четвъртък, 30 август 2012 г.

Нощ пред седмия ден



Астрофизиците ли мълчаха или сейзмолозите, или беше друго извън познанието и опита което щеше да причини катастрофата. Не знам, но тя щеше да се случи. 
Сънувам птичките от утрото на следващата седмица. Винаги преди да се събудя сънувам сутринта в която ще се събудя след седем дни. 
Седмица преди да разцъфне вишната в двора, аз съм я видял, миг преди да отворя очи. Никога не съм сгрешил кога ще завали дъжд или сняг. Кога ще престане да вали и кога ще прелети щъркел. Кога ще има шум при ремонти на тротоара или дебелият юзър подписващ се като готварска подправка из виртуалните форуми, ще крещи през терасата с разкопчан дюкян, че анархистите му откъснали кабелите.

Много плаках когато сънувах младият млекар да тропа по вратата. Старият беше неприятен човек. Дори лош. Но цяла седмица докато чувах злокобното му мърморене и съзнавах, че е към края си разбирах и колко много ще ми липсва.
Знам и кога ще има счупено стъкло, дори и къде, но да предотвратя, не съм опитвал. Бих сънувал навярно и това, че предотвратявам, седмица преди да се случи, но не го сънувам. И отдавна знам защо. Няма да го направя. Не се боя, не го желая. 
Дарбата ми е една милувка на природата. За мен. Не е оръжие, не съм пророк, защото пророците откриват пътища за човечеството, а аз дори своя не зная. И не мога да помогна на мама да стане от количката или да спре да плаче за татко и брат ми който съм имал и не помня. Не научавам уроците си без да ги чета. Не мога да узная печелившите числа от тотализатора, тях не съм сънувал. Не узнавам и резултати от избори.
Но знам кога ще падне градушка или ще се спука водосточна тръба и ще наводни цялата улица. 
Не сънувах и пожара в който загина Пламенна. Странна жена, малко луда, топлеше с думи и поглед всички и всички и викахме Пламенна, а по ирония пламъците я убиха. 
Не го сънувах иначе бих открил способностите си колкото и да не желая.
А не желая, защото не е необходимо да съм пророк за да се досетя какво ще ме сполети. Донякъде е възможно да ме затворят в лаборатория да ми правят всевъзможни тестове и да ми вземат здравето с наркотици, а мама разбира се няма да го понесе. Който и да се грижи за нея, тя никого няма да има. Вероятно е да ме принудят да работя за правителството или тайните служби. Боя се, а и няма да се справя. Сънувам неща които не искам или не мога да променя. Все такива които трябва да се случат или не са толкова важни, че да се намесвам. Защото иначе бих сънувал пожара в дома на Пламенна или цифрите на тотализатора. 
Почти съм сигурен, че разбере ли се за мен няма да видя покой от хора на които не мога да помогна и от такива сред които не искам да се намирам. Няма да слезе снимката ми от светските страници, а хората по тях имат други усмивки и друг живот. А между тях моята усмивка ще стане като тяхната. И ще престане да е моя. 
Ще се задуши. С отрова ще се подслади. Ще ме познават всички по нея и ще им се повръща. Да, така ще е. Ще ме познават всички и ще ме коментират и разпъват. Ще стана друг. По-богат, по-интересен навярно за хората и по-скучен за себе си. 
И като се замисля, разбирам, че обичам живота си и за туй нетърпеливите ми сетива го улавят седмица напред непроменен, а в различното. 
И седемнадесет години така.
Сънувам пролетта и зимата, дните в които въздухът ще е замърсен от изпуснатите промишлени газове, нощите които ще са шумни от глъч и лястовиците когато са към края на уморителното си пътуване към дома. Кудкудякането на комшийките и ариите на кварталният ни алкохолик, изключителен тенор и побойник. Ожулените коли и подвити брони седмица преди да са се блъснали и голите дървета малко преди да отворя очи и да видя, че още са покрити с жълти листа. 
