суббота, 8 сентября 2012 г.

Секретарката



Гримът й не се долавяше и не закъсня и веднъж за оперативка. Дрехите й стояха тъй естествено все едно, че е гола с тях. Скромните накити, правеха тази голота възбуждаща. Имаше зелени очи – треви със слънчеви зайчета и приличаше на генетично изменена лъвица, кротка като домашно коте, с грива като приказно царство.
Не пушеше и не съм я забелязал да пие кафе, нито в офиса, нито вън от него. 
Справяше се и с най-обърканите счетоводни хаоси дори когато за всеки трезв разум това изглеждаше физически невъзможно. Секс не отказваше, дори на работно място и след топло предупреждение: „не е редно…” ме извеждаше извън границите на номерираните небеса.
Слушаше всякаква музика и не участваше в сплетни, а с нещо загадъчно печелеше доверието на всички в екипа и всички екипи в нашето сдружение, но извън нашият офис. Не съм я чул да говори за футбол, звезди и политика. Ловко избягваше политическите теми, за да не прояви пристрастия, а по словесните й финтове разбирах, че материята за която се опитват да я изкусят да вземе отношение й е позната. Истински политик, който не говори и знае как се прави политика. Би имала успех, по-голям от всичките останали брокери, но нямаше амбициите им. Харесваше си работата като секретарка. Не съм я чул да говори и за мода. В обличането си имаше превъзходен стил както в живота си имаше много тайни.
Така и не разбрах къде е отраснала. 
Има ли брата, сестри, бивш съпруг, не е ли била преди това мъж който си е направил транс-сексуална операция, съдебното и минало беше чисто, препоръките повече от добри, но бих ги забравил дори и да бяха най-лоши. 
Шофираше прекрасно и съм я събуждал в два, два и петнадесет, три без четвърт по работа и без работа, без да възроптае. 
Правеше на миксер мозъците на клиентите. Знаеше коя точка да натисне за да ми мине главата или да се изкихам и погледа ми да се избистри. Да ми дойде апетит или да изчезне за кратко сексуалното желание. 
Не съм я видял да разлисти вестник. Да си включи игра под компютъра. Да чати или да са занимава с каквато и да е било странична дейност в работно време. Виждал съм я за кратко да стои до прозореца, да се усмихва и да маха. Нищо повече. 
Струваше скъпо, но договорът ми с агенцията от която ми я бяха изпратили, предвиждаше при първа рекламация от моя страна да ми върнат пари според оплакването което съм направил. 
Тези си бяха истински робовладелци, но мен ме устройваше. 
Оплакване нямах и не можех да имам. Освен от и към Ерос. Защото…трудно ми е да го призная…Обичах я, колкото и да ми е трудно да го призная. 
Исках я. Вече не за секретарка.
Разбирате ли ме, тя не ми е идеала в живота. Донякъде я съжалявах. Нямаше никакви амбиции. Живееше затворено. Ако не я изведях от дома, нямаше и да излезе. Парадоксално е, но тя можеше да говори по всяка тема, но нямаше интерес към нищо. Личеше й. Безразлична бе, без да изглежда отегчена. Не трепваше, не бляскаше поглед. Винаги играеха едни и същи светлини. Весели бяха, чувствени, обилни, но не избухваха. Умееше да говори твърдо, но глас не повиши, а в нотките на високият глас проличава женският темперамент.
Понякога ме вбесяваше, че няма слабости. Малко след началото престана да ми се вижда и толкова секси. Въпреки великолепието й и уменията й.
Но това което ненавиждах у нея беше „липсата на градус”. Тя не желаеше. Всичко умееше и нищо не желаеше. На пръв поглед страшно удобство за работодател, но не…Заблуждавах се като си го помислих в началото. 
Тя нямаше трепетни очаквания. Думата „перспектива” беше абстрактно понятие в речника й. Решеше ли да си отиде, щеше да го направи, без въпроса: „какво би могла да спечели, ако бе останала…”
Плащах й луди пари, но при нейните качества и трикратно повече не са достатъчно.
С нищо, с нищо не я задържах, а като си помислих, че може да иде другаде ледени тръпки ме полазваха. Като тези след запой и безпаметни часове в които се съмняваш, че си извършил всички смъртни прегрешения. 
Идеше ми да я изгоня. Да й платя за година напред само за да ми се маха от главата, а тя ми се усмихваше тъй мило, че ме нараняваше. 
Казах й, че я обичам.
Прати ме на психоаналитик. Ако беше подигравка щеше да ме разсмее, ако беше шега да ме натъжи, но тя го каза като препоръка. Сухо и съвсем сериозна.
Гадно ми стана.
-Слушай…
-Не, не е възможно което казваш. Аз имам инструкции. Знам, че не е възможно. Не-въз-мож-но. Разбираш ли, изключено. Из-клю-че-но. Нещо друго е, разбираш ли. Нещо друго. И ти трябва да разбереш какво е, разбираш ли. Да го осъзнаеш. Иначе това ще навреди на работата ти, а аз не го желая…
-Какво….
