Хартия и вятър

Дебелата циганка махаше с метлата, пъшкаше като стар автобус. Повече боклук правеше, отколкото прибираше. Мърмореше на три езика и проклинаше, че хубав ще бъде денят, а мръсотията утре по-голяма. Главата й се пръскаше след две бутилки фалшива. Губеха й се часове и се опитваше да си спомни дали някой от тайфата я е… ”експлоатирал сексуално”. Хълцаше и й бе крив светът. И не можеше да се сети кое се е случило и кое – не. 

„Да, да, ще ми се. Умрял някой за висналите ми мръвки. Стара съм вече…”
Завлачи с метлата книжна ракета й и стана мъчно. Главоболието й изведнъж мина. Гърдите я свиха. От тридесет години насам всяка сутрин метеше книжните ракети. По една, по две, по десет, по петдесет. Малко сутрини нямаше. 
Мразеше го понякога.
Веднъж го подгони с лопатата и даже го цепна зад ухото. После сама му проми раната и му сложи лепенка. Ама калпав беше… Като дете и по-циганин изглеждаше и от циганите. 
Имало е случаи да пусне сигурно и по деветдесет ракети.
Но повече, вече няма…
Умря оня ден. Тази сигурно е паднала на някой покрив преди вятърът отново да я грабне. Видя му ковчега. Най-сетне си намери дом.
Маймуна безподобна. Нещо му имаше с главата. Ходеше с едни войнишки дрехи от едно време. По-мръсен и брадат от всички цигани в махалата. Знаеше, че едно време се е правил на голяма работа. Всички го знаеха. Пишел стихотворения. То всеки го може, но той… че такова, че онакова…
И не мирясал, докато напълно не откачил, а след това пак не миряса. Мъкнеше се с една торба от противогаз. В нея можеше бисквитки и салам да няма, хляб даже, но тетрадка и химикал винаги имаше. Като изпишеше лист, правеше го на ракетка, прибираше я обратно в торбата и започваше производството на следващата. Ако работеше за НАТО или Варшавския договор, разоръжаване нямаше да има. Ракети, та ракети. 
Качваше се още преди зазоряване на хълма и ги пускаше. Как вееше вятърът, все на нейната улица кацаха. 
Веднъж го хвана за ръка. Арестува го направо и го отведе да пие в махалата да чуе какви поети има и да не се надува толкова. То поет всеки може да бъде, ама поетите по телевизора ги дават и по вестниците публикуват. Не замърсяват околната среда. 
Малко миряса тогава. Цели три дни никакви ракети. Чак се притесни за него. А после – истинска ядрена атака. Да го убиеше – малко му беше. 
Този си беше истински враг на цялото човечество. 
Освен това я беше яд, че никога ракетите му не кацаха в задния двор на засуканата руса фръцла, шефката й, която все с кожени якета и къси поли ходеше.
От три години й разваляше настроението, а когато нейният я обруга, тоест сложи й рога, пак старата циганка, на която все се кара, трябваше да я успокоява. И съвети да й дава. Как трябва да си вири малкото дупе, но да не дава лесно да го пипат. Че мъжете са си едни – и цигани… и космонавти. Или ги слагаш на колене, или те… експлоатират сексуално. 
Помогна й тогава, но когато забрави, пак започна да мрънка. Иначе не беше лошо момиче, ама сигурно е незадоволено…Като тоя с ракетите…
Клекна бавно, кокалите й изпукаха, притъмня й, но успя да защипе с крайчетата на пръстите ракетата. Подпирайки се на метлата, се изправи и сърцето й едва не изскочи през ушите.
Разгърна листа. За пръв път го правеше.
„Повече няма да замърсява виртуалното пространство…Какво беше „виртуално”… А, да сетих се, компютрите…Исках да кажа, околната среда.  Тя е на всички! Да.”
Фокусира бавно поглед.
И тогава циганската й душа заигра. Пламнаха катуни. Затичаха коне в кръг. Топло езеро обви бедрата й. Вятър развя косите й. Цветни венци ги стегнаха. Три цвята венци: жълт, червен и син. Самодиви се закискаха. Три, и трите с черни лица и бели дрехи. Дете с ожулено коляно пишкаше. Близо малка булка плачеше. Замириса леко на заек над огнище. Ракия се вареше недалече. Полицейски коли с буркани правеха цветомузика, а полицаи на земята нямаше. Вечно лято беше. Само маркучи по градини ледени капки пръскаха. И жарките й зърна прострелваха. 
Замая й се свят.
Сърцето й се сви. Гърдите й се взривиха. Задраскаха я с лапи и нокти отвътре.
-Иисусе! - проплака.
Секна й дъхът. Не вярваше. Нямаше сили да прочете редовете отново, нито намираше сили достатъчно, за да откъсне очи от тях. Не ги разбираше, грабваха я и…. експлоатираха… и не само сексуално. Душата й вземаха. 
„Това ли съм помитала всяка сутрин.”
Беше последната й разумна мисъл. После се разтвориха простори, планини непознати, високи с остри ръбове и склонове под нея се разкриваха, а тя беше оранжев облак. И валеше…
