среда, 29 августа 2012 г.

Съперницата



Ще я открия и ще я убия. 
После ще се разплача и ще я попитам, знае ли, има ли на представа какво извърши с мен. Ако каже, че има ще и кресна, че няма, няма. И е ужасно това което правим един с друг без да се замисляме. И ще й наговоря много истини. Много истини които тя няма да разбере, защото винаги ще си остане кокошка. Каквато беше някога, в училище когато бяхме неразделни приятелки. Няма да ме разбере отново. Но ще й го кажа. Нищо, че е възможно дори да не ми олекне. Лишено ще е от смисъл, но го желая. Друго не мога да сторя. Трябва да освободя, натрупаното електричество. Първо бях удивена, после бясна, сега не знам. Объркана съм. Скапана. Яд ме е. Злорадствам. И над нея и над себе си. Правя си едни равносметки и стигам до заключението, че би трябвало да съм щастлива. По дяволите, аз съм щастлива. И се чувствам щастлива. Защо се бунтувам и какво се бунтува в мен? Надига се мъглява пелена. Стига до дробовете ми. Изпълва ги. Задушава ги. Майната й. След десет години пак се намеси в живота ми. 

А хубаво започна седмицата. Прекрасно даже. Животът е рутина. Който каже друго лъже. Свиква се. Овладяват се тънкостите му. Свикваш с поведението на абсурда и даже се сприятеляваш с него и може да си пиете бирата заедно или да си пляскате карти. Забравяш що за чудо е и го приемаш като тривиален приятел. Това му е майката. Не го мисли. Голям идиот е, понякога демонстрира болно въображение, а в остатъка от времето няма никакво. Но като се позамислиш, дава повече отколкото пожелава. Такъв си е един живота. И не само моя. Май изобщо. Минах в горните етажи на службата. Не, че си го бях поставила за цел, но имах нужда от промяна, а и от парите. Позволих си да запразня. Не пропуснах да почерпя никого за който се сетих. Казват, че съм щедра душа. Водех всяка от колежките на места по неин си избор. Ха-хо, хи-хи. „Яж, пий душо, радвай се и весели се…”. Бих закарала и на луната някоя, ако пожелае. Не са завистливи, мили момичета са. Радват се с радостта си. Клюките и интригите идват от там, че са глупави, а не че са лоши. Кефят ме максимално. Хрумката беше на една от тези сладурани. Чувала била за него. Много се говорило из клубовете по които се разкарвала. Интересуваше се от изкуство и паранормални явления. Сама си беше малко паранормална, но това вече е друг въпрос. Малко ми се стори откачена работата.
Китайски художник. Сляп. Правел портрети по аромат. Изваждал като образ скритата същност. Тази която ухае в теб. Доста й се посмях, че вярва на такива неща, но нямаше да бъде достатъчно смешно, ако не се бях направила, че се връзвам. И позволих на малката картофена топчица да ме заведе при онзи паранормалник. Не взимаше евтино, но нали си бях весела и трябваше да го покажа. Платих сеанса и за двете. Оказа се, че работи бързо. След по-малко от половин час тя излезе със своят портрет. Хубав беше. На картонен лист. И с рогат йероглиф в долният ляв ъгъл. Вероятно подпис. Формат А4, с цветни моливчета. Шарен и сладък. Приличаше наистина на нея и на стайно цвете. Ами, че тя си беше стайно цвете. Косите й се разгръщаха в няколко цвята. Имаше нещо тъжно и нещо сладникаво, очите й бяха любопитни като на дете, по-големи, поглъщащи, жадни, черни. Такава беше на портрета. Горе долу и в живота. Само, че синеока и правеше глупости. Малко ми се стори идеализирана, но цъкнах. Казах й, че е такава истинската й същност и влязох аз. Този правеше някакъв фокус. Обясни ми, с отвратителен акцент, че е сляп, но нещо не му вярвах. Грабна моливчетата и задраска. Стори ми се, че има четиринадесет ръце. Стоях пред един голям паяк с дръпнати очи. Докато с четири или осем ръце чешеше плешивата си глава с останалите драскаше по листа, въртеше го като центрофуга и бръщолевеше нещо, сигурно цитираше Лао Дзъ или пееше детска песничка научена от баба му. На няколко пъти щях да се разсмея, но усмивката ми замръзна когато видях портрета. С рогат йероглиф на долният ляв ъгъл, вероятно