среда, 12 сентября 2012 г.

Вавилонска болест

Сянката от козирките на качулките криеше лицата им. Бяха високи, ненормално високи. При моят ръст стърчаха с глава и повече над мен. Съвсем сигурно надвишаваха два метра. Одеянията им приличаха на монашески, но позите им и движенията им бяха по-скоро на войници. Не оказах никаква съпротива когато ми казаха да вляза в колата им. Опитах се да задам въпрос, разбрах, че отговор няма да получа. Да се боях, не се боях. Приличаше на сън от който щях да се събудя. Всичко което ми се случваше нямаше връзка с реалността. Излязох от къщи да купя лимони за рибата. Близкото магазинче беше затворено и отидох до големият супермаркет на три преки от дома. Прехраната си вадих с безобидни карикатури от тези които разсмиват и не засягат никого.
Политически поръчки не изпълнявам, нито съм превързан към която и да е кауза. Заеми не вземам, а рядко имам възможност да дам на някой колега и никога сума която би разстроила когото и да е било. В любовни триъгълници не се забърквам и нямам приятели престъпници. Понякога даже се отвращавам какъв конформист съм, но свикнах. Нямаше причини да бъда отвлечен. По-скоро бях стъписан отколкото уплашен. Похитителите ми излъчваха хлад, тежък респект, но и някакво спокойствие. Нямаше никаква арогантност или агресия в поведението им. Присъствени не и задушаващи. Въздействащи, но не й подтискащи волята. Осъзнах, че поискам ли от тях да ме освободят ще го направят. Стана ми даже интересно. И тогава ме изпълни страха. Че всичко зависи от моята воля, а не знам какво и защо става с мен. Огледах ги, дори дишането им бе недоловимо.
 -Какво става все пак?-гласът ми трепереше. Не знаех, че съм толкова уплашен и още повече се уплаших.
-Заспи! – повели единият и аз заспах с отворени очи. Покрай тях се плъзгаха светлини. Стори ми се, че колата се отлепя от шосето и лети, че отиваме някъде другаде. Много далеч. Небесните тела чезнат и се намираме извън познатото пространство. После реалността се възвърна. Вървяхме по третокласен път. Около нас гори и пустош. Пътят осветен само от фаровете. Бяхме високо. Главата ми бучеше от атмосферното налягане. Нищо повече не успях да разбера. После колата спря на едно възвишение.
-Ние бяхме дотук.-рече ми онзи който ме накара да заспя.-Не е далече. На около три километра…
-Но…
-Не се страхувай. Тук няма диви зверове. Още по-малко зли хора. Тръгни и върви. Изпълних волята му. Като излязох от колата видях светлините на малко селище. Във всички останали посоки беше само пустош. Тръгнах по пътя без да си задавам въпроси. Съвсем безсмислени бяха. Просто трябваше да вървя. И скоро стигнах до покрайнините. След туй до построеният подобно контролно пропускателен пункт, параклис. Нямаше как да се влезе в селото освен през него. Свещеникът ме очакваше. Благ човек. Много възрастен и с ненормално раздалечени очи. Въртопът от бръчки между тях приличаше на трето око. Движеше се при всяка негова дума. Покани ме вътре и с жест ми каза да седна на една от скамейките.
-Сигурно въпросите ти са толкова много, че не знаеш от кой да започнеш, а аз и без друго няма да мога да ти отговоря на всички. Излишно е да се опитвам. На повечето от тях ще ти отговорят годините, а дълги ще са те тук. Засега просто препоръка. Ще е добре да приемеш, че си тук по собствена воля. Също, че можеш да си тръгнеш винаги. Равносилно е да се загубиш, но това не означава смърт. А й можеш да намериш пътя…Възможно е….
-Защо съм тук?
-Болен си. Аз също. Всички тук сме болни. Оставиха те горе, защото слязат ли дотук е равносилно да се заразят и те. Почти не говорихте, нали?
-Да.
-Спазват инструкциите, макар един човек да не е толкова опасен. Те имат силни защитни средства.
-За каква болест става въпрос?
-Сигурно често си се чувствал неразбран.
-Човешко е.
Кимна и се усмихна.
