Хлапачката

-Кажи де, кажи! Какво толкова пише в тази дебела тухла! Как и беше името! А, да, „Война и мир”…-гласът й беше писклив и неприятен и без да се глези, а тя определено се глезеше. Заедно с майка й се качи на предишната спирка и се налагаше някак да я изтърпя, но поведението й адски ме дразнеше.
-Престани. По-тихо, моля те. Срам ме е.
-Кажи, де, пише ли за суета и слава.
-Да, пише.
-Ама за звездна суета и слава.
-За повече от звездни, за човешки.
-Виж пък ти, за човешки. За мотоциклети пише ли?
-Не, нямало е тогава.
-Ама, че скука. Знам, знам, че е нямало. Сигурно пише за водка. Аз мога да се зъбя ето така. Виж…Мога и да се плезя ето така. Виж…Мога и да събирам очите си. Виж…Мога още много неща. Героите правят ли ги?
-Не.
-Не, ли? Значи не можеш да научиш от тях всичко, а живота те учи каквото трябва. За какво пише изобщо в тази книга?

-На колко си години. Няма ли да пораснеш!
-А ти на колко си? Да не си леля си, която бас държа, че се е родила с очилата и е била на шейсет. Кажи какво толкова пише в тази книга. За мотори разбрахме, че не пише, а за коли или съвременно обзавеждане на дома? За курса на долара и еврото? Виж, мога да правя с дъвката балончета…Пук…Това пише ли го?
-Престани, моля те.
-За новият плейстейшън, пише ли? За актуалната линия червила? Какво значи актуална? Пише ли? Едва ли. Вътре няма нищо актуално. Ама аз знам какво е актуално. Въпреки, че се държа като хлапачка. За какво изобщо пише?
-По-тихо.
-За секс?
-Как не те е срам! Погледни, автобуса е пълен!
-Дреме ми на сайта. 
-Ще умра от срам.
-Хей, недей умира, де. Ужасна съм, нали. 
-Да, ужасна си.
-Дрън – дрън. Пука му на някой. Щеше да ме е срам, ако забия поглед в някаква си книга. Тъпо е. Погледни живота навън. Лимузините, широките рамене, хубавите дрехи…И научи се да четеш рекламите. Безплатно е, а те са полезно четиво. Това дето го държиш нищо не ти казва. 
-Държиш се като олигофрен.
-Искаш ли на този чичка пред нас да му залепя дъвка на врата?
-Да не си посмяла!
-Каква пък си сериозна. Задръстенячка си. 
-Не дръж такъв език!
-Какво са пък толкова важни думите. Думи и толкова…Както казва татенцето у дома, те няма да ни платят сметките, нали?
-Кога си намерила време да го чуеш. Прибереш ли се в къщи все с мобилният телефон в банята.
-Излизам също и на терасата. Отсреща има един извратеняк с бинокъл. Сладък дядка е, да му имах мустаците…Само, че предпочитам момчета със стегнати дупета…С хубави коли и златна карта в джобчето. 
-И кога си намерила време да чуеш нещо у дома?
-Ти какво искаш да ми кажеш? Че не ми пука за вас, ли, а!
-Недей прави сцени в автобуса.
-Пука ми къде съм. 
-Моля те.
-И на теб не трябва да ти пука, разбра ли!
-Не ме учи!
-Нямам ли право.
-Не!
-Не ми дръж такъв тон.
-Не! Ти не ми дръж такъв тон. 
-Ти си пикла!
Не издържах, обърнах се за да направя забележка на хлапачката. И изпитах най-силното неудобство в живота си. Зад мен не стоеше детето, а майката. Дъвчеше дъвка, пукаше балончета, а дъщеря й изчервена и свита на другата седалка, държеше в ръката си „Война и мир”.


социална драма