Зоопарк

Очите му гълтаха лакомо всичко. Прелиташе от клетка на клетка. Заговаряше животните. Накара вълкът да вие. Един щраус едва не го глътна. Коалите го гледаха любопитно, той също и в един момент съвсем правилно реши, че има прилика с тях. Камилата се опита да го наплюе, но не уцели. Хиената го стресна със злокобното си кискане. Лъвът го погледна мързеливо, махна му за поздрав с опашката й пак заспа. Пантерата удари с лапа клетката и изръмжа, но детето не се уплаши, а й се озъби в отговор. После й се оплези и побягна из алеите. Родителите извикаха след него, но то им се засмя, изцвили и затича още по-бързо.
-Сигурно иска да види конете?-предположи жената-Не вярвах, че чак толкова ще се зарадва. Изглеждаше начумерен. 
-Децата си мислят, че знаят всичко за природата. Като я видят се променят. Сигурен бях, че ще му хареса.-отвърна мъжът.-За друго се чудя. Защо е толкова пусто днес. Преди гъмжеше. Някак по-различно беше…Хей, какво ти е?

-Нищо. Нищо ми няма…Като гледам животните май самата ставам дете. Искаше ми се…И аз не знам какво…Толкова съм глупава понякога. Забрави. – опита се да се усмихне, но усмивката й беше толкова болезнена, че предизвика обратен ефект.
-Какво има?-попита я отново.
-Нищо, нищо. Радвам се като го видя толкова весело. Рядко се случва. Все си мисля, че не давам достатъчно. А днес, днес е различно и съм толкова щастлива, че не мога да го покажа. Не ми обръщай внимание. Толкова съм глупава. Радвам се, радвам се и се радвам. 
-Това не е вярно. Да ти припомня ли, че си прекрасна жена и лоша актриса. Кажи!
-Разстроих се като видях семейството на мечките. Тъй искрени бяха в отношенията си, че не може да се сбърка. Те са от една кръв. Майката е майка на малките. Така ми се прииска да съм истинска майка…
-Скъпа, знаеш, че не можем да бъдем родители. Но то не познава своите. Знае истината, но не я приема. Харесва му да си мисли, че сме му майка и баща. Вярва и така силно вярва, че измислицата му става истина. Повече ми се иска да бъда като него, отколкото да съм му родител.-мъжът се засмя горчиво-В почти всяко отношение ще си остане дете. Научава нещо, забравя го. Натрупва знания, става сериозен, а после пак всичко в игра. Ако имаше ангели щях да повярвам, че е един от тях. Радвай се, че го имаме. Нашето дете можеше да не е като него. 
-А той радва ли се?
-Прочети го в играта му. Та това е щастлива игра…
-Истинска ли е тази игра? Като играта на всички тези животни.
-Те не играят, съществуването им прилича на игра. А неговата игра прилича на съществуване. Много повече е от всички тях. Както и ти си повече майка от баба мецана. 
-Ще ми се да ти вярвам. 
-Хайде, бъде по-положителна. Прегърни ме. Днес е прекрасен ден.
-Ами, смрачава се. Може да завали. Потиска ме.
-А мен ме потиска, че сме само ние в цял зоопарк. Виж, сърни…
-И те си имат малки.
Не посмя да й каже нищо повече. Познаваше тези състояния. Разстроеше ли се, разстройваше и него. Само малкият умееше да връща настроението, но пък не винаги желаеше да го стори. Осъзнаваше много добре своето влияние в семейството си и понякога се държеше като истински тиранин. После съжаляваше, заклеваше се в какво ли не, че никога няма да бъде повече лош, но както всичко останало, бързо забравяше и това. 
Сърната провря муцуна между металните пръти. Опита се да се отърка в дрехите им. Когато обаче жената протегна ръка да я погали, тя се уплаши и побягна.
-Природа, плаши се.-засмя се горчиво мъжът-Радва ме, че понякога и ние се плашим. Рядко, но се случва. 
-Аз се плаша често.
-Завиждам ти. 
-Говориш си и ти, но те обичам. 
Прегърнаха се и продължиха между клетките. Детето се появи иззад гърба им.
-Тати…-крещеше възбудено-Няма да повярвате. Ама направо няма да повярвате…
-Виж, това е бизон. Някога е бил господарят на прериите…
-Не искам да виждам този бизон. Няма да повярвате ви казвам. Наистина няма да повярвате.
-Какво толкова има?-попита го жената.
-Пък една маймуна прилича страшно на татко.
Двамата се засмяха, а детето тропна с крак ядосано, че не му вярват. 
-Наистина много прилича. 
-Ами има една теория…-започна мъжът, но детето не му даде възможност да се доизкаже, хвана го за ръката и го замъкна към мястото където твърдеше, че е видяло маймуната.
-Сигурно е горила.-предположи жената.
-По-скоро орангутан, но да ми прилича толкова много.-мъжът прихна да се смее.
Накрая като застанаха пред клетката и тримата замълчаха. Жената възкликна и направи суеверен знак.
-Каква е тази маймуна?-попита с треперещ глас.-Тя не само на теб…Тя изобщо, прилича…Кажи каква е тази маймуна.
-Не е маймуна.-ледено произнесе мъжа-Това е човек.
-Не може да бъде, тук човеци…-викна жената.-Четох, че са изчезнали. Сигурен ли си?
-Човек ли!-подскочи радостно детето.-Жестоко! Ама истински човек! Като нас, само, че…
-Да, като нас, само че…-усмихна се мъжа - Мислех, че изобщо не са останали. От последните екземпляри е. Хайде да го оставим. Не виждате ли, че го плашим. Такава е природата, плаши се. 
Човекът се взираше в тях, едва ли ги виждаше, но кокореше очи и си личеше, че е много уплашен. 
-Толкова прилича на нас.-възкликна детето.
-Прилича, но той е жив, а ние отдавна вече, не сме. 

антиутопия и киберпънк