-Ти си добър човек. Лесно ще ти е тук. Даже и приятно. Изглеждаш подтиснат. Природата е прекрасна, а и хората…Виж, правим всичко възможно да се разбираме. Въпреки заболяването ни контакта между тях не е изключен. Дори е по-вероятен отколкото навън сред здравите. Те често проявяват повече симптоми на заболяването от нас болните. Често си мълчал нали?
Не можах да му отговоря. Усмихна се широко и продължи:
-Няма да си играя повече с търпението ти. Резерватът ни е откъснат от света. Не сме много. Няколко хиляди сме. Точната бройка е неясна, защото се раждат и деца, а не винаги родителите могат да заявят по разбираем начин, че това се е случило. Всички тук сме болни. Наричаме го Вавилонската болест. Малко се знае за нея, нелечима е. Вероятно заразна. Няма общо с познатите психически заболявания. Въпреки, че симптомите й напомнят за някои от тях. Това не е психическо заболяване. По-сериозно е. Затова налага и пълна изолация от света. Но ще разбереш много неща сам. С годините. Засега е достатъчно да знаеш, че това е болест в езика. Това което говориш за някого може да означава нещо съвсем друго. Това което чуваш, вероятно означава за човека който го изрича нещо съвсем различно от това което си мислиш. Срив в общуването. Това е Вавилонската болест. Тук е добре да се разбираш с хората чрез друго, не чрез езика. Защото в думите си всеки влага нещо напълно различно от другият. Езикът тук е пречка за общуването, а не общуване…
-Често така е и навън.
-Така изглежда. Но не съвсем. Не си живял тук.
-Но ние се разбираме доста добре. Доколкото е възможно поне…
-Аз съм свещеник. Изпълняват го ритуалите в мен, а не самият аз. В моментът ти ме разбираш, но аз не разбирам какво говоря.
Шокирах се.
-Много ти дойде за тази вечер. Клисарят ще те отведе до къщичката в която ще живееш. Но помни, езикът тук пречи. Езикът е и в жестовете.
-Но как, как ще се разбирам.
-Лесно е.-отговори й отново се усмихна. В този момент момчето се появи. Сякаш предварително знаеше, че трябва. „Те все пак общуват”-осъзнах-„Неясно как, но общуват…”
-Тук е имало крепост с миши вежди и събиране.-рече звънко момчето докато ме водеше-Бряст различно трака по раз….
Опитах се да се разбера и се отказах. Няма да се скучае изглежда тук. Ще има да мисля с години какво ми говори момчето, а е възможно да не означава нищо. Въведе ме в едноетажна къща в светли цветове. Наоколо беше гора. Замай ми се свят от спокойствието. Това трябваше да е рая. Въпреки емоциите заспах бързо. Преди да заспя се зачудих как ли ще пазарувам тук? С какво ли ще си вадя прехраната. Никой не ми обясни. Не знам как се насочих към мястото, но то беше правилното. Селото произвеждаше стоки които се разпространяваха навън. Един от най-печелившите сектори беше за църковни сувенири. Имаха нужда от художник и без много да разпитвам започнах да правя калъпите за отливка на разпятия и светии. Стори ми се, че цял живот съм мечтал за това. Спокойствието, природата свързана с дейността ми. Неразбираемият език който приличаше по скоро на мелодия, отколкото на общуване. Не нарушаваше приятната страна на самотата, без да позволи на чувството за самота да стане плашещо и прегазващо. Простата, но приятна дейност и неразбираемото единомислие. По-скоро приличаше на рая, отколкото на резерват за неизличимо болни. До обяд се сблъсках с първият проблем. Един човек наруга качеството ми за работа. Грозно ме обиди. Не съм смелчак, а той далеч превъзхождащ ме физически, но малко оставаше до юмручен сблъсък, ако не си спомних думите на свещеника, че това което казва за него може да означава нещо съвсем друго. Тръпки ме полазиха. Как щеше да се живее тук. А от сутринта говорих много. Колко ли хора съм извадил от равновесие. Да говоря безсмислици, като клисаря? Не. Пак няма да се получи. Те ще се струват за мен безсмислици, а за другият могат да означават обиди. Трябва да мълча. Да мълча. И като го осъзнах започна повече да ми се говори. Цялата красота, спокойствие и блага атмосфера изведнъж ми заприлича на злокобна ирония. Разбираме се, но не се споделяме. Езикът не е толкова съвършен като живота тук, но с него се търсим и можем да си кажем колко ни харесва това или онова… Ще свикна. Трябва да свикна. Свещеникът ми каза, че трябва да приема, че съм тук по собствена воля и ще го послушам. Ще го послушам. Тук може да бъде и прекрасно, само трябва да свикна, да свикна… Не съм разбрал как стенанието е излязло от устните ми. Видях обърнатите бледи изражения към мен. Съчувстваха ми, болеше ги с мен. Този път се разбирахме. Тръгнаха ми сълзи. Изведнъж си представих какво е назад. Обзе ме детинска слабост, но овладях я. Загубеното си е загубено, а не съм в Алкатрас или на западният фронт. Също тъй както си намерих работата намирах и местата от които да пазарувам. Нещо ме водеше. Интуиция ли? Не мисля, по-скоро енергията на останалите. Може да се каже, че тук се общуваше. Вероятно телепатия. И би било разбираемо всичко, ако все пак не се говореше. Но хората правеха опити. Виждах отстрани, че се и разбират. Говорят неразбираемо за мен, но се разбират. Най-вече влюбени двойки. Виждах ги прегърнати да вървят и да си говорят.
