Можеше да бъде всякаква…
Дори бях убеден, че е престъпница. Чувстваше се. Довя хладен вятър със себе си. Прониза ме под лъжичката.
Много вероятно беше да е престъпница.
Най-малкото беше неприятности. Не изглеждаше на себе си. Настръхнало зверче, прогонен бес, уплашена до безсъзнание жена. Треперещ мрамор. По-бледа дори от мрамор. Развързващ се възел трепети. Миг пред припадък. Уплашена и плашеща.
В съвсем друго душевно състояние се намирах от часове.
Унасях се дори. Не помня какво четях малко преди това, а всичко се случи преди по-малко от денонощие.
Все едно някой изля върху мен бидон ледени тръпки. Не ледена вода, а мърдащи се като червейчета, като змиорки, живи ледени тръпки, които пробуждаха за да изпратят в по-дълбок кошмар.
Лишени от материя тръпки. Сковаващи я.
Нямаше време да мисля. Трябваше да постъпя.
Забърках се в нещо, нямах в никаква представа в какво. Нямах представа какво означава действието ми.
Можеше да е убила!
Мразя да се забърквам! Не съм хазартна натура. Или точно защото съм, не постъпвам хазартно. Наясно съм с всяко свое решение.
Можеше да се спасява!
И на това най-приличаше. Но не ми беше работа да се бъркам.
Кафето кипеше по котлона в кухнята. Съскане и горчива миризма се разнасяха.
Забравих, че съм го сложил. Пия кафе и вечер. Имам спокоен сън. Кафе – машината ми изгоря сутринта. Още беше в гаранция…
В какво се забърквах!
Русолява. Ирационално симпатично. Изрисуван с нарушения на идеала, идеал.
Единадесет и нещо преди полунощ е.
Тя е на двадесет и нещо…
Нямах обикновено късни гости. Почти не се е случило. Звъня като за пожар.
Като в сън отворих, а тя ме молеше да я скрия.
„Той четиридесет години ме държи заключена”.
Тя изглеждаше на двадесет и нещо…
Напираше да влезе. Мъчеше се отвън да откачи верижката на вратата.
Дали не е опасна луда…
Мина ми през главата, но дори да ставаше дума за най-обикновен битов конфликт за мен означаваше неприятности.
Но беше много, много уплашена.
Притиснато в ъгъла от огромен пес с обратна захапка, котенце. Дори по-уплашена.
-Моля те, моля те, скрий ме! Скрий ме! Той ще ме заключи….Няма да видя никого повече…
Още отключих и тя с два скока се озова в спалнята и се покри като дете през глава. Сви се, заприлича на малко вързопче. Домиля ми.
Малко по-късно позвъни и той. Спокойно и уверено.
Отворих вратата. Отвън стояха двама едри типа. Той по-скоро дебел. Не, че вонеше, но самата фигура създаваше чувство за тежък остър лъх. Но личеше огромна физическа сила по енергичните му движения. Имаше белег на врата.
Другият беше с кожено яке. Стоеше малко назад.
-При теб ли е?
-Любовницата ми ли? Да…
-Слушай, не се дръж така. Ако е при теб…Знаеш коя имам предвид…Аз я пазя от нея самата…Мога ли да вляза. Само аз. Няма да те безпокоя. Моля!
Прозвуча като заповед и ме вбеси, но се овладях. Вдигнах рамене.
Влезе в хола. Огледа се и без покана седна на креслото. Мълча минута – две, после рече:
-Тук ли е?-повтори въпроса си.
-Можеш да провериш, но не знам защо ти е да видиш любовницата ми. Току – виж се оказала твоята съпруга…
-Не говоря за твоите любовници. Има ли при теб непозната жена!
-Знаете ли, уморен съм.
-Пазя я от нея самата. Тя се дарява!
Млъкна кимна ми и тръгна към вратата. Преди да излезе обърна глава и ми се извини.
Изглеждаше тъжен.
