Дървесна утроба

                                                  


                                                        Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й  
„и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърлено в огън.”

Матея /3: 10/

Настъпеше ли пролетта, затоплеше ли се малко, тя пълнеше колата си с припаси. Отиваше във вилата си и там прекарваше месеците до застудяване. Пишеше любовни истории за списания които не съществуваха, лекуваше се с билки които не лекуваха, но поне не влошаваха състоянието й. Ремонтираше покривите, гредите, оградите. Служеше си с теслата не по-зле от мъж. Когато нямаше какво да поправи, чупеше. Ей така, после да го поправи. Кроеше планове като например да направи горско училище или кръчма за троли и сатири. В случаите когато написваше истински хубави стихове късаше листовете. 

Вторият й съпруг мислеше, че се е върнала при първият. Първият не знаеше, че отдавна е напуснала и вторият. Майка й си мислеше, че си има друг и тя не се стараеше да обори заблудата й, но след двамата беше напълно изчерпана. Не желаеше никого. В тази гора се чувстваше завършена. Когато е сама. Когато не подражава на мечтите им за нея. Ревниви бяха и двамата. Не даде на никой да я докосне, но живееше в страх. Не си го признаваше и пред себе си, но когато страха отмина почувства колко е изтощена от него. Провали се и в бизнеса. Губеше пари за да работи. Накрая погледна трезво, печелеше достатъчно от наемите които получаваше от фирми за имотите наследени от баща й. В началото й хрумна сериозно идеята да се захване да пише любовни романи. Вилата и самотата й я предразполагаха. Бързо обаче се отегчи, а започна да съпреживява твърде дълбоко героите си и да се разстройва. Освен това докато пишеше губеше прекрасната природа. Затваряше се и не слушаше птичките, въздуха не хапеше дробовете й и не замъгляваше разума й. Навсякъде можеше да пише така, но само тук можеше да вижда и да се наслаждава на всичко това което я обграждаше.
„Не са плод за гората писаните любовни истории…Друго трябва да направя, друго…”
Обичаше да се катери по дърветата и да къса листа. Казваше си, че им прави прически. Като осъзнаеше колко инфантилно се държи се смееше буйно. 
„Ето, смеха е плод за тази гора…”
Знаеше всички пътеки, но започна да проправя свои. На два пъти помогна на изгубени деца да намерят родителите. Веднъж обстреля бесен вълк хвърлил в паника близките села. Скрила беше и беглец от закона. Стори й се много романтично и спа с него, а после се почувства противно. Не би повторила грешката си, но друг беглец така и не срещна. За сметка на това постоянно откриваше нови маршрути за пътеки. И проправянето на пътеките, за разлика от мъжете, никога не я разочароваше. 
Някои нощи чуваше гласове. Бяха обикновено на животни, но имаше и по-различни. Вероятно бяха на призраци. Не можеше да си го обясни иначе. Приличаха на човешки, а не бяха точно човешки. Идваха от места за които знаеше, че са непроходими. Понякога ги чуваше откъм дъното на Черното дере в което нормален човек не би слязъл и през деня, а ненормален не би успял да оцелее. Друг път й се струваше, че идат от нея и пак си сваряваше отвара от онези билки които вече знаеше сама, че не помагат. 
Една нощ обаче гласа разкъса сърцето й. Не можа да издържи. Стегна патрондаша, метна пушката и тръгна по посока на гласа. Имаше нещо различно в него. Молитвено, отчаяно, болезнено. Предположи, че някое зверче е попаднало в бракониерски капан. На няколко пъти престана да го чува. Залута се. Помисли си, че ще стигне късно, а колкото повече се приближаваше сърцето й по-буйно подскачаше. Не смееше и да си го помисли сериозно, но гласа приличаше на детски. 
Когато го чу съвсем от близо и не можеше да сгреши едва не загуби съзнание. 
-Къде си….Къде си? Кажи миличко…
Хлипът който чу беше съвсем слаб. И тогава фенерът й спря. Хвърли го ядосана. 
-Обади се! Моля те, обади се. Тъмно е, не мога да те видя.
Детето мълчеше.
-Обади се. Кажи нещо, плачи, плачи…Плачи говедо такова! Плачи за да те чуя. Все плачем да не бъдем чути, но ти си мъничко. Много си мъничко…Плачи! Плачи, моля те…
Кратко изхлипа. Намери го по-скоро интуитивно. 
