петък, 3 август 2012 г.

Призракът



 Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й  


Нямаше ключалка която да му се опре, ни система за сигурност която да му попречи. Стъпките му не можеше да чуе и звяр. И всеки звяр и човек би завидил на интуицията му. Виждаше опасността като цветове, усещаше колко е дълбоко спят жертвите му, в случаи се досещаше и какво сънуват. Дори мириса му беше слаб и когато имаше кучета те не го усещаха. Също като стопаните спяха непробудно, а той тършуваше из стаята. Сядаше на кресла и канапета, оглеждаше стереоуредбите, отваряше чекмеджета и шкафове, за развлечение завърташе стрелките на часовника или изключваше алармата му, за да причини някаква неприятност със среднощното си нахлуване, а и това му беше нещо като подпис. Иначе много не биха разбрали, че в дома им се е влизало. Рядко се случваше да отнеме вещ или пари. На година три или четири пъти. Налагаше се за да живее, но обира не беше целта му. 

Искаше да попие аромата. Да забрави мислите си. За миг да придобие зрението и слуха на собственика на жилището. Да усети пространственото му разположение спрямо стаите и спрямо действителността. Обичаше да разглежда снимки и стари албуми. Да докосва кухненските прибори. Ако собствениците спяха дълбоко, защото се случваше да има и дрогирани и пияни си приготвяше нещо бързо, спържваше яйца или си правеше сандвич и после почистваше така, че ако някой усетеше липсата на продукти щеше да изпадне в недоумение. Имаше случаи в които вземаше нещо съвсем безсмислено. Книга която след това не четеше, но се влюбваше в подвързията й. Или пък излизаше с обувките на жертвата си, а своите изхвърляше в някой по-далечен контейнер. Сипваше храна на котките или рибките. Веднъж сви един съвсем празен кафез и доста се чудеше защо го направи. Използваше и бръснарски принадлежности въпреки риска да се зарази с болест предавана по кръвен път и след това пак бяха като недокоснати. Отваряше портмонетата преброяваше ги по няколко пъти и все забравяше сумата. Умишлено повреждаше някоя банкнота или скриваше част от тях на място където по-късно ще ги намери собственика. Ако портмонето беше по-пълно добавяше още. Ако беше празно изпразваше го съвсем. Имаше и случаи в които се смиляваше, но в тези моменти чувстваше мислите си като нажежени жици, пръскащи искри. Усещаше се като свръхсъщество, божество и съдба. Придобиваше жестокост, ирония и чувство за сила. На няколко пъти си тръгваше с бутилки евтин алкохол, на няколко с бутилки скъп, с бонбони или ученическата чанта на хлапето. Много често изпадаше в самосъжаление. Не искаше да си тръгне. Искаше да израсте отново, но в този дом. После си припомняше за какво е влязъл. В такива моменти рисуваше най-добре. Болеше го, чувстваше се разсеян, раздразнен. Беше крайно неуверен, нямаше вдъхновение, но се получаваше обратното на очакваното. За часове изживяваше отново годините, но сега ги разбираше в дълбочина. Поправяше грешки които не би могъл да не допусне, защото не познаваше нищо. Никой на негово място не би познавал повече отколкото той. Рисуваше и тогава като сега спящи лица. Рисуваше и сега като тогава спящи лица, но различни. Тези които и тогава мечтаеше да рисува, но не можеше и да си ги представи. Нищо друго не можеше и не искаше да рисува. Само спящи лица. Красиви бяха. Отделени в различна реалност, докато рисуваше бронята над съня, сам сънуваше. Летеше и мечтаеше както не можеше да си позволи когато разбираше, че може да рисува.
