пятница, 7 сентября 2012 г.

Дракон



Пълно куку беше. Наперена и артистична, викаха й маркизата и беше намацана с грим. Толкова си беше сложила, че чак не чуваше, а положението й беше наакано. Дължеше цяла торба зелено на шефа. Той се хилеше и не вярваше, че това се случва, нито че тя е чак толкова нагла, а бабето си караше мотоциклета и хич не й пукаше, че когато шефа е лъчезарен цял свят помръква. 

Опитахме се да я сплашим, тя се възбуди.
Вдигнах рамене и съвсем нежно й обясних, че това са много пари. Тя ме щипна по бузата и ми рече, че парите не са най-важното нещо в света. 
Толкова луда беше, че чак ми хареса и ако не беше на сто и петнадесет щях да я взема.
Ще продам кравефермата, дето и без друго не знам какво да я правя и ще и погася част от дълговете й. 
Но е стара и наклепана. Знам, че си пада по мен. Вика ми: „момче мое”, „анаболче сладко”, „мой мили аполончо”, а аз не знам какво да я правя. 
Реших да й чупя пръст, а я намирам цялата гипсирана и ухилена като крокодил. Паднала била с мотора, а аз няма какво да й чупя защото няма здраво място по себе си. И се смее. Казвам й, че е срамота на нейните години да се излага с този мотор. Навежда виновно глава като дете, още малко да се разплаче и хълцукайки започва да нарежда:
„Знам пълен миксер е. И без друго вече не става за каране. Харесах си оня ден една „Хонда”, нали ще ми я купиш, скъпи…
Подписах се на гипса й и си плюх отзад да изчезвам по-бързо. Вече сто процента ми е излязла клюката. Толкова често съм на гости при нея, а и тя май взе да си вярва. 
А аз се чудя защо ми се хилят зад гърба момчетата.
„Скъпи…” Ще й дам едно „скъпи”, ама от нищо няма страх, изчадието й с изчадие. 
„Скъпи…” Обърна ми червата. Чак сънувах, че участвам в порно – риалити, заключен в руска атомна подводница със седем нейни клонинга. 
Да я убия, няма смисъл. Кой ще върне парите. 
А тя има откъде да ги вземе, стига да поиска. И не го отрича. На младини е била доста популярна актриса. Грабвала е ума на кого ли не и още има един немски магнат, влюбен от онези ми ти времена в нея. 
Даже се изфука с писмата му. Прочетох ги и се хилех после два часа. Да мУ се невиди и дъртият му пръч.
Казах й да му пише.
Тя: не, било под достойнството й.
Казах й, че ще я убия. 
Пламнаха очите й!
Горяха! Буквално кажи – речи! Петролни кладенци ти казвам, брато!
Казва ми: мечтая да умра от твоята ръка. Аз съм виновна. И искам ти да си палача ми. Мъчи ме! Изтръгни ноктите от ръцете ми, на кучетата ме хвърли. След туй ме убий! 
Още малко ще хвръкне ченето й от възбуда.
Излизам си сломен и си мисля, да не й се връзвам, защото тя е актриса и ме разиграва.
Цял ден се опитвам да намеря координатите на оня китайски тарикат на който организира изложбите и потроши парите на шефа. 
Той потънал в дън земя или в Китай. То все едно. Разбирам, че ако реша да се занимая с него, първо ще трябва да го потърся след милиард и половина жълти човечета. 
Картините му – никакво продаване. Скъпи, а нищо не струват. Планини, цъфнали клонки, слънца, триъгълни шапки. Дъщеря ми дето е на шест рисува по-хубаво.
Питам все пак шефовете на галериите не е ли продал нещо. Усъмнявам се на глас, че бабето може и да ме будалка, а те цъкат и ми се усмихват под мустак. 
Казват ми, че освен едно котенце за подарък Маркизата не получила нищо от китаеца. Сетих се за котенцето. Пълно помиарче. Вре ми се в краката, скача й в скута, а тя му вика:
„Мами, мами…”
Е, заради този бълхар ли си сложи горещи картофи в кюлотите. 
Отивам да я питам защо е толкова глупава, а тя се нагиздила като Мария-Антоанета и ме чака да я екзекутирам. 
Грозна картинка. 
Иде ми наистина да я убия. И щях да го сторя, но тогава ми просветна. 
Пак котенцето беше в скута й и тя го галеше:
„Мами, мами…”
Грабнах го от ръцете й. Държах го с два пръста за врата. То се напика от страх, а Маркизата най-сетне изглеждаше уплашена. 
Казах и, че ако до две денонощия не напише на своя туз с котето е свършено. Падна на колене пред мен. Зацелува ми стъпалата. Такъв кеф ми стана, че чак се възбудих. Хубаво ме разигра. Сега бе мой ред.
-Моля те! Моля…Само Дракон, недей…Той е от Китай…Много е мил…Остави ми го…Виж, че се напишка…