Легнах в хола на канапето. Не исках да я разпитвам. Не изглеждаше да има да ми каже каквото и да е било. Утре може би, кой знае. Забърках се в нещо. Поне да разбера в какво.
Тъкмо се бях унесъл когато телефона позвъни.
Прозвучаха само думите:
-Пазя я от нея самата. Тя се дарява!
Призори ме събуди отново и отново чух:
-Тя се дарява!
Не отговаряше на въпросите ми. Просълзяваше се още когато си помислях да ги задам. Изглеждаше различно. Хубостта й не чак толкова нестандартна. Дори твърде обикновена. Симетрична. Позната. По-спокойна, но посърнала беше. Стори ми се по-дребна.
„Това е защото на страха очите са големи.”-държеше ме за ръка. Галеше се до рамото ми и не смееше да ме пусне. Много искаше да излезем. Казах й, че не е добра идея, че човека който я преследва вероятно наблюдава дома. Не искаше и да ме чуе. И ме помоли да не го споменавам. Искаше много да види хора. Много хора да види.
Били заключена, с години.
През дупка под вратата й е давано храната. Имала баня, огромна вана и аромати. Имала и китайски сервизи и книги. И празна сребърна табакера, защото и харесвала изработката, а не пушела. Не излизала. Години. Спомена четиридесет, но това беше някаква хипербола. Повече не искаше да говори.
Въздъхнах. Щях да я изведа навън, макар на втората крачка щяха да ни се нахвърлят мутрите на нейният благодетел.
Не искаше да го приеме.
-Не ме заключвай като него. Моля те, недей. Мога да дишам и така, но не е същото. Няма да се задуша, но това не значи че дишам. Разбираш ли ме…
Какво да я правя.
А в главата ми още кънтяха думите му.
Преди да престъпим външният праг трепна. За миг замръзна и си помислих, че ще се откаже. Но колебанието изчезна тъй рязко както настъпи. Стори ми се, че в усмивката прочетох отчаяние. И все пак беше най-щастливата усмивка която съм виждал.
-Може да ни причаква…-напомних й.
-Не.-отвърна с непознат тон-Знам, че не ни причаква. И знаеш ли, той ме обича.
Хвана ме за ръката и поведе по тротоара. Вървеше напред като нетърпеливо дете. Разминахме се с един раздърпан пияница. Стори ми се, че го закачи с лакът, а той подскочи и продължи по пътя си без да залита. Когато се разминахме с майката и детето видях добре, че леко докосна с пръсти рамото на детето. Косите на майка му изведнъж станаха по-обемни.
„Сторило ми се е…”
Следващият който докосна беше един забързан ученик. Не разбрах каква промяна настъпи за миг в него, но имаше…
Но тя в същото време се беше смалила. Преди да излезем имаше почти моят ръст, а сега стигаше до рамото ми.
Стиснах здраво ръката й:
-Значи това е било!
Тъга прочетох в очите й.
-Моля те-рече ми-Само още малко…
Не можех да я задържа. Продължихме напред. Чувствах силна тревога. Разминахме се с група от шест или седем тийнейджъра. Мина през тях. Смееше се на няколко крачки пред мен и пляскаше с ръце. Фигурата й беше на дванадесет тринадесет годишно дете.
-Трябва да се приберем…
-Още малко.
-Не…-с един скок се озовах до нея. Хванах ръката й и я поведох към дома. Не се съпротивяваше.
-Моля те…-рече ми-Недей. Можеш, но недей…Аз, ти не разбираш.
-Ти чезнеш.
-Но постъпиш ли като него…Сега чезна, но постъпиш ли като него, няма изобщо да ме имало. Не бъди ти мен. Позволи ми да бъда…Както пожелая…
Отпуснах ръката. Наблизо беше спрял работнически автобус. Приключилите нощна смяна тъкмо влизаха.
И тя се втурна и изчезна в тумбата.
магически реализъм
Поздрави!
ОтговорИзтриване