Но от шест дни сънувам мрак. Пълен мрак. Земята е безвидна и пуста, тъмнина се спуща над бездната, а духът ми се носи над водата. 
Сънувам нищо. 
Своята смърт? Едва ли. Ако така сигурно щях да сънувам шествие. Скромно, но имам приятели. И братовчеди имам. 
Но не шествие сънувам, а нищо. 
Преди това се къса струна. Иззвънява. 
И после тишина и реене. 
Няма север – юг, няма изток – запад, горе – долу, ляво – дясно. 
Няма и звезди. Нито са скрити от облаци. И въздухът не е напоен с капки. Нито мирише на изгорели газове. Няма въздух. Няма го и чувството за задушаване. Чувството прилича малко на обреченост, но и обреченост не е. Не боли, не пари. Не прилича на прегазване. На нищо не прилича, на нищо прилича. 
Нещо се е случило. И е нищо. 
Вече каквото и да е било е лишено от значение.
Събуждам се и живота е по-щедър от всякога. Повече прилича на игра, повече на разголване. На лунапарк и захарен памук. Несериозно чувство, но приятно до светомаеж. Дори изгорелите газове са ми приятни. Вредните емисии са малки зверчета които късат закачливо дробовете ми и ми шептят неприлично. „Ние така обичаме.” Грубото блъскане и злоради шепоти които дочувам ми заприличват на реплика в комедия. Едва сдържам смеха си, иде ми да разцелувам всички. Дори и нечистоплътните и тези за които знам, че са престъпници. Иде ми да се разплача и да кажа на всеки по отделно, че го обичам. После се рея из въздуха. Затварям клепачи за да чувствам лъчите по тях. Приятно е. 
Във вестниците никакви прогнози. Светът е все така забързан и амбициран. Всичко ме разсмива и изпълва с умиление, а дните изтичат. Изтичат. 
Нямаше да я заговоря и след пет години, ако не спрях да сънувам. Но изведнъж усетих, че съм остроумен и обаятелен, че всичко което изпитвам с цялата му яркост и сила мога да излея, мога да споделя с нея. Ще я изпусна. Никога не съм имал близост с жена. И не бих я имал. Не я сънувах седмица преди това. Не сънувах, че я помирисвам, но имаше нещо различно в сънищата ми. Нещо недоловимо и ухаеше прекрасно, не на жена, а на природа. И някакво бягане на жребци, но не видимо. Беше ми съученичка, по-мълчалива. Харесвах я. Не предполагах, че ме харесва и тя. Призна ми, че ме е мислила за шемет. Призна ми, че съм се оказал далеч по-готин отколкото ме е смятала. Очите и смениха израза си десетки пъти. В един момент ми се разсърди и ме помоли за малко да престана. Замайвал й съм главата. После ми каза, да продължа да я замайвам. Избухна в смях, но не посмях да я поканя да излезем след училище. Нещо заключи устата ми. Като електронна поща е заключи, а бях забравил паролата за достъп. Гадно беше и прекрасно, че се случва. Ще умра, но няма да я имам. Защото съм нямал кураж да порасна, защото ми се е искало да живея с детските си сънища за една седмица напред, а живота дори на планетата се оказа твърде кратък за да ми даде възможност да бъда мъж. Лавирах, доближавах я, превземах я. Обърквах се и обръщах в отстъпление. Чувствах се съкрушен и подновявах атаката. И накрая все пак успях да я убедя да излезем. Танцувахме и пихме малко. После дълго се целувахме в парка. Разкопчах ризката й, устните ми смукаха гърдите й. Омекваше в ръцете ми. Пламваше и фразите й губеха смисъл. Отблъсна ме й се засмя смутено, че някой ще ни види. 
Поканих я у дома. Мама беше заспала. Никой нямаше да ни пречи. За миг се заколеба.
После рече:
„Много го искам. Много. Но два пъти е било. Но не от първа среща. Не искам и сега да е така. Нека утре. Не искам да е от първа среща.”
Знаех, че утре няма да има.
Кимнах и я прегърнах.
Изпратих я до дома й. Пред вратата я целунах, а тя ми рече шеговито:
„И утре да не се скриеш някъде…”
Разделихме се. И бях щастлив.
Да свърши света. Имах я вече. 


Диаболична и приказна фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email