Копнеж

Живеехме през две къщи под хълма. Аз на осем, той на десет. Той нямаше други приятели, аз го лъжех, че имам гадже и ми вярваше. Четях по-бързо от него, той говореше по-гладко и по-добре се изразяваше. 
Той нямаше крака.
Разправяха, че като бебе му ги изяли прасета, но това бяха глупости. Под хълма никой не гледаше прасета. Дворовете ни бяха малки, накацали един върху друг като пирамида. Нямаше къде да гледаме домашни животни, но си имахме змии и костенурки. Вита пътека нагоре към върха на хълма, а от него птичи поглед надалеч. 

Бях забравил своя приятел.
Спомних си за него преди седмица или малко повече. След тридесет години почти.
Той живееше на хълма без да може да види гледката от него. Аз живеех с любовта без да мога да я нарисувам. 
Не казвам любимата, а любовта, тази в която по принцип съм скептичен и още съм, но я допускам като понятие.
А тази жена е като останалите, но не мога да я нарисувам. 
Той имаше майка която се боеше от височините и перманентно пиян баща. Приятели освен мен, нямаше. Слушал е разказите ми колко прекрасна е панорамата, без да се досетя колко е желаел да я види. Без да има силата да ми признае. 
Казваше ми го с нечетим поглед, с натровена усмивка и две криви бръчки на челото. С внезапните си сръдни. Понякога непоносима ирония относно географските ми познания.
И аз говорих на тази която исках да нарисувам както той на мен. 
Тя не желаеше да позира. Тя витаеше и жужеше във въздуха. Изпълваше съзнанието ми с комедии и скандали, музика и аромати, начупени контури и гъделичкащи връхчета на коси, настръхнала кожа, блудни епидермиси, алкохолни градуси, слънчеви зайчета, всевъзможни глезотии, много подправки в храната, ръце които обичат да разрошват главата ми, не две, а няколко. Смееше се бурно и често казваше, че ме обича, замеряше ме с кани и се шмугваше при мен в банята точно когато бях насапунисал лицето си. Менеше изражения, събличаше се на тъмно. На светло се плъзгаше из въздуха. Предвижваше се тъй бързо и беше тъй гъвкава, че не можех да уловя и щрих. Не знам съзнателно ли го правеше или просто не можех, аз да я уловя.
Рисувал съм по-красиви и по-надарени, по-млади и по-пищни. Рисувал съм четиринадесет и шейсет годишни. С гърди като трендафили и обсерватории, с усмивки като камшици и лисици, с гласове на прелетни птици, на феи и каруцари. С коси дълги като зимна нощ и голи като на египетски жреци, черепи. С татуировки и буреносни погледи, уморени и лекомислени жени. Нея – не. И копнеех. 
Тъй както той да види хълма. 
Чувствах четката като мутирал израстък който ми пречи. Като плевел. Идеше ми да я счупя, да я отрежа дълбоко, заедно с ръката. Да я изтръгна от корен впит в самото сърце. 
Рисувал съм жени – сиамки и ангели. Демони и крави. Жени като жени, жени като видения. Много, много такива като нея. 
Идеше ми да я убия и да я препарирам. И да ми позира, ако се наложи седемдесет и три години. И бих го направил, ако исках да нарисувам жена. Но аз желаех да нарисувам нея. 
Точно така! Убий любовта за да я нарисуваш! Само така ще успееш! 
Не ми трябваше да я препарирам, а просто за кратко да я разлюбя. Но тя не ми даваше. Слюнката й беше дяволска отвара, гласа й психотронно оръжие, наркоза аромата й. 
И толкова глупава понякога, че трябваше да нямам сърце за да не я обичам. 
Това, че я имаше пречеше да бъде нарисувана. 
Пречеше и вдъхновяваше.
Вдъхновяваше и пречеше.
Непристъпен хълм покрай носа ти. 
Лудост и рухващи кули. 
Как ли се е чувствал той в мъничката си миришеща на плесен и нафталин стая като разпенен и зачервен, пелтечещ и с беден речник му разказвах за крайните квартали на съседният град, застиналото море на мъглата и кряскащите под краката ми гарвани?
Както аз когато тя ме правеше щастлив, а не можех да й покажа за да види, колко щастлив ме прави…
„Грях имам да плащам!”-мислех си във влака. 
Ще го намеря непораснало момче на десет. Непораснало заради мен. И докато го тикам нагоре ще старее. И както дълго е страдал, че е останал малък, така силно ще страда, че вечната младост му се отнема. 
Ще го кача, а когато го сваля ще забрави, че съм го качил и пак ще трябва да го кача за да забрави. В Сизиф ще ме превърне. Но вместо камък ще бутам инвалидна количка на приятел от детинството докато накрая започна да се препъвам в собствената си брада, докато падна и блъсна количката. Тя с крясък излети в пропастта, а мен ме заловят и заради мен въведат отново смъртното наказание. 
Грехове имам да плащам. 
Ще го намеря ослепял, а той ще ми каже едва като стигнем горе като през цялото време е натискал спирачката и ме е изпотил. Ще се усмихне с убийствен сарказъм и с тягата на мъртвият си поглед ще ме бутне в пропастта. 
Ще го намеря умиращ или щастлив до моята поява, а когато го заведа горе очите му ще се просълзят и с грачещ глас ще ми каже:
„Проклет бъди, че ме лиши от тази красота! Бутни ме в пропастта!” 
И аз ще го сторя.
Всичко очаквах, но не и това което се случи. Той дори не разбра колко много ми помогна. 
Брадата му беше прошарена. Имаше бръчки на зевзек който обича да се шегува, но погледа му не беше толкова тъжен колкото на класическите зевзеци. 
Не намерих слепец, дете или умиращ. Или човек който винаги забравя най-красивото което е видял. 
Но да, наистина още не беше поглеждал града от хълма. 
Когато го изкачихме запалихме цигара и просто ми рече:
-Не беше това което очаквах. Не е кой знае какво. 


човек и изкуство