сряда, 17 октомври 2012 г.

На сливата

Не, че не го обичаше, обичаше го, но той висеше вън на сливата. 
Още се клатеше, но жив не беше. Усещаше се, по отпуснатият му торс.
„Пак е бил пиян.”
Все пак вдигна слушалката да се обади на бърза помощ, но сигнал нямаше. Изглежда вятърът беше причинил повреди. Преди часове духаше много силно. Счупиха се прозорци на около. Колите пищяха. Токът спря. Уплаши се, а него го нямаше. Свикнала му беше и не се разсърди, но си помисли, че няма съпруг, щом няма кой да я утеши. Не й мина през главата, че с него може да се е случило нещо и толкова скоро наистина да остане без съпруг.

Той закъсняваше често.
Купонясваше с артистичната бохема. В началото й беше интересно, но после й омръзна. Мислеха щуротии от типа на откриване на изложба с масово повръщане под пълната луна или издигане на двадесетметров паметник на Великият Никой в центъра на града, направен от намерените по тъмните улички екскременти. Боядисване на тополите край реката в оранжево. Изложби в затворените тоалетни, за които още не се е намерил арендатор и още цял куп симпатични идиотщини. Разбира се, не правиха нищо от това. Само пиеха и разменяха измежду инфантилните се хрумвания, по някоя клюка или важна за тях информация за изложба или премиера на книга.
Понякога прекаляваха. На два пъти й се налага да разписва и да плаща глоби, след задържането му за хулигански прояви. После се държеше като най-кроткото момче в шести клас и само дето не вдигаше ръка за да я попита може ли да иде до тоалетната. Но след седмица – две пак започваше глупостите си.
Искаше й се да го напусне, но не се получаваше. Подмазваше й се като котарак, любеше я като сатир, а беше и симпатичен, печелеше добре в печатницата, откриеше ли изложба я обявяваше на всеослушание за своя муза и ушите й се зачервяваха, но й ставаше приятно. Кавалерстваше и ухажваше всяка, но рога не й слагаше. В това беше повече от сигурна. Демонстрираше сексуална разюзданост, но не беше такъв. Беше от кучетата които само лаят. Стигаше му и тя, а и обичаше повече чашката и разговора с приятели пред любовната ласка.
Луната пак го озари.
Утре ще разроши косата си и ще крещи и ще я скубе. Дори без лук ще успее да се разплаче. Ще раздере лицето си. Няма да посипе косата си с пепел, защото отдавна не се прави, но ще припада. Ще слагат под ноздрите й амоняк и ще й инжектират транквилизатори. Ще й дават да пие хапчета и тя ще ги пие. Ще крещи, че свършва света и ще плаче в пазвите на негови приятели и ще й се иска да изчука някого, но няма да го стори. Ще обикаля траурно, но ще намери телефонният номер който преди месец изтри. 
Ще се обади и ще каже, че онези две нощи са били чудесни. Такива й бяха. Сега обаче ще е свободна и няма да чувства угризения. Ще е различно. 
А и онзи мъж е много различен от този с който живя. Не толкова атрактивен, даже малко скучен, но истински държи на нея, а без да се хвали е по-добър любовник. 
Замисли се за документите.
Всичко беше в ред. Нямаше кой да оспори наследството или да прояви претенции. 
Усмихна се. Направи свои танцови движения и дрехите й паднаха в краката.
Влезе в банята. Унесе се в мечти за бъдещето. Сладостно се усмихваше и се галеше. Щеше да продаде къщата, може би да заживее с любовника си, но не веднага. Първо щеше да си отдъхне и да си избере къде да се пресели. Този град й беше дотегнал. Вече нищо не я свързваше с него, а като си правеше сметка щеше да е достатъчно обезпечена за да изпълни много свои мечти. Щеше да й липсва да позира гола, но колко му е да намери някое младо момче което обича да рисува женското тяло. И не само да го рисува, а и да рисува по него. 
След като излезе от банята си наля коняк. Запали свещ. С наслада изпи две чашки от по петдесет грама. При втората леко я сви сърцето, но се овладя и бързо прогони от себе си тежкото чувство. 
Не вярваше, че той ще стигне до там. Не изглеждаше, че ще го направи. Не приличаше на самоубиец, а на човек който обича да ангажира останалите с лошото си настроение. Мърмореше, че света е лош, живота безсмислен, изкуството импотентно, порива за свобода – изопачено понятие смляно в търбусите на тесногръдите философски работници. Мърмореше, че преди да си сторил нещо, то е изтълкувано като излишно, че вече дори в нея не открива щастие и не рисува точно нея, а утробата която ражда обречено. Сантименталните линии на космическата вагина. Разсмиваше я този израз, а той ставаше още по-кисел. „Няма, що, много смешно!”. После и той се засмиваше, но настроението му не траеше дълго. Излизаше и пак пиеше. Вече не правеше скандали и това трябваше да е тревожният симптом, но тя се молеше да не прави, защото се беше уморила. И твърде бе доволна от факта, че да забележи в него нещо тревожно. Мърмореше ли, мърмореше…Мърмореше, че и това ще е подражание, но ще го стори намери ли смелост. Ще висне на сливата от вън. Личеше, че се превзема и тя не си и помисли, че той може и да си повярва. 
А и да си го бе помислила с нищо не можеше да му помогне.
Прибра коняка от масата за да не го забрави. Утре щеше да гъмжи от хора. Легна и на петнадесетата минута заспа с мисълта по-скоро да изтегли парите.
Събуди се на зазоряване. 
Не се виждаше още ясно, но онова което висеше на сливата не беше човек. 
Втурна се навън за да види какво е, а на вратата едва не се препъна в тялото на съпруга си.
Беше много пиян, но жив.
Не го очакваше от себе си. Рида дълго и го целува. Прегръщаше го, давеше се от смях, вдигаше му клепачите, дърпаше носа му и се раздираше и щипеше за да се увери, че е истина…
И пак го прегръщаше. Страх я беше да спре да го докосва, за да не се събуди и види, че той виси на сливата.
-Кажи ми, че не сънувам-крещеше му, а той я гледаше учуден и мучеше като животно.
Едва когато застана под сливата и видя, повярва.
Вятърът беше откраднал от нечий простор хавлия и я беше окачил на клоните.


хорър, трилър, социална драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email