четвъртък, 2 август 2012 г.

И не я познавам

                                          Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й  


Трябваше да отида някъде. Другаде, по-далеч. Не тук където съм. Не тук. Тя е прекрасна, но случайно се срещнахме. Винаги е прекрасна случайността. Не беше предвидено, забравих дори какво предвиждах преди дни. Някъде другаде бях тръгнал, към нещо друго. 


Сбърках ли автобусите като се качих в правилният? 


Там се заговорихме. Мислех за друго, после за нея. Забравих, май не е трябвало да помня, какво ме вълнуваше преди нея. Какво ме желаеше и изискваше. Тя е толкова одухотворена, а усмивката й е порочна, „думите й се леят като дървено масло”, а движенията й са поезия. Не пита откъде се взех, ни имам ли друга, ни за мечти, ни за интереси. Чете ме, усещам я. Знае достатъчно за мен, за да не иска да научи повече. Повече знае отколкото има да се научи. Разгръща ме, чете ме.
Разгръща ме и на празни страници и ги изписва. Нови мисли, нови чувства се разкриват. Неподозирани, екзотични, дори малко страшни. И по-откровени отколкото ми се иска да понеса. Все очаквам да попита нещо, но не. Не е любопитна. Но е открита, призна ми много неща. За себе си, за онези другите, които са били преди мен, които са били като мен. Тогава когато била същата, но малко по-различна. По-малко работи познавала, повече неща не зачитала. Желаела неща които не познавала и не желаела истински. Разказа и подробности. Много неприятни неща.
И изповядва пред мен това което тя самата не трябваше да смята за разумно:
Наранена е. Не иска да спори с живота, ни да се бори да открие сладките му извори, а да има някого. Като мен. 


Нямала да ме завързва с косите си. Ни да ми прави прегорял кекс и да си говори с гълъбите, да бъде кучка или вълчица, да осквернява светите ми кътчета в душата, да сменя цвета на очите си или да си слага грима на жени по които се заглеждам.

Не я разбирах. Какви ги приказваше. Не я разбирах, но ми харесваше такава. 
Това трябваше да е любовта. 
Какво ли търсих?
Тръгнал бях на другаде. Не можех да остана с нея, въпреки, че не знаех къде отивам. 
Горчиво ми беше. Едно такова, иронично горчиво. Не можех да търся нещо различно от това което откривах у нея, а го търсих другаде. И защо? 
Тя ми харесваше. Повече от харесваше. Завладяваше ме. Чувствах я навсякъде около себе си. Когато ме прегърнеше откъм гърба и забиеше брадичка в рамото си я виждах пред себе си. Отпуснеше ли глава в скута ми, за да се унесе пред телевизора изпитвах чувството, че стои зад мен, права на канапето и леко доближава глава към ухото ми за да ме целуне, но при нея времето тече различно и никога няма да ме догони тази целувка. Събуждах се пръв, но имах усещането, че е станала и пребродила всички стаи и кътчета за да ги напои с аромата си. 
Близо две седмици знаеше, че ще я напусна. Опитите й да изглежда весела ме изпълваха с ужас. 
Това което подтискаше, страдаше. Бунтуваше се, късаше я със зъби, дращеше я с нокти, прогаряше я със зли очички, удряше я с дузина лапи и ръмжеше, съскаше, крещеше. То искаше. Искаше, тя да ме задържи, а тя знаеше, че не може да ме задържи.
Вреше и кипеше в нея. Побъркваше я, късаше я, а тя се опитваше да се усмихва.
Нещо в нея ще се скъса. И преди е понасяла разделите тежко. Твърде много подробности знаеше за острите отделения в психиатричните клиники. Знаех, че приятелката която уж посещавала е измислена. Тя нямаше приятелки. Никога не е имала. Твърде обичлива беше, за да я понесе друга жена до себе си. Знаех и за опита и за самоубийство. Белезите по ръцете не изчезват съвсем. Свикнала е с тях, даже ги е забравила и не ги вижда, но те се забелязваха. 
Защо се преструваше. Да се унищожи ли иска. Толкова весел може да изглежда само нещастен човек. 
В един момент реших да остана и я намразих, а нямаше защо. 
Прииска ми се даже да не съм я срещал, прииска ми се да ми се прииска да я убия или да открия една – единствена причина да я напусна.
Сега съм сигурен, че откриех ли една причина да я напусна, никога не бих го сторил. 
Тогава бих направил опит да я разбера, да се поставя на мястото й, а така нямах никакъв шанс. 
Млад бях тогава, много млад.
Като, че ли останах още седмица за да ми даде повода. 
Една нощ телефонът иззвъня. Беше два или два и половина. Нещо такова. Вдигна слушалката.