Дотътри се до пейката, тресна се тежко и се разрида. 
По някое време, чу шума от токчетата на шефката. Уплаши се, но после набра кураж и се разрева още по-силно. Хич не й беше до малката мръсница. Да я уволнява, помощите й да вземе, в Сибир да я изпрати. 
-Хей, маце! - заговори младата жена. - Много пиеш ма, муце. Не така. Как сме днес? Болни след снощи, а? Цигарки имаш ли си? Хайде де. Обърши сълзички. Ще купя кафе и понички след малко и после ще посметем…
Седна до нея и приятелски сложи ръка на рамото й. После сериозно я попита:
-Какво ти е? Лошо ли…
Циганката не отговори, а й подаде листа. Блондинката погледна любопитно, след миг пребледня, сините й очи съвсем светли станаха. Заприлича съвсем на дете. Устните й се разтвориха, неволен звук се процеди през тях. Несъзнателно стегна бедра. Набра сили, колкото да каже: „Мамка му!”
След туй избухна и тя. 
Странна гледка е в шест часа сутринта да видиш прегърнати метачка и социална работничка. Стоят си на една пейка, реват си, че чак се тресат.
Нещо се беше случило. Казах на партньора да врътне волана.
-Да не са изнасилили дъртата, а младата да са забравили - направи се на остроумен и паркира след рязък завой и свирене на гуми пред тях. 
-Какво има? - попитах, а русата ми подаде листа.
Въздъхнах, сетих се кой го е писал. Изящно е. Много даже. Замириса ми на люто. На един митинг преди десет години. Откъде ми хрумна пък това! Да. Хвърли се сълзотворен газ. Сега пак ми залютяха очите. 
Веднага свих листа и го върнах на социалната.
За малко да се изложа и да кажа:
„Хайде, разпръснете се.” До довечера щеше да е станало виц. Социалните си нямат друга работа.
-Този шемет нали умря онзи ден? - зачудих се на глас.
-Ти си шемет! - нагло ми рече циганката.- Ще ме арестуваш ли, расист такъв. 
Сладко бабе. 
-Не можете да стоите така - топло рекох. 
-Можем, и още как! Със сълзи мием мръсната улица - включи се в заяждането русата. - Защото хората си плащат данъците, такива като мен и теб да си гледат работата. Разбра ли, подчертавам: да си гледат работата. 
Устата дама. Помислих си, но не намерих нещо, с което нарушават закона. Стоят си на пейката и си реват. Влязох си в колата, казах на колегата да кара, но да свие зад ъгъла, до акациите. Така, че ние да ги виждаме, а те нас не. 
-Смятам да ида на психолог - изповядах по някое време, че стана скука. - Като се сетя за митинга, знаеш кой, парят ме очите…
Тук излъгах. От друго ме запариха, но и без друго не смятах да ходя на психолог:
-Не искам да направя някоя беля…
Млъкнах. Момиче и момче, ученици, заговориха с жените. Листът премина от ръка в ръка. Видях момичето да прикрива с шепи лицето си. Момчето спря един минувач. Вгледах се и го познах. Точно подходящият. Редакторът на местната многотиражка. Разгорещено спореха и ръкомахаха, но накрая господинът все пак взе листа. Видях, че групата тръгва заедно по улицата към издателството.
-Е, всичко приключи - засмях се. - Старият шемет си го заслужаваше.
Пак си спомних за митинга, но ни викнаха по спешност и забравих.
Не чета изобщо местния вестник, но на следващата сутрин рано-рано го купих от един рошав продавач с татуирана змия. Този отваряше първи и имаше странен прякор. Сафулес или Фасулес, нещо такова. На всички местни мутри знам прякорите, но на тоя образ не мога да го запомня. 
На няколко пъти прегледах вестника. Изчетох го после рубрика по рубрика. До последна обява, но стихът го нямаше. 
Работата ми е да чакам, но този път едва издържах да стане достатъчно късно, за да отворят социалните.
Русата хубавица днес изобщо не беше във форма. Със сенки от недоспиване, бледа, подпухнала. Изглеждаше по-възрастна. Преди да я попитам, забеляза вестника в ръката ми и заговори:
-Когато отидохме… видяхме… Листът беше тъй прогизнал от сълзи… Вече нищо не можеше да се чете. Тъй беше прогизнал от сълзи…
Усетих, че вестникът в ръката ми е влажен. Какво става? Моята пот? Не, ръцете ми не се потят.
-Нищо не се четеше! Толкова бе прогизнал в сълзи.
Млъкна. Изведнъж заприлича на лъвица. Усмивката я направи отново красива.
-Но животът продължава. Ти довечера на дежурство ли си?
-Не – бях, но някой ще ме смени. 
-Вчера сутринта бях ужасна. Искам да изкупя вината си. Нали няма да откажеш довечера да те почерпя… Ще видим къде… 
Сепнах се. Пред прозореца мина ракета. Не, някакво птиче бе.

хорър, трилър, социална драма

човек и изкуство