пятница, 14 сентября 2012 г.

Белязано лице


Тя полюбопитства. Опитах се да я спра. Хванах я за ръката. Поривисто се дръпна. Не успя да се отскубне. Засмя се. И ме целуна бързо.
Ако бяхме у дома щеше да знае за какво иде реч, но през града просто преминавахме.
Тя знаеше винаги актуалното, интересуваше се от всичко. Все казва: „Искам да знам къде живеем…”, а другото й дежурно изречение е: „Можем да променим, мило. Можем. Искам да променим…”
Добре, че тъй е свикнала с родилният си белег, че не се сеща за него. Иначе би го махнала, а нямаше да са тъй изваяни гърдите й, ни така щръкнали зърната й, тъй крехки раменете и сини очите, ако огромното кафяво петно не покриваше половината й лице. Малко напомняше Африка. Често в изблик на нежност закачливо докосвах точката която на картата отговаряше на Египет и прошепвах:
-Някой ден ще идем, нали? Ще те заведа.
-А-хъм, да. – засмиваше се.
Египет се намираше под ушенцето й. Точката й беше ерогенна. Обичаше да лъкатуша с език по Нил. Дразнеше ме когато вместо нежното си: „А-хъм, да.”, заговаряше отнесено: „Искам да знам къде живеем. Трябва да променим нещо, можем да променим.”
И разлистваше вестника, сърфираше в интернет, говореше по телефона, излиташе от къщи, връщаше се уморена, някога вбесена. Вреше си носа. Изритаха я от редакцията в която от време на време публикуваше по нещо. Изпадна в депресия, прописа стихове, стана шивачка, отслабна и Африка стана по-суха.
Затвори се в себе си. Сложи тъмни очила. Смени прическата си, намерих брошури за пластичен хирург и първо реших да я заплаша с убийство, ако е сторила нещо на МОЯТ белег. После се отказах, даже се направих, че нищо не съм видял. Ако й донесе радост – защо не. Ще ми липсва Африка, но цялото й тяло е топлината й. Очите й са езера под Килиманджаро, а слабините Червено море. Пирамида – душата й. Джунгла – чувствеността й.
Изобщо ще забравя, че е имала белег. И какво сега?! Ревнувам ли, че може би без него ще бъде харесвана от повече.
Не бива. Щом й доставя радост, няма да я убивам.
Изглежда забрави. Забравях и аз, но все целувах белега като за последно.
След кризисните месеци бавно идеше на себе си, бавно възвърна изгубените килограми и започна да се усмихва и да приказва много, както някога.
Веднъж се сбих пиян и ми счупиха носа. Тя мило ми мърмореше: „Не си се променил, не си. Не си за Бога. И май така ми харесва. Толкова е шантаво. „
На другият ден обаче пак я чух да изрича отдавна забравените думи: „Трябва да променим нещо. Можем. Май и така ми харесва. Толкова е шантаво.”
Да ме беше ударила с парцала с който бършеше акото на врабчетата от прозореца, нямаше да се почувствам тъй гадно. Даже й да ме беше заляла с кофата в която цедеше парцала.
Още малко и щях да кажа:
„Мило, медицината вече е напреднала. Можеш да го махнеш…”
Изтърпях. Изчаках. И ми се стори, че тревогата ми е била напразна. Вече не се вживяваше толкова. Знаеше всичко което се пише и говори. Можеше да обсъди, дори да запали цигара, раздразнено или да изпише името си в подписка, да пусне постинг за спасяването на делфините, акция за събиране на средства за чадъра срещу метеоритен дъжд или да ми изнесе пламенна реч за несъгласието си с опитите върху бели мишки. Не го вземаше обаче толкова навътре колкото някога. Загубила беше увереност и позволяваше на желанието й да стига до границата на мъдрата умереност.
Иначе при последните избори ме заплаши, че ще ми изхвърли въдиците, ще ми изневери със заразен и ще зарази и мен, ще се разведем, ще ме разори, после ще ме издири и ще ме унищожи, ако цитирам: „избягам от отговорност”
Въздъхнах. Щом й доставя удоволствие. Освен това щях да умра от срам, ако ме беше щракнала ръцете ни с белезниците, пъхнала ключа там докъдето нямало съм да припаря докато не отида с нея до избирателните секции.
Говореше сериозно тогава. После се смяхме, но беше сериозна.
За всеки случай изхвърлих белезниците. Купила ги беше от някакъв секс – магазин, но не ги използвахме. Висяха си над леглото като украшение. Даже не забеляза, че ги няма, но се подведе тогава като ги купи по разни публикации на измислени сексолози.
Радвам се, че е добре. Нещо невидимо, все пак, с толкова усилия бе успяла да промени в себе си. Нещо което не можех да разбера, ако аз също не направих своята промяна. Но как да я направя когато въпреки всичко бях толкова щастлив.
И целувах Египет на който никога нямаше да я отведа.
Случи се неочаквано. Наскоро спечели от някаква томбола на някаква си промоция, в която хич не вярвах, билет за едноседмична екскурзия по забележителностите на страната.
Още не вярвах, че се е случило, но млъкнах засрамен.
-Видя ли, като не ми вярваш, ти. Сега ще бъдеш,по време на пътуването, мой роб.
Огледа се за белезниците, а аз се опитвах да направя небрежна физиономия, но се усмихвах виновно.
-Ах, ти! – засмя се и ме целуна.
На екскурзията почти през цялото време дремех. Красоти имаше, но очите ми бяха обрани от удивление.
Като че ли се пробудих в мига в който видях шумното стълкновение на площада, недалеч от хотела в който бяхме отседнали. Колко хора имаше, не можеше да се разбере. Не се виждаше добре. Клоните на дърветата в парка прикриваха част от площада, но тълпата бе многолюдна. Чуваше се…Напомняше боботене на водопад…
-Какво ли става? – полюбопитства.
-Нямам представа. Митинг или концерт или и двете, кой знае. Хубав ден. Хубаво си прекарваме тук, някой ден…-опитах се да целуна Мадагаскар, но тя се дръпна.
-Ще ида да видя. Бързо се връщам.
Не успях да я вразумя. Чаках, дълго чаках…
И след като площада утихна.
Беше обявена за общонационално издирване. Човек не можеше да остане дълго скрит с подобен белег.
Имаше още много загадки. Причината за стълпотворението и до днес остана неясна. Нямало е никакво събитие. Имало е блокирани улици и отклонено движение заради преминаваща делегация. Това малко е натоварило движението по площада, но не обяснява огромното множество. Имах възможност да се запозная и с други хора, отишли също като нея от любопитство. Не са били малко. Но това също не е обяснение. Имало е пострадали, полузадушени, прегазени и откарани в спешна помощ, някои от които дори с опасност за живота.
Нямаше приемливо тълкуване на случилото се.
А издирването й още се точи.
Преди дни отидох на площада. Оглеждах го кой знае защо.
И видях на една от плочките петно.
Не, не приличаше много на нейното, но приличаше на Африка.
Преведох се, коленичих. Не можеше да се разбере.
Беше стъпкано от много крака.

хорър, трилър, социална драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email