събота, 23 февруари 2013 г.

Градинката

Ни дом, ни дръвче, но градинка ще имам…
Работлив съм и прост. Умеят ръцете ми, носи гръбнакът ми, сърцето не се уморява. Налагам се когато трябва. Ту с усмивка, ту с ръмжене. Ако трябва и с шамари, но не се е случвало от младини. Има ли работа, иска сериозност. Седнем ли на масата душа иска, всичко да се изпие и пак весело да бъде. Момчетиите ме слушат, а като казах момчетии някои са по – възрастни от мен. Пълни отрепки сме, ама и без нас не може. Когато плоча трябва да се налее или стара къща да се бутне, където теориите не стигат, а трябва и здрав кръст там сме. Езикът ни някакъв интернационален, но се разбираме, май само ние и не толкова с думи, колкото и аз не знам с какво. С погледи или миризми на кожите или че един глад и жажда ни мъчат, нямам представа. Аз говоря почти литературно защото навремето имах едно гадже учителка. Човек искаше да направи от мен, но

много стегнато ми се стори да съм това което се иска от мен. Сега имам две жени. Не са ми съпруги, но все тая. Редуват се през вечер да ме мъкнат от канавките или да ме прибират от парка. Имам пет или шест деца от двете. Трябва обаче научно да се докаже колко са за да бъда сигурен. Все се каня да заделя пари за тестове. На три пъти достатъчно имах. Първият път майката на едно от момчетата се разболя и пари за операция трябваха. Вторият път реших, че вместо да проверявам кои са мои кои не са е по-добре да им купя един голям телевизор. Третият път нещо ми стана с главата. Сигурно е криза на възрастта. На четиридесет и пет ли съм, на тринадесет или на тринадесет века, понякога губя представа. Понеделниците започнаха да ми приличат на съботите. Юли на януари. Двадесет и първи на осемнайсети век. Не знаех какво точно правя. Събуждах се в различни градове, дегизиран, не приличах на себе си. Търсих нещо и аз не знам какво. Оглеждах се като заек. Исках да заговоря някого и да му разкажа за нещо. Нито знаех какво исках да разкажа, нито знаех кой е този някой. Просто исках да се случи. Спомнех ли си кой съм тръпки ме полазваха. Ситни капчици пот ме избиваха. Страх ме беше, а не разбирах от какво. Като хлапак беззащитен се чувствах и се питах: „Да проверя дали са мои децата ми, мога, но да проверя аз самият дали съм мой, не мога. Какво е това, исках ли го?”
Чиста проба лудост си беше. Размекнах се като стара мома. Исках да си имам градинка. Моя градинка. С цветя. Красива градинка. Къщи бях вдигнал на хората, за децата и то всичките бях заделил нещо да имат като пораснат. Майките им пред мен им го внасяха. Не можех да го държа под дюшеци, защото и молец да намеря там, ще го изпия. На мен много не ми трябва. Работа да има, а после да е весело и толкова. Не искам да се страхувам за нещо, което терорист може да взриви или завистлив поглед да подпали. Видяла се е, че моята ще е такава. Може да се каже, че съм щастлив човек. Каквото умея правя го. Което не умея, не си и мисля, че умея. Обичан съм, обичам, пея и пия на поразия. Как тази шарена градинка ме разстрои и аз не знам. 
Реших да си имам. Ако не дом, барака, но градинка да има. Завърнах се в града си и започнахме отново. Мислех, че лесно ще бъде, за месеци. Аз добре печеля. Имам име в града и околните села. Реклама по телевизията не ми трябва. Всички ме знаят. Здрави бригади правя, не спим на обектите, защото колкото по-бързо свършим, толкова по-рано ще се напием. Намалих чашките и ограничих почерпките. Даже и цигарите броях, а жените ми влязоха в положение. Не вярвах, че и една жена на този свят е способна, а те и двете. Как да не ги обича човек. Как да избере между тях. И двете златни сърца носиха. Не ми поискаха през това време нищо. Казваха, че достатъчно съм им дал. Поспестили са. Децата всички учат и дори по-добри условия имат от много на тяхната възраст. Липсвал им малко баща, но материално били задоволени. А, че съм решил да си имам градинка е похвално. Рано или късно е трябвало да направя нещо и за себе си. Все съм се раздавал на хората. Такова нещо не помня. Само на тях двете давам защото са майки на децата ми, а в кръчмите и да не черпех нямаше да забогатея. Другото, хора сме, наложило се е, помогнал съм. На мен също ще помогнат в труден момент. Знам го. Премълчах си. Не го казах на лястовичките си. Трогнаха ме. Стоплиха ме и се рекох, че и тази градинка ще е те двете да се радват. Замъци трябваше да им вдигна. С перли да ги накича, корони да им сложа. Кой ли не го иска за любима или любими, но поне градинката ми можеха да имат. Да знаят, че е моя, а е на тях. Знам си аз, чувствам го. Направя ли си градинката, пак ще тръгна на някъде като тогава. 
Лудостта ми не е отминала. Върнах се само за да направя градинката. 
Защо ми е? И аз не знам. Защо ме мъчи пак да тръгна, също не знам. Предполагам, че има нещо повече от този живот. Повече от щастието което притежавам. Повече от дълга който чувствам. Повече от приятелството което съм открил. Повече от любовта която ме е наградила. Някъде е, объркано е. Плашещо малко, неясно. 
Сън не ме лови в някои нощи. Страх ме е, че пак ще тръгна, преди да съм направил градинката. 
Мина година и половина, когато имах реалните шансове да купя един парцел. Почти ми го подариха. Двойно по-евтино ми го даде човечеца само защото имаше затруднения, а и беше го занемарил. Точно тогава един от синовете ми и без ДНК тестове, доказа, че си е мой син. Здрав бой е било. В пресата се писа, че две групировки си разпределяли територии. Не знам дали е вярно, но той е бил с приятелка в дискотеката. Без много да му мисли се включил в мелето. Носа му строшен, четири ребра пукнати, ръката навехната, насинен и подут като мутант и единственият подведен под съдебна отговорност от участвалите в боя близо петдесет човека. Голяма забава. Почти половината от парите отидоха за да му платя гаранцията. Честито. Аз съм съден четиринадесет пъти. Все за такива неща и по-големи глупости. Обичам те моето момче. Отложи осъществяването на единствената ми мечта в живота, но поне доказа, че кръвта вода не става. 
Хрумна ми нещо, я преди инфлацията да ми е изяла и останалите пари да си купя поне парцел в гробищата, че утре е възможно и това да не мога да си позволя.
Пих три ракии. Направих покупката. Пих още три ракии и на другата сутрин не станах за работа.
Положих неимоверни усилия, накъде без мен.
Мъчих се, мъчих се, опитах да викам, но и това не можех.
Разбрах, че не дишам. 
Да бях жив да се усмихна, но вече и на това не бях способен.
Над мен е градинката. Понякога дечурлига късат теменужки.
Върнах се да я направя и както чувствах, да замина пак… 



хорър, трилър, социална драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email