-Съблечи се! – гласът ми изплющя, сякаш зашлеви и мен самият. През лицето.
Гледаше ме объркано. Опита се да се усмихне, но уплаха остъкли изражението й. Пулсът й беше тъй учестен, че забелязвах подскачащата веничка на слепоочието й.
Очите й всеки миг щяха да се пръснат на парчета.
-Ти не бива…
-Да пия ли? – креснах и ми притъмня. Сега ще разкъсам дрехите й. Тя ще вика, ще се дърпа. Ще я хвана за ръката, ако се дърпа много ще я зашлевя. Но тя пак ще се дърпа, докато я изведа навън на улицата. Гола и там я…Направя на парчета…
-Съблечи се!
-Моля те, не така…Аз, аз…
Започна да се съблича. Все едно не я бях виждал. Тресеше се. Отвращаваше се и се страхуваше. Боеше се като дете. Даже се просълзи в един момент. После се осъзна. Усмихна ми се кокетно.
-Успокои ли се сега?-попита с лека насмешка и укор.
-Качи се на масата!-казах й със същият остър тон.
-Добре!-вдигна рамене и се усмихна.
Това ме накара да побеснея. Ударих я с обратното на ръката. Падна. Разхлипа се. Съжалих, но да я успокоявам нямаше смисъл. Щеше да ми се нахвърли и да я ударя пак. От време на време й ставаше нещо. А и изобщо не беше много разумна. Не й трябваха тези излизания с онзи мухльо. Не, че ревнувах. Той нямаше кураж, а и за такава жена само си мечтае. Гледа си ги по телевизията и си лъска бастуна. Мухльо е, прилича на гъсеница и само дето е добър клоун. Хич не ме е еня, че пият от време на време заедно бира или кафе. Тя не го й крие и няма какво да крие. Той даже май е обратен. Не, и обратен не е, защото не му стиска. Излизат веднъж дваж в седмицата, пият нещо и си говорят за древният Рим, за Калигула и Сенека, за Клавдий и Нерон, за Петроний, Цицерон и не помня имената им. Разучават латински фрази и се радват като хлапаци. За разлика от техните римляни не са толкова перверзни, стига им само да си представят, че живеят другаде. Пълни сладури. Не ревнувах, даже им се радвах. На него нямаше и какво да се сърдя. Но изглежда не й беше достатъчен защото пак се върна към другият. Онзи в скрина. Старият скрин, от детството й още. За десет години три пъти сменихме местожителство и мъкнеше отвратителната тежка мебел. Върховни неудобства, но какво да я правя. От детство й било. Все и напомняла за баща й, за село…Такива сантименталности. Скрина имаше двойно дъно. Нейното скривалище и неприкосновения свят. Криеше си там писмата. Които получаваше от своя възлюбен. Въображаем. Пич и половина, от тези дето ги има само по лигавите книжки. Тя е била някога грозно патенце. От смущение почти не е можела да говори и започнала да се разхубавява малко преди да се запознаем, а после стана за чудо и приказ. С мен доби самочувствие и заприлича на богиня. Забрави за детските си съновидения. Но ги пазеше. Там в нейното двойно дъно. Вдигах рамене. Даже ми ставаше мила с детинщините си. Не ги поглеждаше. Само веднъж когато обстановката по между ни се натегна и не си проговорихме две седмици я видях да пише писма и да си ги къта в скривалището. Но оттогава минаха шест години и през всичките тях мебела пречеше само на предвижването из дома, но нищо повече. Аз самият бях забравил, че го има. До снощи когато я видях. Пребледня. Каза ми, че нещо прошумяло и отворила да види дали няма мишка. Така си личеше, че лъже! Та тя се боеше от мишки до смърт. Ако беше предположила, че има мишка, нямаше да я прибера у дома докато не и покажа мъртвото тяло на мишка. Защо лъжеше! С каква цел! Напоследък беше различна. Отнесена както някога. Когато още се разхубавяваше и не знаеше на кой свят се намира. Говореше по-малко. Погледът й се рееше далече. Значи това е била причината. Пак е започнала да си пише със своята измислица скрита под двойното дъно. Направих се на недосетлив, но много се дразнех. Днес не издържах…
Когато показах самолетните билети не разбра какво става. Каза просто: „добре”. Трябваше да й го повторя и потретя. Командировка беше за мен, но я вземах със себе си и не всяко семейство можеше да си позволи подобна екскурзия, а тя обичаше да пътува. Избухнах изведнъж….
Не трябваше да я удрям. Сега да си поплаче. Ще я оставя.
Излязох. Обиколих из квартала. Пих две бири. Черпих един дърт алкохолик и две симпатични хлапета. Пофлиртувах малко с барманката. Можеше и да излезе нещо, но сега не ми беше до нея. Стори ми се, че е минало достатъчно време.
Върнах се, а моята още лежеше гола на земята и се тресеше.
-Хайде, стига си се глезела.-рекох й съвсем кротко, дори с извинение в гласа.-Ще настинеш.
-Не съм ли добра.-изхлипа-Не съм ли добра жена, господарю!
Изсмях се, но усетих, че пак ще кипна.
Тя бавно се изправи. Приличаше наистина на римска статуя. Побъркана, но и побъркваща жена си имам.
-Аз ще бъда много добра. Всичко мога да дам. Всичко.-говореше сериозно, очите й бяха безумни. Горяха.-Аз съм гореща жена и съм най-вярната робиня.
-Каква робиня си, ти. Не разбра ли къде отиваме. На Сейшелските острови, маце. Ще си поживеем.
-Защо!-пак започна да плаче-Защо се отнасяш така с мен. Не съм ли добра робиня….
В интерес на истината, като истинска принцеса живееше. Какво й става.
-Кажи ми какво да сторя и ще го направя.
Възпрях се пак да не я ударя.
-Хващаш и накъсваш онези писма.
-Не!-реагира веднага-Само…Те са ми…
-Ти ще накъсаш онези писма. Ще ги накъсаш пред мен. На мънички парчета. После ще ги изхвърлиш в тоалетната и ще пуснеш водата. А аз ще стоя и ще гледам. Ще ти дам една робиня.
-Моля те…-каза с друг тон. – Само писмата недей…
-Ще ги накъсаш. И си облечи нещо…
Умоляваше ме с поглед. А аз със своя й повелявах. Седнах на креслото и я гледах. Как ме моли с изражение. Как бавно се изписва нещо като отчаяние, нещо като омраза, нещо като неразбиране, после смирение. Раменете й се отпущат. Вече не е толкова красива. Обидата я прави да прилича на дете. И тъй като не е дете изглежда по-скоро умствено изостанала. После погледа й се избистря. Става горда. Изправя рамене. Раздвижва кръст. Знае, че дори е изкусителна. Намята си халата, но така, че да изглежда по-гола отколкото беше. Изважда писмата. Стиска челюсти при всяко накъсване. Помита ги. Събира ги в лопатката, а после я обръща в тоалетната и пуска водата.
Пребледнява като мрамор. Прекрасна и страховита е. После започва да се гърчи. Мисля го за сцена, но от устата и потича пяна. После кръв. Тялото и се мята. Деформира се, започва да се пори като парцали…
От една от цепнатините му се провира ръка. Разлиства тялото и от него излиза непознат мъж. Целият е в кръвта й. Познавам го от някъде. Не съм го срещал. По-едър съм от него, но той е като изваян.
Сега се досещам. Това е мъжът от писмата й.
Преди да реагирам ръцете му ме хващат за гърлото. И притъмнява.
хорър и трилър фантастика
Няма коментари:
Публикуване на коментар