В моята градина роза няма да засея, ни нарцис, ни лале. Дори тревичките са посърнали и крехки, оскъдно и пръснато растат, а плевелите приличат на украшение, но и те бързо изгарят. Калта засъхва бързо, буците са здрави като бетон, а под тях твърдта е но-здрава от бетон. Някога не беше такава, но и природата има защитни реакции, като мен самата. Като съпруга ми. Като децата. Те са големи. Вече аз приличам на дете край тях. В някои отношения са по-зрели и техните градини са покрити с цветове. Не разбират причината за ритуала който извършвам. Любопитстват. Знаят малко, а аз не знам повече. Гробище е градината ми, без гарвани. Без скърбящи неделя и без сити червеи. Не са пръскани с друга светена вода освен сълзите ми. А понякога и тях нямам. Тъжно е. Страшничко е даже.
Точно когато не мога да заплача искам да рисувам. С акварел. И да разтварям боите в сълзи които търся. Но то е все едно да търся цвят какъвто не съм посяла в градината която и без друго няма да му даде да разцъфти.
Кова сама малките ковчези. Понякога си удрям пръста и го превързвам с бинт. Украсявам ковчега. Рисувам оченца и ушенца във формата на вази. Детелини и маргаритки. Еднорози и дъбови листа. Разни орнаменти. Накрая изписвам името на умрялото. Знам, че с нещо ще се разделя. Идва миг в който тъжа за тъгата. Знам, че ще се разделя завинаги с нея. Боли ме за болката. Изпитвам липса по липсата. Замайва ми се главата. Чувствам се неспособна да се разделя с това което трябва да се разделя. Не може да ти бъде отнето нещо което не ти принадлежи. Своето винаги представлява някаква ценност дори понякога тя да ти идва в повече. Не мога да обясня усещането. Светът става плосък и се накланя. Пързаля се като пръст по лопата битовото и разбираемото. Отдолу е нещо неразбираемо. Нещо, а всъщност нищо. Моментът е тежък до безумие. И пръстта която разкопавам е твърда като вяра.
Но заравям ковчега.
И минути по-късно идва облекчението.
В гърдите ми я няма буцата.
Извършила съм ритуала. Направила съм ковчег на свое болезнено чувство. Опяла съм го и съм го погребала.
В редки случаи дори го и оплаквам.
Чувствам се олекнала, облекчена все едно ще излетя. Иде ми да пия и да пея. Ако наблизо беше морето щях да се опитвам да го прецапкам защото ми се струва до колене. Не другият ден се чувствам по-реално, но съм по-усмихната отколкото преди погребението. Всичко е по-различно отколкото допреди него, но въпреки това започвам работа по следващият малък ковчег защото знам, че пак ще дойде момента в който ще трябва да погребвам болка.
Да, добре разбрахте. Погребвам натежалото в гърдите си, неясното в съзнанието си, демоничното в ума ми. Това което ме подтиска и разкъсва мислите ми, което ви е познато. Някога използвах кутии от шоколадови бонбони и от цигари. И от локуми съм използвала. От тостери и от котлони. От копирна хартия и не знам още от какво. Да…И от обувки.
Редно беше да започна от тях. С кутията от обувките заради които едва не загубих живота си.
Случи се преди петнадесет години, траяло е десет секунди.
Исках просто да се разходя.
Тъкмо се свечеряваше. Макар и топло ме тресеше. Тъмно ми беше отвътре. Нямаше причини, даже чудесно би трябвало да се чувствам, но се чувствах зле.
Настроение или както щете го наречете.
Знаех, че имам дълги крака, но че са най-дългите не предполагах.
Нито предполагах, че звукът от моите токчета е уникален като отпечатъците на пръстите, че отдалеч се е познавало кога минавам, преобръщала съм сърца и заради мен ставали земетресенията и настъпвало глобалното затопляне.
Поне такава съм изглеждала в съзнанието й. Била е напрегната. Известно време после се лекуваше. Не отправих обвинение към нея, а много хора ме обвиняваха с поглед, че това се е случило.
Това беше позната на всички жена. Живееше порядъчно и никога в живота си не е правила и най-малко нарушение на закона, а в онази вечер едва не извърши най-тежкото престъпление.
Твърдеше после, че е нямала намерение да ме убива.
Вярвах й. По-скоро не знаех вече в какво да вярвам. След случката чух много неща за себе си. Чак повярвах какви съм ги вършила макар да нямах спомен да се е случвало това.
В каша се превърна съзнанието ми. Избухвах често в смях до сълзи. Започнах пак да пиша и не смеех да пия и една бира.
В един момент ми се искаше да ме беше ударила с брадвата, а в друг ми се струваше, че го е направила и това в което живея са халюцинации при предсмъртна агония. Сякаш сънувах и виждах действителността с други очи. Препускаше покрай мен размазана като при висока скорост. Въртеше се като кинокадри. Накъсани на места.
Не мога да опиша всичко което преживях.
Изведнъж видях кряскаща жена с брадва. Да се уплаша, не се уплаших. Нямах време. После място в душата което да се страхува.