Беше свито в една хралупа. Поставено като в ембрионална поза като в утроба. 
„Но как е възможно! Това е бебе! Как го чух толкова надалеч…”
Бръкна в хралупата. Все едно акушираше дървото да роди. Детето се плъзгаше, пъпът му се беше заплел в клоните. В един момент и се стори, че умира, а после чу плача му мощен, възвестяващ живот. Залюля го. Притисна го в гърдата си, запя му и тръгна към вилата. 
„Тази нощ ще се погрижа за него, а утре, утре ще го предам където трябва. На това дете му трябват грижи. Каквито не мога да му дам.”
Но на другият ден се изля най-силният порой който беше виждала. Опита на няколко пъти да потегли, но колата боксуваше, боксуваше докато накрая съвсем затъна. Валеше и през нощта и на следващият ден. 
Знаеше, че е рисковано за детето сухото мляко, но не разполагаше с друго. И докато се боеше, че няма да оцелее се превързваше по-силно към него. Когато дъждът спря и пътя й бе отворен реши, че това ще бъде нейното дете. 
Обичаше като шега да казва истината на майка си:
-Да знаеш това момче не е мое. Намерих го в една хралупа. 
По-възрастната жена се усмихваше тъжно. 
-Ще ми кажеш ли поне кой е бил сатира?
Обикновено разговора им свършваше дотук. Можеше да го препише на измислен или на някой от тези които не искаха от нея деца и я караха да живее с мисълта, че тя не ги иска. Предпочиташе да премълчи. И без това твърде много лъжи щяха да тежат върху малкият. Твърде невероятна беше появата му. Понякога имаше чувството, че това не е изоставено дете. Твърде интелигентно и чувствително беше за да е на родители които захвърлят отрочето си. 
„По-скоро е на самото дърво отколкото на лумпени които напоследък май се срещат доста често.”
Настръхваше когато прочетеше във вестник или чуеше от телевизията за захвърлено дете в контейнер за боклук или градска тоалетна. 
Сърцето й не даваше да приеме, че с него се е случило точно това, а и изглежда самото дете го опровергаваше. Научи се само да пише и да чете, а нямаше и пет години. Пееше като славейче, мелодиите сякаш извираха от него. Не беше ги чувало, защото не беше ги чувала и тя. Когато запееше гората изплуваше в съзнанието й, разлистваше се, превръщаше се във видение в което реалността чезнеше. Не веднъж го беше питала на какъв език е и какво означава песента, а то само вдигаше рамене. Играеше като другите деца, дори в известна степен беше по-буйно от повечето, но пък на моменти разсъждаваше като възрастен човек. Използваше език който дори много от по-големите нямат. 
Отначало това я правеше горда, но впоследствие започна да изпитва страх. Децата щяха да странят от него и да се досетят, че е различно. Може да прозрат дори истината, че то не е нейно дете и може би изобщо не е човек. 
В топлите месеци го взимаше със себе си във вилата. Питаше го често дали останалите деца не му липсват, а то клатеше глава. Казваше, че му е добре сред птичките и тревичките. И изглеждаше искрено. Познаваше пътеките едва ли не по-добре и от нея. Чувала го беше да си мърмори нещо, все едно говори с цветовете около себе си. Веднъж го видя как гали див заек. Зачуди се как е възможно, а то рече, че всички зайци и не само зайците го познават. Прииска й се да му каже истината, но не успя. 
Седмица по-късно я втресе. И пак валеше като тогава. Нямаха гориво. Не му даваше да излиза от къщата. Зави се през глава и излъга, че й е топло, но после й стана толкова зле, че не различаваше кошмарите от действителността. 
Когато се поопомни разбра, че е излизало защото камината гореше буйно. 
-Лежи, лежи. Нацепих дърва. Ще ти направя отвара. 
За разлика от нейните неговите отвари лекуваха. Наричаше билките със свои собствени имена и знаеше добре какъв е ефекта им. 
„Не е. Не е това на което прилича. Не е обикновено дете. Ще му разкажа. Веднъж да се оправя и ще му разкажа. Ще го заведа до майка му от която го отнех.”
-Май доста се забави?-попита като се почувства по-добре.
-Жал ми беше да отсека живи дървета. Сетих се за едно с хралупа…
-Какво! И отсече него….Защо, защо…
-Много тъжно изглеждаше….”и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава плод, бива отсичано и хвърляно в огън…” Но защо плачеш! Какво ти е! Какво ти е, мамо….




магически реализъм