воскресенье, 17 февраля 2013 г.

Моминско тяло

Косеше, не, че му беше работата. Никой не се интересуваше от тази земя и тази трева. Изоставена, ничия, обградена от скалисти порти, дива като характер на пустинник, немарлива като външен вид на просяк. 
Туристите които преминаваха на големи групи в топлите месеци и оредяваха когато климата ставаше суров и опасен прехода из тези високи над морското равнище места, гледаха скалите и редките растителни видове намиращи се под и над поляната, а нея не забелязваха. 
Тревата и храсталаците по нея бяха същите навсякъде. 
Гледаха езерата, обичаха и езерото край хижата която той от четиринадесет години насам поддържаше. 

Някои го дразнеха, смееха се на табелата: „не хвърляйте камъни, езерото ще изчезне”, но повечето разбираха, че предупреждението му не е напразно. Но нямаше човек обърнал внимание на поляната по която е минал петнадесет минути преди да стигне до хижата. Толкова обикновена беше и типична. Навсякъде из пътя им подобни бяха виждали. 
Просто поляна, изоставена, ничия. 
Дори и пастирите рядко водеха тук добитъка на съседните хижи и околните села. Трудни бяха пътеките, случвало се беше животни да си чупят крака. Какво привличаше него тази поляна не знаеше. Като нямаше работа все заставаше на чукарите и я гледаше. Тешеше го с нещо. С какво не се питаше. Зад гърба му беше езерото което хипнотизираше, от ляво му мурите които омагьосваха, от дясно скалите които гъделичкаха духа, а неговият поглед винаги в поляната която нищо не казваше. Чувстваше я своя понякога и като същността си която приличаше на същността на многото, ала живееше между отсечените стръмнини, сред които малко се качваха и за кратко оставаха. Някога гимназиален учител, на крачка от кариерата си на университетски преподавател, избра този живот за да я съхрани. Жената която обичаше, от която изведнъж започна да се бои и която умираше. Пред очите му гаснеше. Настояваше да се лекува. Тя държеше да я убие. Молеше го. Крещеше й, че не иска да го осъдят заради нея, но последното което си мислеше беше присъдата. Вече не тежеше и четиридесет килограма. Тресеше се за следващата доза. Нямаше ни с какво да я купи, ни щеше да я издържи. Беше му признала какви ги е вършила пред камера, разказала му с подробности, едва издържа да го чуе, а то би разтърсило дори и най-разкрепостеният. Твърде зле изглеждаше за да я упрекне за каквото и да е било. Искаше да живее или да умре, но да не е такава каквато я вижда. По същото време чу от един приятел за малката хижа. Осем часа път се намираше най-близкото село. Нямаше електричество. Канализация също. Вода трябваше да се взема от езерото. Провизиите и оборотната стока да се транспортира с катъри. Единственото гориво гората около тях. Беше септември. Там вече падаха снегове. Добър планинар беше, селско момче, служил като граничар. Последните години водеше друг живот, но познаваше и суровите условия. Тя не, но изпитанията щяха да бъдат и за двамата. Реши го изведнъж и не й даде възможност да му се противопостави. Наложи и цялата си власт, така както не беше постъпвал с нея никога…
Сега косеше подивялата трева и се мъчеше да не мисли за случката. Вреше главата му. Гонеше думите им. Гонеше гласовете. Крещеше вътрешно. Казваше неща които не си и помисли преди дни, а трябваше да изрече. Сега беше късно. По-добре беше да ги забрави, но не можеше.
Тогава оцеляха. Имаше кризи, но те не бяха тъй тежки. Планината изпълни живите й клетки. Чистият въздух поиска от нея да живее. Снеговете я плашеха. Виелиците възпираха от лудости. Ежедневната борба за оцеляване изби от главата й всяка фантазия за набавяне на дрога, докато прие сериозно, че наистина е невъзможно. Имаше тежки дни в които се гърчеше, мислеше си, че няма да оцелее, но премина през тях. С дни се връщаше желанието й за живот. Пролетта пак отпадна и почти нищо не вършеше. Дори хляба месеше той, а тя спеше или стоеше изцъклена в някой от ъглите и си тананикаше нещо тъжно. Очакваше да се самоубие, но не го направи. В краят на лятото беше свежа самодива. Заразяваше отседналите във вилата със смеха си. Нямаше човек който да не заговори и уморен който да не освежи. При последвалата зима бяха най-щастливите хора на земята и така продължи седем години. Хижата разцъфтяваше. Все повече посетители имаше. Всички боготворяха храната й. Недоумяваха как при най-лошите условия правят подобни кулинарни магии. Казваха, че не може и да става дума за сравнение с храната с останалите хижи. Питаха я каква е магията, а тя отвръщаше, че е във въздуха. 
