва да преподрежда моралните си ценности, които засега държат на семейната вярност.”

В началото на юли вече не можеше да издържи пред толкова погледи и толкова мъже. Примоли го да прекарат десетина дни във вилата. Надяваше се страстите да се поуталожат. Не се ли получеше трябваше да го напусне. Щеше да й липсва, но нямаше как. 
Чу пръскащото се от падаща мълния наблизо дърво. Съзнанието от шока напусна за секунди тялото. После се възвърна за да я ужаси още по-силно.

„Ако е тръгнал насам и нещо му се случи, ще е заради мен. Аз исках. Той мрази тази вила. Скучно му е тук…С разкъсано сърце се съгласи…Ще го убия! Върне ли се жив ще го убия, за това, че ме кара да се чувствам виновна….Да не беше се съгласявал като не искаше!”

Вратата се отвори. 


-Скъпи!-викна и гръмотевица погълна гласа й. 
Приближи се и я сграбчи. 

„Но защо така…”-извика ли го, не помнеше. Не се чуваше нищо.


„Това не е той, но кой ще е. Кой тук и сега?”

Спря да мисли. Май го отблъсна, май просто поиска да го отблъсне, май тялото му приличаше, май си помисли, че е фатално, че където и да бяга изкусителя пак ще я открие. Твърде приличаше на него, но беше по-груб и невъздържан, миришеше остро, цял беше в кал. Май изкрещя: „Мъжът ми ще дойде”, май не го направи. Спомняше си само, че си помисли. „Може и да е той, просто съм се заблудила, а после, после съм била безсилна…”
Трещеше в нея, порой се лееше. Пръскаха се клетките й като дърветата от мълниите. Целуваха се навсякъде. Стенанията й се сливаха с воя на вятъра.

„Заблудила съм се, а после, после съм била безсилна…Не съм го искала, наистина не съм…”

Вълшебник беше този и животно, истински като пороя и стихията, мощен като гората. 
Стори и се два пъти по-едър и пет пъти по-силен от съпруга й, хиляди пъти по-надарен и милион пъти по-способен да го използва. 
Бликащ беше й истински като извор. Неподправен, естествен, желаещ. По-целувките му си личеше, че е имал много и всяка е способен да доведе до края, а не като нейният който през последните десет години само с нея го правеше, но и нея не довеждаше до желаното. Чувстваше пръстите му далеч по-дълги, езика грапав, тялото подвижно и гъвкаво. С докосвания разбра, че има нежни и глуповати черти. Въображението й го изрисува пред очите й. Нежност я изпълни. Миловиден беше. По-скоро турист отколкото селянин. Изгубил е групата, хванал го е дъжда. Потърсил е подслон, но е намерил много повече. Млад беше, но не това беше важното. Просто беше експлозивен, страстен и сексуално необуздан. Кипящ от енергия.

„Такъв! Такъв искам да е моят мъж…Такъв…Точно такъв…”-чу ли го или не и до днес се чуди.
Утринта й откри истината. Невероятно й се струваше, но се бе отдала на съпруга си.