понедельник, 15 октября 2012 г.

Светлина в тъмницата

Когато се напиеше или не си допиеше, Ливърпул паднеше, чиновничка му се нацупеше, колежка не се усмихнеше на негова задявка, парите му не стигнеха, жена му беше в цикъл, имаше слънчеви изригвания или някой паркираше на мястото му, малката не биваше да го дразни и сама си беше виновна, че го правеше, точно тогава.

И майка й беше съгласна с него, че дъщеричката им прекалява.
Че не общуваше с другите деца и не се обличаше като тях, въпреки, че й купуваха, можеше да се понесе. Че не учеше, а четеше книжки, също. Че мълчеше, като че ли е глупава, а не беше чак толкова, навярно щеше да е поносимо, ако поне отговаряше или се опитваше да отговори на това което я запитаха. Но тя се правеше на отнесена, като че ли й беше под достойнството да разговаря със земни хора със земни проблеми.
Обикновено само я сплашваше. Измисляше й други наказания, защото я обичаше и искаше да я научи как да се държи в обществото. Рядко го правеше, но когато много го разгневеше в неподходящ момент, я заключваше в мазето.
Тя имаше страх от тъмното. Спеше с вдигнати завеси. Въобразяваше си разни неща. Полудяваше остане ли на тъмно. Стенеше, като че ли я дерат жива. 
В тази вечер просто си я попита какво толкова я е страх от тъмното. Пиеше си бирата и беше доволен от живота, въпреки, че сутринта се усети, че оплешивява, а напоследък беше крайно ангажиран. 
Искаше просто да си поговори бащински. Видя я, че трепна. Издаде се, че го чува, но се направи, че не го чува. . Искаше да го раздразни и успя:
-Попитах те нещо! – кресна.
-Ама, аз, такова…-ококори се, но май се и усмихна.
Малка манипулаторка. 
-Сега ще ти покажа, че няма нищо страшно в тъмното.
Сграбчи я за ръката и я замъкна към мазето.
-Моля те…-ридаеше, свлече се, а той я влачеше. 
-И да се научиш да отговаряш като те запитат.
-Страх ме е.
-И да не си въобразяваш глупости.
Вратата се блъсна и ключът щракна. 
Дълго натиска дръжката. Някой имаше пред нея, и зад нея и около нея…Не беше чудовище, а с много лица. И тя не искаше да ги види, защото те щяха да я глътнат, а тя чувстваше, че ще й е много приятно това да се случи, но в същото време я беше страх. Защото щеше да се изгуби завинаги. И никога да не се върне. 
Давеше се от ридания. Силите я напускаха. Усети близостта на сенките. Падна обезсилена на пода. 
И тогава затрептя светлина. Първо слаба, усили се бързо и озари мазето. Нямаше никой. Само маса, продънена табуретка със стърчащи над скъсаният плат пружини. Стара печка и мише ако. Дупки по стената и свита хартия от разкъсани стари тапети. Беше светло. Светло като ден. Като летен ден в безоблачно пладне.
Но откъде? Откъде иде светлината…
-Откъде иде светлината?-питаше се, гледаше удивено и дълго още не вярваше, че няма нищо страшно.

* * *

Още щом заключи малката, любовницата му позвъни. Нямаше намерение да се среща с нея тази вечер и друг път не я бе канил в дома, но сега, просто така се случи. 
Когато я изпрати погледна часовника. Три часа бяха минали откакто малката е в мазето.
-Дано поне се научи. Няма нищо страшно в тъмното. И трябва да се отговаря когато те запитат.
Отвори рязко вратата. 
Закри с длани очите си. Сви се на две, свлече се и се загърчи като червей, като продължаваше да притиска очите си. 
Последното което видя беше ореол.
Дъщеря му имаше ореол. Ослепителен ореол. 
Видя го за кратък миг, след който завинаги потъна в тъмница.
Но в тази нямаше светлина.

хорър и трилър фантастика

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email