вторник, 16 октомври 2012 г.

Кълве ли?

Някога не беше запален рибар, но тя го направи. 
Проклинаше се за това, а на него му изкарваше рибите които не ловеше, през носа. Не, че му мърмореше, че стои толкова дълго с въдицата. Напротив поощряваше го, но как. Сами ще разберете.
Винаги ходеха заедно на риболовен излет. Понякога оставаха и на палатка, с дни, дори и по седмица. Докато той висеше със стърчаща въдица и медитираше над чупещите се по водната повърхност, лъчи, тя прехвърчаше насам – натам, флиртуваше с младите рибари и се печеше по
монокини в гъсталаците където не падаше слънце. То и без друго си беше Черна Индия и като сърце и кожа и много загар не й трябваше, но се разголваше за да привлече погледи и всички да видят странният, свит тип дето е уловил такава дива прелест, а една риба не може да хване. И тъй като беше особено фрапантна, жена изваяна от природата за помрачение на разум и разгар на страсти, номерът й се получаваше. Бюстът й огромен, бедрата дълги, очите огнени, а й гола по камънака стъпваше на високи токчета. И всички погледи в тях, а той колкото по-унизен се чувстваше, толкова повече се увличаше по изгубената си кауза. Да хване добър улов, големи риби и да я накара сама да му сготви със създадените й за похот и сладострастие нейни ръце. Като й го кажеше, му се усмихваше като Мона Лиза, в очите й заблестяваше закачка и сарказъм, и с глас преизпълнен с възбуда изричаше:
-Искам! Ах, как искам, как! Как силно желая да направя гозба от рибите които моят мъж е уловил. Ще е вкусна, най-вкусната. Тя ще е магия, магия ще е...
Тръгваха му лигите, защото, решеше ли тя, със създадените й за похот и сладострастие ръце готвеше по-хубаво и от баба му. Но за осем години, обаче, риба не му направи. Купеше ли я от магазин, тя я хвърляше на котките в контейнера и той цяла нощ не можеше да заспи от мяучения и котешки оргии…
-Не вожде! Сам ще си я уловиш. Аз съм островна принцеса, не любителка на сапунени опери и супермаркети.
Хванеше ли нещо започваше да се киска:
-Добре, че не ти е толкова голям…
И се давеше от смях:
-Като ти е сгърчен от умора прилича на тези рибки. Можеш ли тогава да направиш нещо. Е, и аз не мога сега. А да знаеш какви еротични ястия знам…с подправчици, с лимонче, магийки, но трябва да има и рибки…А още веднъж предложиш ли ми подобни жалки пишлета, много ще ти се разсърдя и три големи сома ще намеря. С мустаци и три, а не един. И ще ги направя щастливи. А каква гозба можех да ти сготвя. Каква само!
Прималяваше му да хапне рибешко сготвено от нея.
-Защо постъпваш така с мен?
-Нали много обичаше риболова? Повече от мен. Е, аз те обичам повече от всичко. Поощрявам те!
Веднъж се напи и се опита с бой да я принуди да му сготви риба, но тя се отскубна. Препъна го. Върза го и големи гаври понесе тялото и духа му.
-Ти една риба не можеш да хванеш, та мен ли? – и му се хилеше – Глупчото ми! – и го галеше и цункаше като кученце-Ако до края на месеца не ми хванеш прилична риба, напускам те! Виждаш ли, аз не съм злата баба от приказката, не ти искам златна рибка, а най-обикновена, средностатистическа. Ще те напусна, за да намеря човека на който да готвя рибешко.
Това беше най-злият, най-размазващият удар. Не я ревнуваше, малко само. Доста вероятно бе да кръшка и то под носа му, докато ходи да се пече гола на сянка. Подозираше я. Малко го боля сърцето, но му мина. 
Това обаче нямаше да го понесе.
-Нали не си го правила?
-Кое?
-Не си готвила на друг, докато…
-Може и да съм го правила.
-Моля те, не го прави повече. 
-Добре. Но до края на месеца. После зависи от теб, нали?
Тогава той сви устни. Погледът му заблестя. Ако трябва ще продаде колата и ще си купи лодка за да излезе на морски улов. И цяла седмица ще се бори с големият рибок и дори да му го оглозгат акулите на връщане и до брега да е стигнал само със скелет, тя ще разбере, че не е некадърен рибар. А ако го глътнат вълните, още по-добре. Е, не по-добре от изобщо, но по добре от това, да го напусне и така унизи…