-Слушай ме, моля те. В задълженията които имам към агенцията, фигурира клауза, че когато клиент е възможно да си навреди чрез използването ми, без да съзнава това, аз трябва да го напусна. Разбира се, парите му ще бъдат върнати, според договора му с…
Смаза ме.
-Ти не мисли как си гледам бизнеса.-креснах – Живота също!
-Моля те, успокой се. Искам да си наясно, не че е възможно, но доколкото е, да си наясно с чувствата си. Ти не можеш да ме обичаш. Вероятно си силно превързан към мен.
-Ти пък си пълно ха-хо. –издишах напрежението-Иди ти на психоаналитик!
Казах й го, треснах вратата, но навън се разсмях, макар да не ми беше смешно. 
„Инструкции! Говори за себе си като за прахосмукачка. На тези курсове за секретарки им изпиват мозъците….Инструкции…Но е права. Не мога да я обичам. Това жена ли е?”
Жена беше, а аз наистина за психоаналитик, по – скоро за екзорсист. 
Полудял бях. Обсбен…
Забравих накъде бях тръгнал като излязох от офиса. Напих се наблизо. Не биваше. Имам сериозна кариера. Семейство също. Напоследък имам много работа. 
Или искам да я имам…с новата секретарка, която се държи като РС, надуваема кукла и прахосмукачка. 
Права бе, не можех да я обичам, изключено бе, но я обичах.
Цъфнах пред дома й посред нощ. Застъргах колата на един от комшиите.
Направи ми кафе. Седна отсреща ми и ми каза да не пия толкова.
Беше по пеньоар. Едното й бедро бе отвън. Близка, апетитна, достъпна. 
Правеше всичко за мен, а аз желаех повече. Повече от всичко е, да не прави всичко. 
Задрямах на фотьойла. 
Събудих се грижливо завит след пладне. 
Нея я нямаше. Знаех къде е. Вършеше моята работа. И я вършеше по-добре от мен. 
Не исках да я виждам. Взех си отпуската и й дадох един милион нареждания по телефона, повечето от които почти неизпълними и напълно безсмислени. 
Пратих жена ми и хлапетата в едно китно морско селце. Обещах им, че ще ида при тях след дни. Имал съм много работа. Налагало се, но ще дойда. Чак си повярвах. И ми се искаше да се случи, макар и да не ми се струваше реално. 
Исках да остана за ден – два сам.
Просто да остана сам.
Излишно бе усилието ми. Моята секретарка беше навсякъде с мен. Следваха ме по петите съветите й. Звукът от токчетата звънеше в съзнанието ми. Вземах завоите в неин маниер. Поръчвах сода седна ли някъде. 
Не пиех сода, тя пиеше сода. 
Мразя сода. 
И нейният жаргон използвах когато пазарувах. Избирах по същият начин както тя. Все едно ми движеше ръката. Чувствах я да надниква зад рамото ми. 
И сирене мразя, но купувам. Защото книжното ми мишле в офиса ми, обича сирене. 
Мразя сода и сирене. 
Насадих се на една циганка. Обеща ми да й направи магия за влюбване, ако занеса кичури от косата й. И моята магия можела да развали, но аз не желаех. Мъчех се, а не желаех. 
Вечерта чаках секретарката си с колата.
Качих я и потеглих. Дълго говорихме. Казах й всичко. За циганката и децата. За содата и сиренето. 
Още много неща й казах. 
В един момент дори забравих какво и говоря, не помня и кога си сменихме местата и тя седна зад волана, не помня и кога настъпи промяната в нея. Смееше се като побъркана и за пръв път в живота си караше непредпазливо. 
-Сигурно съм повредена. Не ми обръщай внимание…-кискаше се като побъркана и едва задържаше волана-Бунгало ли каза. Знам, аз всичко знам…
-Мразя сода. Купувам я. Обичам те.
-Не ми говори така. Вярвам ти. Повредена съм.
-И в циганки вещици не вярвам. В магии не вярвам. 
-Не ми говори…
После в бунгалото…Не мога да кажа с какво, но беше различно. Тя беше различна. Не изглеждаше добре. Бледа, за пръв път ми се стори уморена и някак нетипично за нея нервно възбудена. Прекалено емоционална и несигурна. Не беше тъй чевръста и умела. Бързо се умори и заспа. Но това беше най-хубавата любовна игра между нас двамата…На няколко пъти ме събужда през нощта. Витаеше в стаята и изглежда я болеше нещо защото издаваше звук подобен на вой.
На развиделяване я видях облечена пред огледалото. Решеше се, готвеше си да си тръгне. 
Казах нещо.
Тя се приближи до мен. Целуна ме и ми рече:
-Това не може да стане. Заблуждаваме се. Има някаква повреда…
Прекалено много ми дойдоха емоциите. Като си върви, да си върви. Не мога да я възпра. Няма да докосна парите й, ако ми ги пратят…
По късно се приближих до огледалото. Събрах космите й от земята. Помислих си за циганката, а после дълго се смях. 
Един косъм обаче привлече вниманието ми.
До коренчето имаше нещо. Като гнида. Но как е възможно да има гниди такава жена.
Не го изхвърлих.
По-късно го погледнах през микроскоп.
В дъното на косъма имаше микропроцесори. Сложни микропроцесори. Вече не работеха.
-Повредена съм…-повторих.
И се почувствах повреден.


антиутопия и кибер пънк

1 комментарий:

Follow by Email