суббота, 4 августа 2012 г.

Бяс и рози

едноименният разказ от сборника

Като го цапардосах първият път очилата му изхвърчаха петдесет сантиметра напред, описаха траектория над главата ми и ги чух как се разбиха на камъка зад мен. Побеснях. За малко щяха да ме ударят. Все едно, че ми посегна. Не очаквах такава дързост от него. Гледаше ме тъпо. Не беше уплашен, а трябваше защото бях бесен. Ама много, много бесен. Как смее…
Какви ги разправя на моята кучка! За какъв се мисли идиота му с, идиот. Тя го гледа като загубена. Не ме е яд, че ще му пусне, ами че съвсем се е замаяла. Като, че ли е пушила цяла седмица без прекъсване, освен да шмръкне и да хапне малко, че да не умре. Започна да говори
отнесено и очите й едни. Знае какво е за мен и за това вири дупе. Расово е, готино е, побърква ме, ама няма да ме направи плужека който иска. Тоя ще го шамаросам за негово добро. За да изчезне и да не го използва повече. Защото тя го използва. Намерила си обект. Иска да види как ревнувам. Ама почна да преиграва и сама да си вярва. Това вече не ми харесва. И ще сложа край. Иска ми се да видя дали ще се напикае сега големият рицар.
Не очаквах, че така ще ме вбеси, нито че ще го ударя толкова пъти. Така и не разбрах с какво ме изкара извън релси. Май с хвърчащите цайси. Стори ми се и че се хили. Или ревеше.
-Кво бе фенко! Опита се да ме удариш с очилата, значи! Това от Джаки Чан ли го научи.
Щеше да отговори, ама не ми се искаше да го чуя. Халосах го с все сила с обратната страна на ръката по устата. Главата му отхвръкна като звъче, но не падна. Залитна като пиян, но не падна. Тогава не знам защо, прекалено беше, не ми се искаше, не се стърпях, стори ми се много на воле, ама тъкмо за такъв удар. Завъртях крака и така го стоварих в ченето, че целият изхвърча два метра назад и тресна гръб в подвижното гаражче. Започна бавно да се свлича, но го хванах за яката. Задържах го, приближих лице. Идеше ми да му гризна носа, ама не ми даде сърце.
-Сбърка гаджето, пич. – изръмжах му –Веднъж се опитах да ти обясня с добро. Тя си е такава. Ще й мине, не й е за пръв път, ама докато прави тези изпълнения ми побелява косата. Ей виж на кво заприличах. Защо не ми го съкрати и не си го съкрати. Умно момче си, ама се правиш на застрелян.
Хлипаше като девица. Забих му две глави в носа. Стори ми се, че му потече кръв. Крайно време беше, но после стана…Шаш и паника…Това не беше кръв от носа му растяха рози. Разгръщаха се и ухаеха. Толкова уплашен не съм бил и когато шестнадесет годишен ме пипнаха в крачка, точно като подкарвах една трошка дето не беше моя. За малко да го изпусна и да дръпна да бягам, ама се овладях и съвсем ми причерня. Започнах да го удрям както ми падне. Беше на земята. Ритнах го петнадесет или седемнадесет пъти и тогава започнаха да растат рози от устните му от ушите му, през дрехите му. Ненормално големи, направо огромни рози. Десетки рози.
Не мърдаше.
-Хей. Свършиха номерата. Ай, дай лапа. Не я закачай повече. Не знаех, че си илюзионист. Готин номер. Сигурно имаш бая гаджета около теб…
Не отговаряше и това вече никак не ми харесваше.
-Чудех се аз с какво се занимава този пич. Той с фокуси. Работи в чужбина и си дава почивка…Хей не ми се прави…
Клекнах до него. Ей това не трябваше да става. Ама кви бяха тези рози от него.
Проврях ръка между растенията и потърсих пулс по врата му. Копелдакът беше умрял. Огледах се. Тъмно беше, ама кой знае! Е, квото е това е. Ако ме пипнат кучката свободно ще си развява байряка и ще види какво е загубила. Метнах го на рамо. Хвърлих го в багажника.
Хрумна ми, че трябваше да постеля, ама той не кървеше, а цъфтеше. Гати историята.
Подкарах към един неохраняван канал. Знам го, отдавна. Не съм хвърлял никого, нямах и намерение, ама ето, че се наложи.
Спрях на една тъмна уличка колкото да дръпна решетката на шахтата.
Вързах я за кръста му. Не ми трябваше да изплува скоро.
-Хайде чао и…и аз съм виновен, ама и ти не стоеше мирен.
Преди да го хвърля обаче ми дожаля за розите. Хубави бяха. За кво да хвърлям и тях. Набрах ги. Вързах ги на един хубав букет.
Дано да разбере, че и аз съм внимателен. Просто ежедневието ми едно такова.
Като ги видя цъфна в такава усмивка, че розите не значеха в сравнение с нея. Ама тя била много лесна. Малко рози и вече…На седмото небе.
Когато и ги подадох обаче…
Розите потекоха. Отново станаха кръв.
И оцапаха ръцете.

2 комментария:

  1. Много итересно!!!Как ти хрумват такива идеи ??? ;)))))
    Рози... Уникално :) Поздрави !

    ОтветитьУдалить
  2. Честно и аз не знам откъде ми хрумват. Поне не винаги, понякога има конкретен повод. Понякога не. За този разказ си спомням само, че бях спал много малко, че го написах в следобедни часове, в които не ми даде сърце да си взема дрямката, че да не отиде идеята. Поздрави и усмивки.

    ОтветитьУдалить

Follow by Email