-Не става!-изкрещя.
-Защо?-не го разбра тя. 
-Колата не е изплатена.
-И какво като не е изплатена.
Тогава й разказа какво му е преминало през главата, а тя се смя и ядосва, после му рече:
-Горкият Хемингуей, ако знае само, какъв рибар, се вживява като негов герой…Ще ме умориш, ти…Слушай, мили мой, не искам подобни подвизи, а най-обикновени риби. Разбираш ли. Риби които ловят останалите, а не литературните герои. Иначе те напускам. А какъвто си ми, друга няма да си хванеш. Една риба не можеш, та момиче, ли? Бъди благодарен, че си имаш такова парче. Но не забравяй, че сама скочих в сака ти.
Повярва й, че е права, а и да си хванеше, нямаше да е такава косатка, а сигурно някоя като каракудите които лови.
Взе си отпуска. От сутрин до вечер мята въдицата, а тя до него, пита ли, пита:
-Кълве ли, а?
Разкарва се гола. Даже прашките си сваля, но не и високите обувки, а той не иска да вижда, не иска да чува, да знае какво става около него. Иска да се превърне едно с въдицата и кордата, с куката и стръвта, да се прилее във вълните, да пръска хайвер от който избухват рибите които ще улови. А перото не трепва, не трепва, не трепва…
Нощем сънува победата си, гази риби, носи риби с риби разговаря, риби печели.
Сутрин се събужда зяпнал и преизпълнен с надежда, а перото не трепва, не трепва…
И точно когато е избягал от себе си и въздейства с мисъл на цялата водна природа, звънкият й глас го пробужда:
-Кълве ли?
Дните изтичат. Примирил се е, че ще я изгуби, без да е вкусил рибешко.
Остава му желанието въпреки, че вече ще е лишено от смисъл все пак да хване рибата. 
Хващаше често. Носи й улова, а тя опипва прелестите си, гали тялото си и изрича:
-Това е пълно с много кръв. Може ли да се нахрани с толкова малко риба. Върни я във водата, за да порасне и я уловят тези които го могат. 
И тъй изтече месеца, а тя му даде още един и рече, че наистина ще го напусне. И пак и повярва, те улови нищо, но тя не го напусна, а потрети предупреждението и не го изпълни. После забрави какво му е казвала, а той забрави почти всичко. Целуваше си го, гушваше, правеше секс с него и му готвеше всичко останало, не и риба. Купуваше му бирата, но не и цацата, а за цацата трябваше да слиза сам от осмият етаж. 
Дойдеха ли почивните дни сама му подготвяше въдиците, а докато той се взираше в неподвижното перо, тя се разхождаше разголена и готвеше рибена чорба на някой младеж в близката горица. 
Вече и това не би го разстроило. Искаше да е във водното царство и да е своята неуловима риба. Но тя го стресваше със своето: „Кълве ли?” и го връщаше на брега пред стърчащото нагло перо. 
Този път решиха да останат седмица край една високопланинска река. Нямаше други рибари, но горите бяха омагьосани и много повече от мъжки погледи я възбуждаха да бъде гола. Почти забрави за него и цял един преди обяд го остави да плава и сънува в своите дълбини, а обикновено го прекъсваше през половин час.
Погледна го гальовно как витае унесен в мечти. Усмихна се като хищна риба. Приближи се на пръсти до него и в самото му ухо през смях попита:
-Кълве ли? Май не?
Не разбра как се случи. Речният камък сам се озова в ръката му. Удари я. Тя умря.
Замъкна я в храстите и пак седна да лови риба.
До вечерта не хвана нищо, а на сутринта излезе като всяка друга, с въдицата.
На обяд непоносимата воня му напомни, че жена му е мъртва.
Надникна в храстите и видя, че цяла е в червеи.
Използва ги за стръв.
И за пръв път риболова му провървя. 

хорър, трилър, социална драма

хумор, сатира, разкази с неочакван край

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email