Тя полюбопитства. Опитах се да я спра. Хванах я за ръката. Поривисто се дръпна. Не успя да се отскубне. Засмя се. И ме целуна бързо.
Ако бяхме у дома щеше да знае за какво иде реч, но през града просто преминавахме.
Тя знаеше винаги актуалното, интересуваше се от всичко. Все казва: „Искам да знам къде живеем…”, а другото й дежурно изречение е: „Можем да променим, мило. Можем. Искам да променим…”
Добре, че тъй е свикнала с родилният си белег, че не се сеща за него. Иначе би го махнала, а нямаше да са тъй изваяни гърдите й, ни така щръкнали зърната й, тъй крехки раменете и сини очите, ако огромното кафяво петно не покриваше половината й лице. Малко напомняше Африка. Често в изблик на нежност закачливо докосвах точката която на картата отговаряше на Египет и прошепвах:
-Някой ден ще идем, нали? Ще те заведа.
-А-хъм, да. – засмиваше се.
Египет се намираше под ушенцето й. Точката й беше ерогенна. Обичаше да лъкатуша с език по Нил. Дразнеше ме когато вместо нежното си: „А-хъм, да.”, заговаряше отнесено: „Искам да знам къде живеем. Трябва да променим нещо, можем да променим.”
И разлистваше вестника, сърфираше в интернет, говореше по телефона, излиташе от къщи, връщаше се уморена, някога вбесена. Вреше си носа. Изритаха я от редакцията в която от време на време публикуваше по нещо. Изпадна в депресия, прописа стихове, стана шивачка, отслабна и Африка стана по-суха.
Затвори се в себе си. Сложи тъмни очила. Смени прическата си, намерих брошури за пластичен хирург и първо реших да я заплаша с убийство, ако е сторила нещо на МОЯТ белег. После се отказах, даже се направих, че нищо не съм видял. Ако й донесе радост – защо не. Ще ми липсва Африка, но цялото й тяло е топлината й. Очите й са езера под Килиманджаро, а слабините Червено море. Пирамида – душата й. Джунгла – чувствеността й.
Изобщо ще забравя, че е имала белег. И какво сега?! Ревнувам ли, че може би без него ще бъде харесвана от повече.
Не бива. Щом й доставя радост, няма да я убивам.
Изглежда забрави. Забравях и аз, но все целувах белега като за последно.
След кризисните месеци бавно идеше на себе си, бавно възвърна изгубените килограми и започна да се усмихва и да приказва много, както някога.
Веднъж се сбих пиян и ми счупиха носа. Тя мило ми мърмореше: „Не си се променил, не си. Не си за Бога. И май така ми харесва. Толкова е шантаво. „
На другият ден обаче пак я чух да изрича отдавна забравените думи: „Трябва да променим нещо. Можем. Май и така ми харесва. Толкова е шантаво.”
Да ме беше ударила с парцала с който бършеше акото на врабчетата от прозореца, нямаше да се почувствам тъй гадно. Даже й да ме беше заляла с кофата в която цедеше парцала.
Още малко и щях да кажа:
„Мило, медицината вече е напреднала. Можеш да го махнеш…”
Изтърпях. Изчаках. И ми се стори, че тревогата ми е била напразна. Вече не се вживяваше толкова. Знаеше всичко което се пише и говори. Можеше да обсъди, дори да запали цигара, раздразнено или да изпише името си в подписка, да пусне постинг за спасяването на делфините, акция за събиране на средства за чадъра срещу метеоритен дъжд или да ми изнесе пламенна реч за несъгласието си с опитите върху бели мишки. Не го вземаше обаче толкова навътре колкото някога. Загубила беше увереност и позволяваше на желанието й да стига до границата на мъдрата умереност.
Иначе при последните избори ме заплаши, че ще ми изхвърли въдиците, ще ми изневери със заразен и ще зарази и мен, ще се разведем, ще ме разори, после ще ме издири и ще ме унищожи, ако цитирам: „избягам от отговорност”
Въздъхнах. Щом й доставя удоволствие. Освен това щях да умра от срам, ако ме беше щракнала ръцете ни с белезниците, пъхнала ключа там докъдето нямало съм да припаря докато не отида с нея до избирателните секции.
Говореше сериозно тогава. После се смяхме, но беше сериозна.
За всеки случай изхвърлих белезниците. Купила ги беше от някакъв секс – магазин, но не ги използвахме. Висяха си над леглото като украшение. Даже не забеляза, че ги няма, но се подведе тогава като ги купи по разни публикации на измислени сексолози.
Радвам се, че е добре. Нещо невидимо, все пак, с толкова усилия бе успяла да промени в себе си. Нещо което не можех да разбера, ако аз също не направих своята промяна. Но как да я направя когато въпреки всичко бях толкова щастлив.
И целувах Египет на който никога нямаше да я отведа.
Случи се неочаквано. Наскоро спечели от някаква томбола на някаква си промоция, в която хич не вярвах, билет за едноседмична екскурзия по забележителностите на страната.
Още не вярвах, че се е случило, но млъкнах засрамен.
-Видя ли, като не ми вярваш, ти. Сега ще бъдеш,по време на пътуването, мой роб.
Огледа се за белезниците, а аз се опитвах да направя небрежна физиономия, но се усмихвах виновно.
-Ах, ти! – засмя се и ме целуна.
На екскурзията почти през цялото време дремех. Красоти имаше, но очите ми бяха обрани от удивление.
Като че ли се пробудих в мига в който видях шумното стълкновение на площада, недалеч от хотела в който бяхме отседнали. Колко хора имаше, не можеше да се разбере. Не се виждаше добре. Клоните на дърветата в парка прикриваха част от площада, но тълпата бе многолюдна. Чуваше се…Напомняше боботене на водопад…
-Какво ли става? – полюбопитства.
-Нямам представа. Митинг или концерт или и двете, кой знае. Хубав ден. Хубаво си прекарваме тук, някой ден…-опитах се да целуна Мадагаскар, но тя се дръпна.
-Ще ида да видя. Бързо се връщам.
Не успях да я вразумя. Чаках, дълго чаках…
И след като площада утихна.
Беше обявена за общонационално издирване. Човек не можеше да остане дълго скрит с подобен белег.
Имаше още много загадки. Причината за стълпотворението и до днес остана неясна. Нямало е никакво събитие. Имало е блокирани улици и отклонено движение заради преминаваща делегация. Това малко е натоварило движението по площада, но не обяснява огромното множество. Имах възможност да се запозная и с други хора, отишли също като нея от любопитство. Не са били малко. Но това също не е обяснение. Имало е пострадали, полузадушени, прегазени и откарани в спешна помощ, някои от които дори с опасност за живота.
Нямаше приемливо тълкуване на случилото се.
А издирването й още се точи.
Преди дни отидох на площада. Оглеждах го кой знае защо.
И видях на една от плочките петно.
Не, не приличаше много на нейното, но приличаше на Африка.
Преведох се, коленичих. Не можеше да се разбере.
Няма коментари:
Публикуване на коментар