понедельник, 10 сентября 2012 г.

Джебчийката

Нямаше да стигне до затвора. 
Ритаха я малки и големи, мъже и жени. С бастуни и метли я удряха. С боси пети и ботуши я стъпкаха, а патрулката се бавеше въпреки, че мелето пробуди цял квартал.
Доколкото можеше се пазеше.
Свита на топка покриваше с ръце главата си. Въртеше се в различно посоки, но ударите идеха от всички страни. 

Беше почти дете, най-много на тринадесет. Бяла кожа, много светло руса, почти сребриста коса. Толкова крехка, че беше учудващо, че още понася ударите без да се е пръснала на парчета. Побойниците бяха най-малко двадесетина, повечето мургави, някои доста засукани, други голи и боси.
Видях как един малчуган грабна откъртена тротоарна плоча и тръгна към стълкновението. 
Въздъхнах, не ми беше работа да се бъркам, малката изглежда крадеше в техен периметър, но ако я убиеха пред очите ми, щяха да ми развалят настроението.
Голям късметлия съм. Исках спокойствие, поне час да слушам ромоленето на реката. Нищо повече. Точно тук и сега ли му беше мястото на това аутодафе. 
Викнах. Неколцина ми се озъбиха. Аз това и очаквах. Извадих пистолета и стрелях на педя над главите им. Разхвърчаха се като молци. 
Тогава се чу сирената на патрулката. Мъчеше се да се изправи, но твърде много удари беше понесла. 
Патрулката приближаваше.
Не ми хареса да я прибират. Доста време се забавиха, а са знаели. Оставили са време за саморазправата, защото явно получаваха процент от тукашните бабаити. Не беше честно да приберат нея. Тя се опита да открадне като всички тук. Те се опитаха да я убият. 
-Не ми е работа!-промърморих си.
Грабнах я на ръце. Тежеше колкото мокра възглавница. Изгледа ме учудено. Казах й да мирува и внимателно я поставих в колата. Можеше да има мозъчно сътресение. Когато ми се усмихна ми се стори малко вероятно.
-Къде ще ме водиш?-попита ме, без страх и без много любопитство. 
-Мисля, че за теб няма значение. 
-То няма…Наистина.-гласът й беше твърде нежен за циганка от улицата. И с тази руса коса…Не приличаше. Изобщо не приличаше.
-Аматьорка си, май.
-Разбира ти главата. Кво ме зяпаш такъв?
-Руса си.
-Баба ти е руса. Аз имам златни ръце. Вземи ме за твоя. Богат ще те направя. 
-Не си толкова добра, щом те пипнаха.
-Тези нищо не разбират от крадене. Без да искат ме сгащиха, ама съм много по-добра крадла от тях…Ще ти докажа…
Не й отговорих. Пуснах си музика. Едва ли Джо Кокър й беше познат, ама тези душата им пее. По-добре е да слуша и си тананика отколкото да ми говори. Бръмчеше ми главата и без нея. Бръкнах в джоба, имаше свити банкноти. Доста бяха, не знам колко. Казах й да ги прибере. 
-За проститутка ли ще ме изнасяш?
-Това е идея, но не. 
-Вземи ме за твоя. Ще ти крада. Искам да ти платя. 
-Не искам да ми плащаш нищо.
-Мога да ти духам. 
Кипнах. Без да знам защо. После ми стана смешно, но й рекох спокойно:
-Не искам да ми плащаш нищо! Ясно?
-Не знаеш кво губиш.
Обидена на заприлича на голяма и ме разсмя. 
-Ти имаш ли си жена?
-Да. Имам. 
-Глей го ти. А деца. Имаш ли си?
-Да.
-А защо искаш да умреш?
Стресна ме. Откъде…Не, не можеше да знае. Някакъв цигански трик. 
-А ти защо си руса?
-Албинос съм.
-Не си. Лъжеш.
-Не знам какво съм, ама и ти не знаеш. Не знам защо съм руса, а ти защо искаш да умреш.
-Дължа много пари.
-А защо ми даде?
-Казах ти: много.
-Ти много ми даде.
-Престани! Много. Ти не знаеш!
-Мога да крада за теб и ти да си ги върнеш. 
-Не искам никой да краде за мен. И аз не искам вече да крада за някого. Ясно?
-И ти ли си крадец?
-Да. Бъркам малко по-дълбоко. 
-С компютър ли?
Имаше интуиция. Всичко надушваше. Все едно четеше мисли.
-Почти. Няма значение. Просто няма да ми видиш ръката в нечий джоб, но си е там. 
-Ти ме уби, бате. Много…как му викате…енигматично, говориш.
-Енигматично ли? – засмях се-Ходиш ли на училище.
-Енигматично.-отвърна ми и се засмяхме и двамата. 
-Към морето отиваме, нали?
-Да. Но където кажеш ще те оставя. 
-И ти си един мъж. Мога да ти помогна. И ти да си върнеш парите.
-Невъзможно е, сладурче.
Настръхна като котка. За минута промени облика си и изглеждаше двойно по-възрастна. Гневна, изтичаше яростна стихия от нея. Сияеше от гняв. 
-Няма невъзможно. Няма. Няма. Ясно? И ще ти помогна. Няма невъзможно…-енергията й изтече, сви се като коте и почти проплака-Ти си тъп. 
-Можеш да ме оставиш вече. Минахме табелата. Каквото можах помогнах ти. Повече не мога. От там нататък си ти?
-А ти?
-Какво аз. Пак ще крада. 
Кимнах с разбиране и спрях колата.
Нямах намерение да навлизам в града. Намерих едно скалисто място. Заслушах се във вълнолома. Затворих очи.
Допрях дулото.
Тъпо беше.
И натиснах спусъка.
Щракна.
Дръпнах затвора. Не изскочи патрон. Но пълнителят трябваше да е пълен. Без куршума в дулото който бях изстрелял за да сплаша нападателите й.
Къде се бяха запилели патроните.
Тя?
Но пистолета беше в кобура под мишницата ми. Как ще се протегне до там. Ще го извади, ще извади патроните от пълнителя и ще го постави обратно.
-Не! Не може. Това е невъзможно.
„Няма невъзможно! Няма…Ти си тъп…Каквото успях помогнах ти, нататък си ти…”
Засмях се.
-Глупости.-промърморих.
Бръкнах в джоба до кобура и намерих сгънати парите които й бях дал.
Странно е крадлива циганка да върне пари, но това с пълнителя е невъзможно…
Но къде са, къде са патроните!
Не, не мога да умра без да разбера направила ли го е или не. Ще я намеря да я питам…

хорър, трилър, социална драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email