Идваше от само себе си. Ръката му го желаеше. Идеята как може да рисува това или онова се явяваше и като графичен образ и като глас който го съветваше. Сърцето му се разтуптяваше. Мислите му с чуруликане се пръскаха над главата му. Виеха кръгове и цъфтяха клонки дори когато беше зима. Знаеше, че върши нещо нередно. Пастрокът му не му разрешаваше. Като разбра го наказа. Той не го биеше. Намираше други начини. Достатъчно беше този да не използва парите му. Прибираше ги, без да ги използва, а детето не знаеше как. Можеше да ги вади, при това много добре. Въпреки светлата кожа и русата коса минаваше за циганче, въпреки интелигентният израз който откри лицето му след години тогава минаваше за малоумно, правеше се на болно и бездомно. Заедно с още „три братчета”. И до днес не научи имат ли някаква кръвна връзка или не. И до днес не беше сигурен коя от жените, ако можеха да се нарекат жени одърпаните беззъби алкохолички които се въртяха из срутеното обиталище му беше майка. Знаеше само, че той не му е баща, а с годините си изясняваше, че баща му явно е имал голям талант да рисува и най-вероятно няма представа за съществуването му. 
В началото си помисли, че умението му ще се хареса на тези около него. Сгреши. За да рисува, не се налагаше да „работи” т.е. да проси. Интернет – клуба изискваше пари. Пастрокът му всяка вечер, след добър работен ден го водеше. Можеше да играе на които си иска игри, да гледа филми, пиеше кола и ядеше сладкиши на корем. В това време мъжът го хвалеше и му говореше за стандарта който има, че го е придобил сам и той е много по-висок от стандарта на глезените деца. Това разбира се харесваше на детето. Чувстваше се дори щастливо, а и в залата беше толкова приятно. За тези часове си заслужаваше всичко. 
Но после дойде рисуването. И забраната да го прави. И тогава всичко му се отщя. Не искаше да проси, не искаше да играе, не искаше „шибаният стандарт”, но нямаше как. Толкова беше играл на малоумно болно дете, че сам се чувстваше малоумен и болен, а наистина беше дете. 
И в един момент разбра, че никога не му е харесвало. Дори там в залата. Пожела да избяга, но в този момент разсъди по-добре от нормалните деца на своята възраст. Нямаше къде. Нямаше никого. Продължи външно да живее така както до този момент, но радостта не намираше в залата, а нощем когато заставаше и рисуваше спящи лица. Те си имаха своята реалност която не обременяваше с нищо неговата. И когато го осъзна радостта се превърна в щастие. За да не събуди спящите се научи да бъде безшумен. Постепенно живота го научи на още много неща и той вече нямаше нищо общо с просещото малоумно хлапе, освен щастието – да рисува спящи лица. 
Минаваше от дом на дом. Изпитваше мания за величие и чувството, че може да промени живота на всекиго, но не го прави защото живота такъв какъвто е, му харесва. Харесва му защото кара хората да спят и да бъдат тъй красиви колкото са на сън. Изглеждаха влюбени, изглеждаха дълбоко съсредоточени в нещо което вършеха другаде, изглеждаха свободни и украсени от неща които не могат да се докоснат тук на земята, изглеждаха замислени по начин който не могат да се замислят в ежедневието и още безброй неща изглеждаха. Рисуваше ги на блокови листчета. С бои и четки така и не се научи. Обичаше си моливчето. 
„В сивото са всички цветове”-мислеше си и се усмихваше. 
Обикновено портрета завършваше за час или два. Веднъж с една хубавица се бави до утринта. 
Този път обаче не успя за един сеанс. Момичето не беше красиво. Напротив. Изглеждаше на повече от тридесет макар едва ли да имаше и двадесет. Страдаше изглежда от ред заболявания защото беше подпухнала, а бръчките издаваха, че често я боли. Опитното му око разбра и че будна изглежда безразлична към всичко. Не изразява открито емоция и страст, често дори не ги и изпитва. Освен това се цапоти с тонове грим за да скрие пъпки и вдлъбнатини. Но имаше нещо, нещо което дори и той не улови, а я правеше привлекателна. Създаваше чувство за уют и интимност. Представяше си около това лице полуразтопени килнати свещи, чаши с вино, дълбоко деколте, масивна мебел и прозорец, но различен от този в спалнята й. Отворен на някъде другаде. И там има градина и овошки, но не се вижда добре, защото е тъмно. Усещаше, че гласът и е нисък за жена, че се смущава да говори, а всяка дума идва от много дълбоко. Струваше му се позната, а не беше я виждал. Влюби се както често се случваше, но този път беше по-иначе. И нанасяше образа й, но го изкривяваше. Нещо липсваше, нещо не се получаваше, а тя навлизаше във фаза на съня след която скоро щеше да се събуди. 