-О-о-о, толкова си непредвидим! – засмя се сънено, но не и с лошо чувство – Жива и здрава съм. Какво си мислеше. Не ме разсмивай. Ама и ти по това време…


Постави слушалката и ме целуна.


-Събудих ли те? – опита се да се глези.
-Кой беше? 
-Никой.-засмя се късо.
-Никой ли? – опитах се да се подразня. 
-Добре, де. Да бъдем точни. Вече никой! Чакай, чакай…май не съм сложила слушалката…Май чу…Горкичкият…Майната му. Наистина вече е никой…Ти да не ревнуваш? – измърка сладко. 


Не ревнувах, а само да можех! И си личеше, че онзи не е никой, но вече не е и този който е бил. 
Два дена по-късно си тръгнах. Мълчеше цяла сутрин. После стана страховито красива. Изведнъж стана по-висока, косата и по-обемна, очите й по-дълбоки, а усмивката й която не слизаше от лицето й цяла сутрин беше искрена. 


И няма да повярваш, но тя сияеше. Съвсем леко, почти незабележимо, но сияеше. 
Плашещо, плашещо беше настроението й и белезите по ръцете й.
На другият ден я видях на последната страница на ежедневник. Трупът й бил намерен извън града без документи и прерязани вени. Умоляваше се всеки който може да даде информация за нея да се обади на познатият телефон или най-близкото полицейско управление. 
Не помня къде изгубих вестника, нито как съм се озовал на съвсем непозната улица. После пих много. Повръщах дълго, а след туй колкото повече пиех, толкова по-трезвен се чувствах. 
Прибрах се у дома доста след полунощ. Не можех да мигна и главата ми се пръскаше. Набрах телефона й. 
Вдигна слушалката. 


-О-о-о, толкова си непредвидим.-засмя се сънено, но не с лошо чувство.
-Жива ли си, видях една снимка…
-Жива и здрава съм. А ти какво си помисли. Не ме разсмивай. Ама и ти по това време…
-Просто много се радвам.


Не ме чу. Остави слушалката, но пак не затвори телефона добре и чух. Мъжът я попита:


-Кой беше?
-Никой!
-Никой ли?
-Чакай, че тази слушалка все ми прави…


Засмях се късо. Стори ми се, че заспивам, а не заспивах. Губех ли паметта или разбирах неща които не исках да знам? Затъвах в мрак без духове. Започнах да разбирам странните й, отнесени думи и ми се искаше да ги чуя отново, но забравях гласа й, както и чертите й. Буден дочаках сутринта. 


Маеше ми се свят, но реших да се поразходя. На едно място беше още по-зле. Когато излязох от блока подскочих от изненада, видях я запътена към вратата. Преди да успея да кажа нещо я видях седнала на кафенето отсреща. След миг прегърнала млад мъж да преминава по тротоара. Държаща за ръка дете да пресича улицата. Зад волана на три прелитащи коли подред. 
Оглеждах се и виждах, че всички жени са с нейното лице.
А нейното бях забравил.
Знам объркано звучи. 
Как да ти го обясня! Не мога. Затворя ли очите, тя, изчезва от представите ми. Отворя ли ги и видя ли жена, почти всяка. Струва ми се, че виждам нея.
И я търся между тях.
И сигурно я срещам и не я познавам…



магически реализъм


еротична фантастика

2 коментара:

  1. Когато човек пътува или е отишъл примерно на почивка някъде, може да се запознае с хора, които никога вече няма да види, но винаги ще помни. Аз имам такива спомени - още от детството ми.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. И това е една от най-приятните страни във всяко пътуване.

      Изтриване

Follow by Email