Казах й, че Дракон ще е добре, ще пие прясно мляко от току що издоена крава, но след второто денонощие, ако не е послушна ще му бъдат изрязани ноктите. След един час мустаците, след още час ушите, след туй опашката и накрая хвърлен на питбулите ми. Имам си ги два и са много зли. Казах й, че умират за малки котенце….
Цивреше и ме молеше. Обясняваше, че не може да моли за пари свой поклонник, свой любим, не може да падне на колене пред свой роб, но пред мен падала като моя робиня и робиня щяла да ми бъде до смърт. 
-Че това колко време е? –рекох й насмешливо, сега ми е малко кофти, но много ме разиграва и трябваше поне малко трябваше да й го върна за да сме квит.
-Колкото й да е!-разплака се-Колкото и да ми остава, знам малко ще е, но моля те…моля те остави ме да умра така както съм живяла…Моля те…
-Казах ти условията си! С теб за тази вечер приключих. –мушнах котето в джоба си и то се сви като бобче. 
Когато се качих в колата си реших, тези дни да прекарам на село. В имота който наскоро ми остана от баща ми. Имаше още две крави. Давах пари на комшиите да ги гледат колкото да не е опустял съвсем краварника. Останалите тридесет продадох. Щях да продам и къщата, но чаках подходяща оферта. Истински дворец покрай морето. Идеално за селски туризъм, но не ми се занимаваше, защото нямам две души. Ако се забавят нещата ще смъкна малко от цената, защото вече изхарчих бая пари на шефа, започна да ме гледа изпитателно и ме пронизват тръпки. Не искам да изпадна в положението на Маркизата. Не съм луд колкото нея. Но работите ще се оправят. Намерих си един много добър агент в региона. Една къдрава сладурана с усмивка на лисиче и голямо, голямо обаяние. Познавам деловите хора. Тя щеше да свърши работа. Взе да ми става тъжно за имота, но няма как. Не съм като Маркизата.
Тъкмо си я помислих и ми позвъни:
-Моля те! Върни ми го. 
-Знаеш как да си го върнеш.-засмях се и затворих. 
След три часа ми се обади пак и проведохме същият разговор. 
След още три – отново. 
За денонощие можех да сверявам часовника си по нея, а после се случиха няколко събития, толкова бързо, че още ми е трудно да ги възприема и подредя в логичен ред.
Стори ми се, че дълго време не се е обаждала, а вече чаках да ми даде съгласие. 
„Сигурно размишлява…”-изтълкувах-„Труден характер е тя. Не й е лесно…
Котето беше станало неспокойно. Чинийката му с мляко беше пълна. В началото много му хареса прясно издоено и пълномаслено, а сега се държеше като гладно, но не го опитваше. 
Питбулите ми в клетката скимтяха. Сигурно се плашеше от тях, но те от какво се плашеха. 
Телефонът ми продължаваше да мълчи.
Не издържах и я потърсих. От другата страна мъж с немски акцент цивреше. Обеща ужасни неща на хората които са тровели последните й дни. Честно: повярвах му. Познавах деловите хора. 
Разбрах само, че тя не е жива. Нищо повече.
Тогава котето бясно и настръхнало изскочи от прозореца. Втурнах се и видях през него как скача в клетката на кучетата ми. 
За минути видях центрофуга от кървава каша. Лаене, скимтене, ръмжене и демонични крясъци отекнаха надалеч. 
Бързо всичко утихна и видях сред купчина кръв и накъсана плът….котето. Вече значително по-голямо. Гризеше лакомо мръвките от кучетата ми и растеше пред очите ми като същевременно се и видоизменяше. Втурнах се към шкафа където държах ловните си пушки. Грабнах помпата и я заредих по възможно най-бързият начин. Преди да успея да се прицеля котето, което вече изобщо не приличаше на коте, а на някакъв мутант удари с лапа решетката и тя се разпадна. С няколко подскока се озова в краварника. 
Изскочих навън. Внимателно тръгнах в посоката като държах вратата под прицел. Не мога да опиша шума който се носеше в краварника. Приличаше на завод за металорежещи машини. Бях близо когато покрива се разхвърча на трески и видях как нагоре към небето излита ален…дракон…
Това чудо не можех да го убия с помпата. 
Застинах на място. Очаквах да отлети, но то се спусна надолу. Приближи къщата, изпусна няколко огнени струи върху нея. 
После замаха с крила, небето се отвори и дракона изчезна.
А от къщата ми, до сутринта не беше останало вече нищо. 


хумористична фантастика

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email