Въздъхна и изчезна като призрак.
Мислеше си, че няма да се върне. Като всеки престъпник не искаше да изневерява на стила си и от разумност и суеверност. Никога не беше се връщал повторно в едно и също жилище. Дори и след години. Имаше толкова много. В нейният не остави много белези, но все пак пи от виното което намери, а и проветри стаята. Момичето обичаше да пуши повечко отколкото й позволяваше здравословното състояние. И тъй като беше сигурен, че няма да се върне взе една нищо и никаква гривничка. Медена, без никаква стойност. От тези които вървят на пазара. Искаше да има спомен от нея. 
Но до вечерта се почувства пак като онова дете което страстно иска забраненото. И се върна. Боеше се, че ще го хванат, но по-силно от страха беше желанието да я нарисува. Когато нанесе една почти невидима сянка, лек белег по брадичката и върху листа изпита силна сексуална възбуда. Чак се разтрепери и едва се удържаше да не я доближи. След тази страстна извивка усети аромата й, силен и трепетен, желаещ и самотен. Привидя му се танцуваща гора, чу ромоленето на поток, стори му се, че държи потната й длан, чува сподавеният й смях. И върху рисунката от първият ден на която се виждаше потиснато боледуващо момиче започна да добавя чертите на богинята, на полудялата дива възбуда която иде от тялото, но е повече от тялото. Многозначният израз на сладостният намек, веселата ирония на познаващата властта си жена, усмивката която събличаше, копнежа изразен с извивка на клепачи. 
Струваше му се, че ще развали и рисунката от предишната вечер, но не можеше да спре и не успя и през втората нощ да я завърши.
На третата знаеше, че е обречен. 
Твърде разсеян беше в дома й. Отиде си след изгрев. Интуицията му беше тъй силна, че усети дори от кой прозорец е забелязан да излиза. 
Но се върна. Добави само щрих и картината беше завършена, след което на вратата се затропа. Не направи опит да бяга. Знаеше за полицейската кола пред прозореца. 
В следващите седмици даваше много показания. Безсмислено изглеждаше да отрича. През годините беше оставил достатъчно генетичен материал и отпечатъци за да бъде уличен за обирите. Все пак премълча за някои от ударите и тъй като изглеждаше искрен не го осъдиха за тях. 
Не очакваше, но тя дойде много скоро на свиждане. 
-Видях я…-пролича по гласа й, че още малко и ще се разплаче-Видях картината. Аз, аз не съм предполагала. Не съм се видяла така…Ти си…Не мога да повярвам…Мина ми през главата какво ли не…Да заспя завинаги, но тогава…Умра ли няма да мога да спя така…
Вече сълзите й потекоха. 
-Това което съм имала. Било е толкова скришно за мен. Защо го направи? Кой си? Говорих с много вещи лица. Казаха, че картината вече не представлява веществено доказателство. По право ти принадлежи, а никой няма и намерение да го оспори. Ще ти я върнат. Искам да ти я закупя.
-Ще ти я подаря.-засмя се. 
Стана спонтанно. Целунаха се. 
-Никога не съм го правил. Не съм и показвал картина. Но ще ти я подаря. 

* * *
Когато му върнаха рисунката не можа да си вземе дъх от изненада. Спомняше си много добре какво беше нарисувал. Познаваше спящите лица. Беше нарисувал заспало момиче. 
Сега тя макар и със спуснати клепачи, не спеше.
Беше се пробудила. 




магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email