-Във въздуха е, да. Не ми ли вярвате. Витаят планински нимфи. Свикнали сте в града вие, за това не ги виждате. Едни мънички такива, като нокът са, с крилца. Почти прозрачни. Те слагат подправки и ми шептят на ушенце съветите си. Дамм. Ако знаете само как танцуват обаче. Даже за гозбата им ще забравите и ще се взирате. Апетит ще изгубите и ще се влюбите. На тези върхове е магическото. Дамм. 
Избухваха като бъчви едри мъже в смях. Кикотеха се жените. Търкаха сълзи децата и удряха земята с крак. Артистична беше. Прекрасна. Никой не би повярвал, че някога тази жена е била на крачка от смъртта, напълно деградирала наркоманка. 
Любеше го като планинска нимфа. Като имаше туристи, извеждаха катърите навън, за да се любят в обора иначе щяха да събудят всички, а издръжливите животинки не им се сърдеха, каквото и да беше времето навън, а понякога беше отвратително. Прекрасно занимание й беше да измисля свои имена на билките. Той и казваше истинските, а тя: 
-Не. Това си е моят свят и ще си ги наричам както си искам. Аз ще им дам имената. Така де, нямам ли право…Това се казва „Куц Тартюф”, а това „Пето измерение”. Това е „Камиловидна птица”, а това „Синеока вещица”. Записваше си ги в тетрадка – речник. Понякога драскаше по листовете неразбираеми стихове, а преди да си тръгне неочаквано онази сутрин, скъса тетрадката и му рече:
-Не наричаме нещата със собствените им имена. Просто защото те нямат имена. Напущам те.
Дойде като гръм от ясно небе. Обърка се, не намери точните въпроси, но тя всичко му каза. Правила секс с един от туристите. Имала тръпка към него, той към нея също. Искал да замине с него. В далечният изток където бил бизнеса и дома му. Сети се за кой става дума. Изглеждаше свястно, малко затворено момче. Беше доста по-млад от нея. Забеляза го. Тя тъжно се усмихна. Повтори отнесено: „нещата нямат имена”. 
Не я спря. Седем години живя с нея, седем години я забравяше и все гледаше в поляната. Преди дни посетиха вилата. Изглеждащият някога младолик мъж сега беше плешив и с огромен корем, носеше очила и се потеше. Тя имаше акцент и почти не говореше. Каза, че са много богати. Спомена и думата „щастливи”, но се намръщи и стана по-мълчалива.
-Не наричаме нещата с истинските им имена. Извини ме. Ще се поразходя наоколо. 
Хвърли усмивка през рамо, смигна и изчезна зад мурите. Малко след това се появи дъщерята.
-Ти осъден ли си?-момичето изглеждаше на седем или осем. Симпатично. Приличаше на нея, но имаше ужасно поведение.
-Защо да съм осъден?
-Че кой нормален човек ще живее тук!
-Тук е…
-Ние си имаме джакузи, басейн и три коли. Какво можеш да имаш ти тук. Ти си осъден, защото си глупав!
-Така не се говори с възрастен.
-Мога да ти го кажа на пет езика. Глупак си! Пълен профан…
Изкикоти се и побягна. Малко след това се появи и майка й. Изглеждаше притеснена. 
-Видях малката да бяга и да се хили…Какво направи! Кажи ми!
Не отговори веднага. После изсумтя, че нищо не е направила.
-Прости й. Тя е…Тя е твое дете…
Притъмня му за миг. После я попита нещо, сам забрави какво, а тя не му отвърна. Само изражението й се промени. Преди миг имаше някакво чувство, сега беше каменно. Усмихваше се леко, но не й беше весело. Гледаше го в очите и не примигваше. Няколко минути, а му се сториха часове. Накрая рече:
-Исках да нарека всичко в живота си с имената които пожелая.-обърна гръб и дори не се сбогува.
На другият ден си тръгнаха, а той недоумяваше защо трябваше да идват. Защо трябваше да му казва всичко. Мъчеше се да забрави. Не можеше. Заставаше на скалите и гледаше в поляната, но дори тя вече не му носеше утеха. Докато започна да я коси. Безредно. Въртеше се във всички възможни посоки. Обикаляше някои храсти, върху други разгневен стоварваше острието. Когато счупи косачката изтощен се изкачи на своето място и не повярва на очите си. Несъзнателно косейки беше нарисувал с неокосена трева моминско тяло. Усмихна се, красота озари сърцето му. Слабо тяло от свежа невинна зеленина, излегнало се между скалите и мурите. Вятърът пилееше тревата и създаваше чувството, че е живо и диша. Сякаш всеки миг щеше да се изправи и загърне.
И все по-истинска и по-истинска изглеждаше. Гледаше в нея с часове. Докато се появи пастира със стадото. 
И говедата лакомо започнаха да хрупат моминското тяло. 



любовна и еротична психо - драма

3 комментария:

  1. Хубаво пишеш Стефо! Има една особена меланхолия в разказите ти...Нещо като копнеж по изгубен свят...И все пак има и слънце в думите, има топлина и чувствителност, която завладява читателя, кара го да иска повече и повече...сякаш четивото е тежко, червено вино, ароматно, хладно, но даващо трепет на кръвта във вените.

    Поздрави!

    ОтветитьУдалить

Follow by Email