-Тъжна палуба е крокодила…
-Време за различно разстояние…
-Хоботите ни са в часовника…
Гледах ги и се чувствах все по-изолиран. Понякога приказките не изглеждаха толкова безсмислени:
-Ще отидем ли до върха в уикенда?
-Да, разбира се скъпи, но всичко е загубено. Твърде добре се разбираме да е истина.
Изричайки тези думи изглеждаше щастлива. Не бих я разбрал, но той я разбираше. Имаше случаи в които не издържах и се засмивах и се криех за да не би реакцията ми да е неадекватна. Но често се случваше да се чуе и подобен разговор.
-Мишниците на сладурите ухаят на плесен.
-Ухае ли тъй наречената трева на празни приказки или ръмжи коня в аванс, че реката му е тясна.
Докато мълчах се разбирах с всеки, но по тъжно ми ставаше, че дума няма с кого да споделя. Не беше трудно да се досетя, че при цялото това вавилонско стълпотворение има шансове да открия човека с когото да се разбирам. Както виждах, че са се открили един друг. Но тук бяха хиляди. И за повечето думите ми означаваха друго, а не това което исках да кажа. Сближаваше ме изражението с някого. Искаше ми се да кажа какво мисля, но не смеех, за да не ме разбере погрешно, да не бъде обиден, да не се отдръпне. Понякога набирах кураж и се случваше. Макар тук да не се стигаше до конфликти, защото знаехме къде живеем и от какво страдахме, думите все пак нараняваха. Имаше случаи в които се усмихвах в отговор на тежки обиди, но в себе си кървях и не можех да изтърпя дълго човека който ги изричаше, макар да знаех, че той не знае какво означават те за мен. Предпочитах да мълча, за да не загубя близостта на някого. Но така и нямаше да намеря истински близкият човек. Все пак провървя ми. Не мога да го отрека. Разбрах, че тук има хора които с години, а дори и по цял живот не откриват другият. А само след месец и половина, въпреки плахостта си, бях награден. Заговори ме тя.
-Ти си художника, нали? Хайде отговори ми иначе ще полудея. Търся те…Не теб, ама търся…Всъщност теб търся…Ама обърквам се…
Хубава беше. Много млада, но вече побеляла и все пак много хубава. Болезнена нежност изписваше изражението й, а дискретен ерос плътните й леко разтворени устни.
-Разбираш ли ме. Кажи ми, че ме разбираш.
-Мисля, че да.
