неделя, 9 септември 2012 г.

Живот по време на филм

Едното отиде на изпити и не се обади. Сигурно по-късно или утре. Знаеше, че му има доверие и не се притеснява. То е голям мъж все пак. Може и да му се е повредил телефона. Напоследък тези играчки станаха много некачествени. Или да е на купон с колежки. 
„Ех, времена. И аз бях млада…”
Той е голям мъж. Знае, че му имам доверие. Сигурно по-късно или утре. 
Другото позвъни. Каза й, че всичко ще е наред. Да не се тревожи. Беше с приятели на хижа в планината. 
Забрави си бинокъла. 
Мъжът й закъсняваше. Напоследък често се случваше, но не й правеше впечатление. Той много
работеше. Отговорен човек. Все е уморен вечер…
Тя също.
Тя си има филми. 
Справедливо е и той да си има приятели. Трудно би понесла любовница, но щеше да я понесе. Макар да не беше давал поводи, мислеше си го. Щеше да го понесе…
Тя си имаше филми.
Още от шест вечерта, когато вече върнала се преди час и нещо от работа беше приключила и час от домакинската. Останалата можеше да я свърши следейки телевизора с едно око. Започваха сапунките, а те не изискваха внимание и бяха малко скучни. 
Не, че й харесваха, но ги следеше. Там имаше приятели, а приятелите трябва да се понасят колкото и досадни да са. Нейните винаги са били досадни, но не можеше и някога и сега да понесе и ден без досадата им. Преди имаше и истински. Много приятели. И в детинството и в училище. И в студентските години. И после докато беше сама. И после, и семейни приятели имаха. И сега се обаждаха, но различно, бе. За кратко и по-иначе. Много работа имаха сега и двамата. Нови контакти, но в тях нямаше досада, а без досада какво приятелство. Всички с които общуваха, умни едни, целенасочени, рационални, чак еднопластови. Зомбита. Ницшиански изчадия, непрочели и ред от Ницше, даже живеещи с мисълта, че е преподавател в началното училище на фюрера. Смешковци разни със самочувствие и назначения. 
И тя отдавна не четеше философия. Животът не е философия. И сапунена опера не е, но сапунената опера е изживяване. Досадно приятелство и наивност. Сладка нищета и дебели спуснати щори към останалото. 
Увличаше и живееше сред приятели като онези които имаше някога. 
След едното заглавие, второто, след второто вече пълнометражният филм. Трилъра или екшъна, драмата или романтичната комедия, хоръра или пародията…Всички гледаше, всички до един, един и половина след полунощ. Докато заспи пред екрана, а сутринта я събуди тридесет и две секунди преди часовника звънящ в шест, наркотичният глад за кафе и цигара. 
Повечето от филмите бяха глупави и досадни като старо приятелство и тя спеше с усмивка, но не го знаеше. Знаеше програмата на дванадесет канала, наизуст, за седмица напред. Правеше си на ум своя програма и знаеше до минутка кога на кой канал да превключи.
Не си записваше и никога не сбърка часа. По колкото и пъти да гледаше и най-посредственият филм, предпочиташе го пред време без филм.
И тъй, с години.
Не й направи впечатление кога мъжа й започна да закъснява. Когато осъзна, че синовете й са големи се почувства като героиня от филмите си и й идеше, идеше й да влезе в екрана, да разцелува и да почерпи всички с шампанско каквото не е опитвала, но те друго не пият. После се усмихваше на себе си, че толкова време е минало, а тя не съжалява за нищо.
Не страда за младостта, още се чувства млада, а възрастта й приема като артистична номинация. 
В тази вечер изпита странното усещане, че нещо ще се случи. Изпита тревога и притеснение. Силна боязън. Чувстваше, че мрак я изпълва. Мрак и влажни докосвания.
Не, не с децата ще се случи нещо, чувстваше го. 
Имаше им доверие. Имаше им. 
Не и с нея, защото беше здрава и го знаеше.
Не и със съпруга й, той умееше да се грижи за себе си.
Усещането започна да става от зловещо приятно.
„Сигурно ще се оженят!”
Помисли си и едва издържа да стане шест за да пусне телевизора.
Не се ожениха, но усещането я напусна.
„Сигурно все пак съм се притеснила за децата. Естествено е…”
Мислеше си като си спомняше как се почувства пред да застане пред телевизора. 
После гледа за петнадесети път една лека комедия, но след нея я чакаше истински празник филм който не беше гледала, трилър – драма. 
Силно нетърпение я обзе минути преди десет и тридесет и пак изпита усещането, че нещо се случи. И то се случи. 
Изгасна тока.
Изсмя се.
„Това било значи.”
Сълзи й избиха. 
„Не беше честно.”
Изглежда бушоните. Навсякъде наоколо светеше. Нищо не разбираше.
Да извика някой комшия. Почти с никого не разменяше повече от няколко учтиви фрази. А да викне пияницата който все и смигаше, и то десет и половина вечерта, сама, да й оправял бушоните…
-Не, забрави…-промърмори си.
Махна с ръка, седна на креслото до прозорецът и се почувства нещастна. 
Обзеха я черни мисли и тревожни равносметки. Припомни си неща които не й помагаха, а само й пречеха да се съсредоточи и я изпълваха с чувство за вина и неудовлетвореност. Сети се няколко лица, няколко вини, няколко недопити бири и лъжи, но останалото беше объркано.
Времето течеше ужасяващо бавно.
Реши да излезе. После се отказа. Дори в къщи при изключен телевизор беше страшно. 
Загледа се към един прозорец.
Прегръщаха се. После стана нещо. 
Виждаше се, че се карат.
Бързо намери бинокъла на по-малкият си син. 
Сега виждаше добре. Бяха утихнали. Жената бършеше сълзи. Мъжът й говореше. После се приближи и я прегърна. Тя го отблъсна. Той я зашлеви.
-Изрод! Остави момичето…
Заговориха възбудено. Въртяха се в кръг един срещу друг. 
-Сигурно ще се сдобрят, но тоя ми се вижда пиян и е без никакво чело. Има физиономия на рецидивист. 
Момичето се опита да излезе, но той я застигна пред вратата. Събори я. Тя се дърпаше.
-Ритни го в топките! Ритни го…
Бореха се. Момичето се изплъзваше, но той беше едър мъж…
-Викай да те чуят комшиите. Няма ли кой да я чуе…
Тогава й проблесна, че трябва да викне полицията, но преди да се втурне към телефона оттатък стана нещо интересно.
Момичето се изплъзна от ръцете му. Затича се и грабна кухненският нож.
Стояха на крачка един от друг. 
Напрежението не беше отминало. Крещяха си. Дебнеха се.
-Хайде…хайде…
Не разбра на кого вика. Май всичко щеше да се размине.
Тогава мъжът скочи.
-Не!-изкрещя.
За миг замижа. После видя кървавият нож в ръката му. Обаждаше се по телефона. Сигурно викаше полицията, за да се предаде.
Не! Свлече се.
Опитвал се е да се обади в болницата. Кръвта е била негова.
Но и момичето не се изправяше. 
Дълго чака, но то не помръдна.
-Ставай, ставай…Ти си само уплашена…
Момичето не мърдаше.
Нещо я попари.
Опомни се.
Осъзна, че не е гледала трилър – драма.
Но беше късно. 
Много, много късно.
Разхленчи се.
Тогава токът дойде.
И си пусна следващият филм. 


хорър, трилър, социална драма

1 коментар:

  1. Филми и реалност се размиват...Всъщност гледането на филми с такова темпо е бягство от действителността.

    ОтговорИзтриване

Follow by Email