Чейз

Много не обичах баща си.
Дървен философ и егоцентрик. Напорист и дребнав, винаги беше първи в автобуса, неговия глас се чуваше в блока и махалата, най-много чаши обръщаше в кръчмата.
Мачкаше всеки който си поиска на канадска борба, футбол на малки вратички, сантасе и словесни дуели със заучени фрази.
Забавен, арогантен, обсебващ. С гърбав нос, големи бицепси и вечно жабясал от алкохола поглед. С вечната криминална книга на раклата и каубойската риза.
Играеше си с думите като на флипер, пълни глупости които понякога улучваха целта и получаваше бонуси.

Години трябваше да минат за да осъзная, че прекали когато започна да води любовниците си у дома. Не правеше впечатление и на майка. В началото се срамуваше от хората, после спря да забелязва.
Веднъж спомням си я попитах:
„Той все пак приятел ли ти е?”
„За приятелите те боли когато съгрешат. Когато те предадат ги мразиш. Виждаш ли, аз не го мразя…”
Като, че ли малко го съжаляваше, а помня и последният ден, ден преди той да си тръгне.
Купих си извинителна бележка за деня. Парите честно си ги спечелих на карти. Той ме е учил и в училище нямаше кой да ме бие. Като се замисля, ако си бях отишъл като хората на лекарката, бележка щях да получа. Блед бях, треперех, ужасно ме болеше глава, гадеше ми се и ми притъмняваше. 
Влязох тихо.
Не исках да ме разпитват. Не исках да говоря изобщо с тях. Чух ги, тя го молеше да яде. Гласът й беше различен. Уплаших се като го чух.
От цяла седмица не беше се хранил. Само пиеше. Преди седмица напусна работа, очакваше ново назначение и в това време не отрезня. Ако аз изглеждах зле в тези дни, той изглеждаше сто пъти по – зле. 
Жълт като такси, успееше ли да хване нещо в ръцете беше бутилката. Останалото събаряше. Не можеше и в чаша да си налее даже. Но най-странното бе, че този път нямаше никакво оригиналничене и пиянски изцепки. Само пиеше и мреше. Виждаше се, но кой да го забележи. Аз – не, за всеки случай. Той е такъв уникат, че е недостижимо да се узнае винаги какво прави и накъде е тръгнал. Когато чух разговора им ми просветна какво става.
-Толкова хубава пилешка супа не съм улучвала от много време. Хайде една лъжица…Остави криминалето сега, можеш ли да виждаш изобщо буквите. Хапни си сега, убиеца няма да ти избяга.
-Не мога.
-Просто е. Нали разбираш какво правиш в момента.
-Не мога. Моля те.-умираше и по гласът му се разбираше, но ако неговият беше ужасяващ, нейният при следващите думи беше космически ужасяващ. Спокойствие което прегазва всяко друго и една нотка болка. Тежка, но превъзмогната. Алена нотка. Прости думи, кротки, отчайващо страшни. 
-Няма заедно да остареем…жалко.
Повече не исках да ги слушам.
Прибрах се в стаята и от инат заспах. 
На другият ден си тръгна. Видях го за минути. 
Нямаше общо с човека който познавах. Тя го размаза с добрината си. Този беше неуверен, по-млад и не знаеше къде отива. 
Видях го отдалече. Крадешком. 
Не ми липсваше. И живота ми се промени. Тогава бях на тринадесет и нямах приятели. Твърде обсебващо присъствие имаше. За нищо друго освен за него не ми оставаха байтове в главата. И уроците си не учех добре дотогава. После всичко тръгна, и приятели и училище. 
Сега съм на тридесет и все още имам приятели и много да науча, не че ми се иска. 
Снощи късно чух, че е починал и разбрах, че не ми е липсвал. 
Не, че нищо не трепна в мен. Трепна, но толкова. 
В последните години съвсем изгубих координатите му. Пътувал насам – натам. Неясен бизнес. Съмнителни приятели. Продал къщата на баба и дядо. Запилял се някъде после пак се появил като изпод земята. Известно време имал риболовна лодка. Не се е женил повторно. Чух за три жени с които е живял. 
Докато ме напичаше слънцето в автобуса, ми хрумна, че малко му завиждам.
За разлика от него не постигам в живота и не се боря. Нямам обаянието му и губя сила пред слабостта на жената. Не се храня с неговият апетит, нито рязко като него го губя. Гръдният ми кош е по-голям, но дали го пълня с толкова въздух с колкото пълнеше своя.
Продължил е да пие. В последните години се скапвал. Как изобщо е изкарал дотолкова – пълна загатка. 
Криеше се от мен като от демон. Не знам защо. Нямаше причини да ме мрази, но и аз не се престаравах да го търся. 
Преди седем години беше за последно. Получих една уникална бележка от библиотеката, че дължал книги. Разбира се, криминалета. 
Беше такъв майтап случката, че не издържах, избухнах в смях и дълго се хилих. После реших да го потърся, но нищо не се получи. Стигнах до телефонният му номер, но като разбра кой се обажда се направи, че не разбира. Каза, че имам грешка и затвори. Артист и половина. После вдигаше някаква жена и все твърдеше, че го няма. А усещах присъствието му край нея. 
Последната жена с която живял беше с година по-млада от мен. 
Стигнах в курортното село малко след пладне. 
Къщата му беше на хълма. Отвън не будеше доверие, но вътре ми се стори проветриво и уютно, за пропаднал алкохолик, какъвто го рисуваха. 
Умрял малко преди да му я вземе банката за неплатена ипотека. 
Тарикат до сетно. Като разбрах щях да избухна в смях. Едва издържах. Все пак на погребение на родител се намирах. Но дълго не успях да остана при оплаквачките. Все се сещах за ипотеката и не бях сигурен дали ще издържа и няма да се разсмея. Този човек…Да е прекарал банкерите, не ги е прекарал. Банката ще си прибере имота. Прекарал е живота, като на карти. Не можех да остана в стаята с ковчега. Целият ритуал ми се струваше гротеска в случай като неговия, а и виждах един далечен и съвсем чужд човек. 
В кухнята си имаше печка, хладилник, кафе – машина, тостер и микровълнова, чисто беше и не приличаше на кухня на пияница.
Когато влязох в спалнята, обаче, трудно, много трудно, по-трудно отколкото малко преди това сдържах смеха си, далеч по трудно успях да сдържа сълзите си. 
Беше нормална спалня с легло, кресла, маса със свещи, телевизор с DVD и порнофилми на поставката/да му се не види и дъртият пръч/, но всичко изчезна когато видях раклата.
На нея разгърната до средата, с листите надолу, лежеше книга на Джеймз Хадли Чейз. 
Хванах я с треперещи ръце.
Никога не съм харесвал криминалетата, но тази изчетох за час. От страницата до която беше стигнал. От средата до края. Без напълно да я схвана заради липсващото начало, но трепетно я изчетох до последният ред. 
И едва когато я затворих обзелата ме горчилка ме напусна и почувствах топлота.
Не усетих болка и когато последната лопата пръст се стовари върху заминаващото. 


хорър, трилър, социална драма