подпис. Познах веднага момичето на него. Приличаше на мен, много приличаше на мен каквато бях преди осемнадесет години. Но изразът не беше моят. И изобщо, много от чертите. И погледа. И прическата. И това противно вирнато носле. Мръснишката усмивка. Сладострастие и дързост, подлост и симпатична наглост, откровена наивност и свещена простота. Бесен нагон и една фино замечтано. По-скоро вдигане на тениска и откриване на напращели гърди отколкото израз на лицето. И тези лунички, трапчинката на брадата. Приличаше на мен, но това беше моя приятелка. Пълна гад, обичах я. Действахме си като наркотик и дълбоко в себе си се мразихме. Нямам представа колко на колко бяхме по брой отнети гаджета. Не, че всички сексуално ги консумирахме, дори рядко се случваше. Но работата беше да си ги вземем под носа. После уж да си простим, но играта се изостряше. Ставаше все по-подла и сериозна. Накрая се отказах. Не исках да погубвам живота си. Вече бяхме големи. Той ми даваше всичко. Все още ми го дава. Аз на него също. Съградихме. Нещо далечно, високо, което не можех да си и помисля с плиткият си разум който имах навремето. С нея разбира се скъсах веднага. Още като почувствах, че в тази връзка има перспектива. Звънеше ми по телефона. Не вдигах. На четири или пет пъти се срещнахме из града случайно и пихме по кафе, но бързах да си тръгна. И нищо не й откривах. Говорих с половин уста. Когато с вече съпругът ми напуснахме града ми се присъни, че смъквам намордник от лицето си, а намордника беше от звук от смеха й. Все едно излизах от затвор. Толкова свободна се почувствах. И забравих напълно за нея. И за детинщините си. Други си измислих. Пълна съм с тях. Без детинщини не можеш да бъдеш възрастен. 
Скрих, че съм разстроена. Колежката много хареса портрета ми и ме разстрои още повече. Нима живееше онази в мен. Отнела ми за пореден път щастието. Чрез мен самата го изпитваше. Толкова ли бях зомбирана. Та от тогава минаха години. Много години. 
Помъчих се да я забравя. Може и да няма такава прилика, а на мен да ми се струва. Емоциите ми тези дни не бяха малко. Натоварила съм се психически и ме гонка параноята. Как мога да ухая на физиономията й. Не, недопустимо.
Ще я избия от главата си.
Не успях. Нямаше и да успея. Разбрах го когато в един от следващите дни синът ми позвъни в работата. Забравих повода. Нещо банално беше. Помислих си, че е прекрасно момче и на петнадесет прилича на мъж. В следващият момент ми хрумна, че той е доказателството и такова дете не може да бъде нейно. А в следващият момент бях шокирана, че си мислих за нея.
И реших на всяка цена да я открия. Каквото и да ми коства да я открия. Издействах си болничен. Няколко дни сърфирах и въртях телефони. В истински детектив се превърнах. Не беше лесна за откриване. Поживяло си беше момичето. Попътувало. Много приятели и поприща сменило. Ту изгубвах следите й, ту ги откривах. Накрая засякох местоположението й. Почувствах се като израелски шпионски сателит. 
Живееше в малко градче. По всичко личеше скромно. Имала е неприятности. Децата й не са при нея. Малко ми стана тъжно. Не ми и мина през сърцето злорадство. Последно работила като шивачка. Към ателиета за булчини рокли. Сезонно. Още била много хубава. Доколкото разбрах дори по-хубава от някога.
Хванах веднага влака. Трябваше да я видя. И много неща да й кажа. Какво търсеше в мен. Какво! 
В дворът й едно мързеливо куче излая два пъти и заспа. Дълго натисках звънеца, но никакви признаци на живот. Помислих си, че е повреден и влязох. Тропах дълго на вратата. Чуваше се телевизор. Може и да е заспала. 
Натиснах бравата. Беше отключено. Нямаше никой вътре. Огледах стаята. Маса, спалня, телевизор, секция със сервизи, а на единият рафт портрет. 
Картонен лист. Формат А4. С рогат йероглиф на долният ляв ъгъл. Бях изобразена аз. 


любовна и еротична психо - драма

човек и изкуство

1 комментарий:

  1. Много интересна трнсформация накрая. Поздрави!

    ОтветитьУдалить

Follow by Email