Усмивката й показа, че и тя ме разбра. Отидохме на една от местностите из които се разхождат влюбените. Разказа ми, че е родена тук. Идело й често да избяга. Знаела, че е трудно, че никой който е тръгнал към света не се е върнал. Попита ме хубаво ли е? Излъгах я, че е хубаво. Щях да я излъжа, ако й бях казал и че не е хубаво. Дори когато се разбираме, думите не ни помагат да разберем. Казах й го. Казах й, че каквото и да й отговоря все ще е лъжа. Засмя се. Засмях се и аз. Вечерта дойде с мен в дома ми. И заживяхме заедно. Много време беше нужно докато се разработи езика й, а аз възвърна своя. Ставаше ми мила когато не можеше да изрече най-обикновени неща. Губиха й се много думи и вместо мляко, например изричаше, „топлата пяна на живота”, вместо роза: „кървавата принцеса”, вместо хляб: „топлата подялба с милият”. Думите й често звучаха като поезия, затрогваше ме и съжалявах, че трябваше да й казвам думата която изведнъж щеше да измести цялата красота на търсенето й. Но се разбирахме и се обичахме чрез думите. Много по-добре, отколкото, ако живеехме в света където общуването с всеки е толкова достъпно. И си мислех, че тъй като оценяваме нашето, то е съвършено. До една вечер в която се случи нещо което завинаги ни промени… Всичко течеше кротко. Нахранихме се, после се излегнах по гръб, а тя свила глава под мишницата ми играеше с пръст по гърдите ми, хапеше ухото ми и говореше глупости. Имитираше тази или онази смешна фраза която днес е чула. Беше любимото ни забавление. Смеехме се през сълзи като си припомняхме някой бисер. „Стомасите пълзят по склона щастливо са разтворени към вятъра…” „Пак ми кацва муха отзад, защото стола бие песен като стадо…” Унасях се, но ми се припуши.
-Подай ми цигарите…-помолих я и нещо се случи. Скочи гневна. Цялата настръхнала. Приличаше на дива котка. Очите й пламтяха преди да се разридае.
-Как посмя! Какво си позволяваш…Падна ми в очите…Отвратително е…
-Но какво?
-Нищо ли! Перверзник! Аз те обичах, а ти… Опитах се да й кажа нещо, но тя побягна към банята и се заключи. Скочих и започнах да бия по вратата. Веднъж ми каза, че там ще свърши, загуби ли и мен. Не й обърнах внимание, забравих го даже. Как ще ме загуби като бяхме един за друг. Защо ще го правим. А и тя е толкова лъчезарно същество, че нямаше да посегне на живота си. Той течеше в нея. Желаеше я. Сега я видях в съвсем друг вид. За секунди изля такава разрушителна енергия, че всичко наоколо ми притъмня. Вибрирах като струна. Какво си е помислила, че и казвам. Ридаеше вътре. Обърна приборите. Блъснах вратата, но тя е беше залостила с металният прът на метлата. Не можех да я отворя.
-Моля те, престани…Не си ме разбрала…
-Ти си луд. Психопат. За каква ме имаш. И настоява.
Продължаваше да не ме разбира. Каквото и да кажех щеше да бъде за лошо. Мълчах ли, не знам… Обхвана ме безсилие. Губех я. Какво ставаше, защо ставаше… Не разбирах. Бях безсилен като в кошмар. И минутите изтичаха ужасяващо бавно и ми се искаше да и говоря много, много неща, но всяка приказка можеше да бъде опасна. След една погрешна дума всички следващи са погрешни. Често се случва и отвън резервата. Мълчах и може би се молих. Не помня. Не бях на себе си. Лутах се между сън и реалност. Толкова бавно течеше времето, а не можех, нищо не можех да сторя. Вътре беше бръснача ми, а тя не изглеждаше добре. Не ми се е случвало да я виждам такава, никога не е била. Сега мъчително стенеше, хлипаше, гласът й се извиваше и виеше като бездомна кучка, удряше по стената. Чувах я как си разкъсва дрехите и се въргалят приборите по земята. Пускаше водата и се кискаше като обсебена от демони. Разплакваше се и нареждаше сърцераздирателни изповеди. Знаех, знаех, че ме обича, че не е имала друг…Като го казваше още повече болеше. Задаваше ми въпрос, разбирам ли какво ми казва, а не смеех да й отговоря защото няколкото пъти в които опитвах я разгневявах повече. И така минаха часове. Замлъкна. Сигурен бях, че съм я изгубил. Отпуснах се пред вратата. От болка се унасях. Тогава тя отвори… Лицето й беше подпухнало от сълзите. Още беше мокро. Изхлипа няколко пъти… И се прегърнахме… От тази сутрин се обикнахме повече.


антиутопия и кибер-пънк

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email