вторник, 31 юли 2012 г.

Зоопарк

Очите му гълтаха лакомо всичко. Прелиташе от клетка на клетка. Заговаряше животните. Накара вълкът да вие. Един щраус едва не го глътна. Коалите го гледаха любопитно, той също и в един момент съвсем правилно реши, че има прилика с тях. Камилата се опита да го наплюе, но не уцели. Хиената го стресна със злокобното си кискане. Лъвът го погледна мързеливо, махна му за поздрав с опашката й пак заспа. Пантерата удари с лапа клетката и изръмжа, но детето не се уплаши, а й се озъби в отговор. После й се оплези и побягна из алеите. Родителите извикаха след него, но то им се засмя, изцвили и затича още по-бързо.
-Сигурно иска да види конете?-предположи жената-Не вярвах, че чак толкова ще се зарадва. Изглеждаше начумерен. 
-Децата си мислят, че знаят всичко за природата. Като я видят се променят. Сигурен бях, че ще му хареса.-отвърна мъжът.-За друго се чудя. Защо е толкова пусто днес. Преди гъмжеше. Някак по-различно беше…Хей, какво ти е?

-Нищо. Нищо ми няма…Като гледам животните май самата ставам дете. Искаше ми се…И аз не знам какво…Толкова съм глупава понякога. Забрави. – опита се да се усмихне, но усмивката й беше толкова болезнена, че предизвика обратен ефект.
-Какво има?-попита я отново.
-Нищо, нищо. Радвам се като го видя толкова весело. Рядко се случва. Все си мисля, че не давам достатъчно. А днес, днес е различно и съм толкова щастлива, че не мога да го покажа. Не ми обръщай внимание. Толкова съм глупава. Радвам се, радвам се и се радвам. 
-Това не е вярно. Да ти припомня ли, че си прекрасна жена и лоша актриса. Кажи!
-Разстроих се като видях семейството на мечките. Тъй искрени бяха в отношенията си, че не може да се сбърка. Те са от една кръв. Майката е майка на малките. Така ми се прииска да съм истинска майка…
-Скъпа, знаеш, че не можем да бъдем родители. Но то не познава своите. Знае истината, но не я приема. Харесва му да си мисли, че сме му майка и баща. Вярва и така силно вярва, че измислицата му става истина. Повече ми се иска да бъда като него, отколкото да съм му родител.-мъжът се засмя горчиво-В почти всяко отношение ще си остане дете. Научава нещо, забравя го. Натрупва знания, става сериозен, а после пак всичко в игра. Ако имаше ангели щях да повярвам, че е един от тях. Радвай се, че го имаме. Нашето дете можеше да не е като него. 
-А той радва ли се?
-Прочети го в играта му. Та това е щастлива игра…
-Истинска ли е тази игра? Като играта на всички тези животни.
-Те не играят, съществуването им прилича на игра. А неговата игра прилича на съществуване. Много повече е от всички тях. Както и ти си повече майка от баба мецана. 
-Ще ми се да ти вярвам. 
-Хайде, бъде по-положителна. Прегърни ме. Днес е прекрасен ден.
-Ами, смрачава се. Може да завали. Потиска ме.
-А мен ме потиска, че сме само ние в цял зоопарк. Виж, сърни…
-И те си имат малки.
Не посмя да й каже нищо повече. Познаваше тези състояния. Разстроеше ли се, разстройваше и него. Само малкият умееше да връща настроението, но пък не винаги желаеше да го стори. Осъзнаваше много добре своето влияние в семейството си и понякога се държеше като истински тиранин. После съжаляваше, заклеваше се в какво ли не, че никога няма да бъде повече лош, но както всичко останало, бързо забравяше и това. 
Сърната провря муцуна между металните пръти. Опита се да се отърка в дрехите им. Когато обаче жената протегна ръка да я погали, тя се уплаши и побягна.
-Природа, плаши се.-засмя се горчиво мъжът-Радва ме, че понякога и ние се плашим. Рядко, но се случва. 
-Аз се плаша често.
-Завиждам ти. 
-Говориш си и ти, но те обичам. 
Прегърнаха се и продължиха между клетките. Детето се появи иззад гърба им.
-Тати…-крещеше възбудено-Няма да повярвате. Ама направо няма да повярвате…
-Виж, това е бизон. Някога е бил господарят на прериите…
-Не искам да виждам този бизон. Няма да повярвате ви казвам. Наистина няма да повярвате.
-Какво толкова има?-попита го жената.
-Пък една маймуна прилича страшно на татко.
Двамата се засмяха, а детето тропна с крак ядосано, че не му вярват. 
-Наистина много прилича. 
-Ами има една теория…-започна мъжът, но детето не му даде възможност да се доизкаже, хвана го за ръката и го замъкна към мястото където твърдеше, че е видяло маймуната.
-Сигурно е горила.-предположи жената.
-По-скоро орангутан, но да ми прилича толкова много.-мъжът прихна да се смее.
Накрая като застанаха пред клетката и тримата замълчаха. Жената възкликна и направи суеверен знак.
-Каква е тази маймуна?-попита с треперещ глас.-Тя не само на теб…Тя изобщо, прилича…Кажи каква е тази маймуна.
-Не е маймуна.-ледено произнесе мъжа-Това е човек.
-Не може да бъде, тук човеци…-викна жената.-Четох, че са изчезнали. Сигурен ли си?
-Човек ли!-подскочи радостно детето.-Жестоко! Ама истински човек! Като нас, само, че…
-Да, като нас, само че…-усмихна се мъжа - Мислех, че изобщо не са останали. От последните екземпляри е. Хайде да го оставим. Не виждате ли, че го плашим. Такава е природата, плаши се. 
Човекът се взираше в тях, едва ли ги виждаше, но кокореше очи и си личеше, че е много уплашен. 
-Толкова прилича на нас.-възкликна детето.
-Прилича, но той е жив, а ние отдавна вече, не сме. 






антиутопия и киберпънк

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email