Четвърт усмивка

За секунда или две се унесох. Не повече. И видях най-красивата усмивка.
Слънце ме озари.
Изгрев ме погълна. Врабчета заиграха със слънчеви зайчета.
Лунен тих океан ме разтвори в себе си. Лава заля слабините ми, заподскача сърцето ми. Венера се събличаше в една усмивка. Сладострастни харпии ме разкъсваха. 
Очертанията на хармонията се изписваха в убийствена прямота.
Красотата бе погълната от съблазънта. Дробовете ми се превърнаха в речни камъни и дърпаха трупът ми към дъното на понятията.
Влакът стопи релси, пустош създаде оазис за нас двамата. Скъсах с миналото и отлетях в забравата. 

Не мога да я опиша докато съм жив, не мога да умра преди да я опиша.
Стреснах се, а жената ме гледаше с мишите си очички. 
Качи се на предишната гара и беше нищо и никаква. Повече от обикновена. Свито дяволче в изсъхваща кожа. Обективни бръчки на една задушаваща реалност. Известно очарование й предаваше прошарената коса, но иначе приличаше на домакински прибор. Забелязах, че е злобничка. Сигурно яде пердах от супергероя който преди години е обичала, а той сега няма другиго да бие. Иска му се, а не му стиска. 
А може и да няма никого. Кой я знае. Притеснена малко, свита, сива. Слезе ли от влака ще я изгубя веднага от поглед, а след шест минути ще забравя, че съм пътувал с нещо одушевено. 
И все пак, нейната усмивка видях през полуотворените си ресници. 
Сега се цупеше. И взаимно се мразихме, а толкова, толкова вълшебна усмивка имаше.
Защо ме наказваше! 
Защо я откри да я скрие!
Защо обеща и ми отне надеждата. Не съм оня който я е наранил или наранява. Не е честно. Аз не съм й причинил нищо. 
Казах й, че ще я отведа накрай света. Изгледа ме смаяно, после изписа разбиране и кимна, но не се усмихна. 
Сетих се един много смешен виц. И бях награден. Тя се усмихна, но не съвсем…
С единият край на устните. Четвърт усмивка. 
Хем беше хубаво, хем – грозно. 
Поне ирония да бе, че да я проявя и аз. Не се ли вижда на какво прилича без усмивката си. 
Поне измъчена да бе, но не. Просто четвърт усмивка. 
Достатъчна да предизвика страст, недостатъчна да я задоволи дори от части. 
Ще я убия и ще я натъпча в собственият й сак. Голям е, тя малка. Ще се побере. Ще я метна на рамо. А съдържанието на сака? Сигурно са дрехи, ще ги облека и ще сляза на гарата маскиран като нея. Нацупената жена прилича на грозен мъж. Изобщо никой няма да разбере разликата. 
А моите дрехи? Ще ги изхвърля през прозореца. Панталоните ми ще се закачат на електрически стълб и от тях ще падне медната ми запалка. 
Ще я убия. Това ще направя. Имам ловджийски нож в сака. Нося си го винаги като пътувам. Само на самолет не, че там не дават. Ще я намуша и набутам в багажа й. Заслужава си го, защото е толкова подла и жестока. 
Позамислих се и реших, че е лоша идея. Няма да видя усмивката й, а тъй я искам.
Освен това съм душа на компанията и минавам за един от видните зевзеци на града. Умея да разсмивам. Не, не че съм весел. Аз тъжен не съм, даже. Просто ме бива да се правя на шут. Така знам, че поне в лудница няма да ме приберат. 
Когато глупостта ти е призвание, не прилича на глупост. 
Тези които страдат от глупостта ги прибират. Аз се правя със своята на уникален. И си колекционирам смях и усмивки. Но подобна нямах в колекцията си. Не вярвах, че изобщо я има. 
Направи ме щастлив, а сега ме измъчва, че ми отнема щастието, което доказа, че тъй лесно може да ми даде. 
Сигурно е алкохоличка и сега я тресе глада за пиячка и мрази целият свят.
Разказах и десет вица за алкохолици, десет истории от живота ми които бяха по-смешни от виц и за десет алкохолици които бяха по-смешни от мен. Имитирах дядо ми и вуйчо ми, а те бяха големи образи. 
Пак четвърт усмивка.
Попитах я, иска ли да й взема нещо от вагон – ресторанта, а тя ме попита не се ли замислям за лечение. Не било хубаво да се съсипвам. 
И пак четвърт усмивка.
Тя, тя ме съсипваше.
Започнах да философствам и да се самооборвам, да се правя на интелектуален палячо. 
Четвърт усмивка. Тя не беше жена. Съдба.
Побъркваше ме с тази усмивка. Даваше ми точно толкова, че да не се отчая, примиря и откажа. Настървяваше ме, даваше ми кураж и ме препъваше. 
Започнах да правя физиономии. Да имитирам знаменитости, разни други глупаци, накрая толкова се вживях, че своята имитация имитирах. 
Стори ми се, че усмивката се разширяваше. Чувствах победата си. По-силна от сексуална възбуда ме изпълни. Пръснах се на осколки, рикоширах и отново се събрах в себе си. Всеки миг, всеки миг, тя щеше да се усмихне…
И продължавах да се боря, да се кривя и полудявам, докато прозрях, че този миг е безкрайно далече и тази усмивка изобщо не беше се изменила от началото на бляскавата ми клоунада. 
Хванах се за сърцето. Стори ми се, че умирам.
Гледаше ме любопитно. Усмивката се разшири.
Лекичко, но достатъчно да забележа. 
Стъписах се. Това не трябваше да е смешно. Можеше да е истински сърдечен пристъп, не театралничене. Трябваше очите й да се разширят от страх, а тя разшири усмивка. И беше прекрасна. Малко повече от четвърт усмивка ми напомни за всички онези щастливи видения в които витаех в просъница. 
Хладна пот ме обля. Изобщо вече не беше смешно. 
Отворих сака и разхвърлих книги, кутии с бръснарски принадлежности и смачкани дъвки, докато най-сетне открих ножа.
Извадих го от калъфката и го насочих към гърдите си.
Очите й се смееха и предизвикваха. 
И го забих в гърдите си. 
Свих се от болка. Паднах на седалката. Забих поглед в нея.
-Ама, че глупак.-промърмори и се усмихна.
Най-прекрасната усмивка.
Притъмняваше, умирах, но нали я видях…


хумористична фантастика