Не съм мръднала дори от мястото си. Брадвата летеше към мен. Тогава от храстите изскочи онзи бездомник и хвана ръцете й. Така и не научих името му. След тази случка го прибраха за скитничество, а после кой знае какво се е станало с него. Може и да не е жив.
Защо ме нападнала? Сияела съм. Когато хората около мен били тъжни, аз съм сияела. Как ли пък не. Бях в отвратително настроение в онази вечер.
А и никой не напада никого, че се чувства добре. Не е издържала на напрежението, но немотивираната й постъпка, разбуни духове и езици, въображения и кръчмарски приказки.
И разбира се вина се потърси най-вече у мен.
На инат траках по-силно с токчета и по-къси поли носех. Когато ми се ревеше се усмихвах. Когато не спях по цели нощи изглеждах свежа. Чуех ли слух за себе си, потвърждавах го.
Искаше ми се да махна на първата кола и да ида накрая на вселената, но дори Соломоновото богатство да ми обещаеха да ми дадат, нямаше да напусна квартала.
Нямаше и толкова.
И се усмихвах ли, усмихвах. А ми се ревеше.
Щях да се катурна от напрежението. Но тя беше като говорещо звънливо птиче на рамото ми. Една приятелка. Живееше далече, сама имаше неприятности от подобен род. Но идваше. При всеки повод идваше. Прилиташе и кацаше на рамото ми, чуруликаше в ухото ми и ме разсмиваше. Чезнеше като призрак сутрин. А една вечер. Каза го по-скоро на шега. Но аз го приех сериозно.
-Погреби болката. Намери кутийка и я погреби.
Само кутии от цигари намерих. Малки бяха. Твърде малки за да поберат болката. И тогава…
Ровех дълго из мазето, но намерих кутията. Не съм я изхвърлила значи…Пазила съм я за този случаи. Кутията от обувките които побъркваха и ме побъркаха.
Сигурно съм приличала на самият дявол и злокобно съм се усмихвала над нея.
А земята в двора беше твърда. Леден вятъра. Часове се борих докато изкопая гроба, а после бе нега и седми небеса.
И чак не вярвах, че може да се случи. Отдавна, много преди нападението в парка бях забравила какво е да ти е леко в гърдите.
И тъй, натежи ли ми погребвам нещо от себе си.
Вече кутиите не ме задоволяваха. Сама правех малките ковчези. А земята не искаше да приеме моята болка и ставаше все по-твърда и по-твърда. Но ръцете ми все по-здрави и по-здрави. И волята ми да бъда свободна от мрака си, по-силна и по-силна.
Градината ми няма цветя, но тя цялата е едно голямо цвете.
Цвете на мълчанието. Цвете на моята загатка. Цвете което не бих споделила.
Не изглежда красиво и не трака с токчета. От него не се правят венци и никой не му налита с брадва…
Копая през седмица през две. Случвало се и през два месеца.
Но вчера не успях да пробия повърхността.
Кирката се счупи, а под краката ми се разтресе.
Помислих, че има земетресение. А нямаше. Никъде не беше отчетено да има. Днес земята цял ден се тресе. Но само в двора ми.
Не знам какво е. Ужасно е.
Сама съм у дома.
Мъжът ми има работа далече.
Децата Слава Богу не са тук иначе много щеше да ме е страх.
В дворът ми става нещо. Навсякъде другаде е спокойно, а тук се тресе.
Страх ме е и искам да отида някъде. Страх ме е и не мога да отида никъде.
Искам да разбера. Знам, че трябва да съм тук за да се случи това което трябва да се случи. Знам, че е неизбежно и ще трябва да застана срещу него иначе ще ме преследва.
Унасям се. Сънувам, че погребвам цветя. Превръщат се в ембриони. Задушават се под земята. Моят призрак върви из двора и трака с токчета да ги пробуди.
Стреснах се.
Земята се тресеше все по-силно и по-силно.
Надникнах от прозореца.
Издуваше се като утроба. Видях и пулсиращи вени. После се пръсна. Изпълзяха като змии, но започнаха да придобиват тела. Три звяра. Имаха няколкократно по-голям ръст на човешкият, но приличаха на хора. С бледи лица, тъжни очи. Издължени откъм тиловата страна синкави черепи.
Бяха голи и безполови. Мълнии изтичаха от пръстите им.
Тръгнаха към прозореца.
Реших, че това ще е края. Но ме отминаха и продължиха. Потънаха в квартала.
Обзе ме тревога. Изглеждаха зли. Настроени за отмъщение.
Излязох навън и извиках:
-Недейте! Недейте…Аз ви погребах, не те…Аз…
-Кой се е разкрещял по това време…-чух недоволен глас от съседната къща.
„Те ще наранят някого…Те искат да мъстят…Ще наранят…Могат и да убият…Аз, аз…Не трябваше да го правя…”
Не можех да се разридая. Напираше в мен, но не можех.
Приближих се до пукнатините от които бяха излезли навън.
Разсъмваше се и вече се виждаше. Приличаха на устни. И по тях цъфтяха цветя. Непознати цветя…Свежи и усмихнати цветя…
Тревогата ми изчезна.
И дълго, дълго плаках.
хорър и трилър фантастика
Ех, много хубаво! дойде ми точно! Поздрави!
ОтговорИзтриване