Никога не оставаше с мен през нощта, понякога и не се събличаше напълно. Все бързаше за някъде. Не знаех с какво се занимава, лъжеше, че е престъпник, а не беше. Твърде виновно гледаше, за да се опази в онзи свят в който е най-важно да имаш дебели очи. И железни нерви. Неговите не бяха. Лицето му създаваше илюзията, че са такива. Приличаше на изковано от фин, но много здрав метал. Внушаваше чувство за спокойствие, но под него бушуваха урагани. И обърканост. Исках да го изкуся, да се превърна в единствената, да съм нещо повече от любовница и докато желаех да сторя това аз самата се изкусих. Пропаднах в него. Не беше единственият симпатяга в живота ми. Срещах се и други. Някои бяха по-мили, други по-остроумни имаше и по-щедри и богати и по-сексапилни и симпатични. Не знам кога започнах да затъвам, да
го мразя, а да броя часовете до срещата ни. Започнах да плача, но винаги едва когато е затворил вратата след себе си. Нямаше да си разреша да проявя слабост пред него. Не си заслужава. Ценя свободата и независимостта си. Ако другото им име е самота, значи ценя и нея. Обичам го, но кого ли не обичам. Такава съм си, обичливка. И точно за това ценя умението си да мога да бъда без някого. Иначе боли. Умопомрачава и ядосва. А има и по-умели в милувките и по-приятни събеседници от него. И такива с по-крив нос и злодейски очи. Правех си, правех си самозаклинания, но не се получаваше. Все повече ме смукваше в себе си. Непрестанно мислех за него, държах се като тийнейджърка, а не биваше. Животът не ми го позволяваше. Сама съм се справяла с всичките си трудности. Опарила съм се и съм се бронирала. Заразявала съм се с какви ли не вредни мисли и съм си изградила имунитет.
Не исках да го видя и знаех, че няма да мога да издържа, ако не го видя.
Щях да спра да се грижа за косата си и да не обръщам внимание на дрехите си, да угася погледа си и да говоря вяло и тихо, да свия леко рамене. Не много, но толкова, че да изглеждам жалка. Да хвана язва и да започна да куцам с единият крак. Да спра да движа кръста си така както го движа и никога нямаше да разгърна повече книга. Щях да си тананикам една и съща мелодия и така докато остарея без да съм се срещнала с никого. Полудялата от нещо, смехорията на квартала, жената за подигравка на пияните момчетии. А да, непременно щях да си сложа и чене и да говоря пелтечейки.
Нямаше да навия механизмите си. Да се оставя да се разпадна на болтове. Докато го виждах това нямаше да се случи, а вече не желаех, не желаех и не желаех да го виждам.
Трябваше да му призная, да му докажа някак си, че е жизнено важно за мен да си принадлежим.
Как?!
Никога не бях му казвала, че го обичам.
Не бях и изисквала да ме обича. Напротив. Исках свободата да открива желанията ни един към друг. Така си и беше, докато дойде този мъртъв за мен момент в който принципите изчерпваха същностите си и не отговаряха на новите условия.
Измислях хиляди причини да го задържа поне за нощ. Казваше, че бърза. Питах го, докога ще бърза, а той отвръщаше с въздишка, че май ще бъде така докато е жив. Веднъж го упоих. Идеше ми да го вържа, но разбира се не го направих, а той пак макар и унесен си тръгна. Разумът му обаче беше замъглен и той призна повече отколкото досега ми беше казвал:
-Не мога да остана! Ще се открия и ти ще разбереш…
На другият път го попитах какво искаше да каже, а той се опита да отговори несериозно както често правеше когато разговорите не бяха никак шеговити. Харесваше ми тази инфантилност. Умният човек има нужда да се държи глупаво, не глупавият. Смеех се на детинщините му и сама започвах да се държа като него. Но този път не му разреших да ме подведе. Настоявах да разбера какво е искал да каже. И се наложи дълго да се боря за да измъкна думите от устата му.
-Не мога да остана! Ще се открия и най-малко страшно е това, че ще разбереш….
-Кажи ми! Имам право да знам, нали?
-Не знам дали имам право да ти кажа.
-Кажи!
-Виж, не те мамя. Докато не знаеш, аз не те мамя. Кажа ли ти ще се почувстваш измамена. Иска ми се, много ми се иска…
-Оплиташ се. Оплиташ и мен. Не биваше. Бяхме свободни, вече не сме.
-Най-добре да се разделим.
-Най-добре, но можем ли?
Замълча. Стори ми се дълго. Вадеше признанието си като тежък камък. Изчерви се и заприлича на юноша. Оставаше само да избият младежките му пъпки, иначе и гласът му беше мутирал какъвто е бил някога. И се опитваше да изглежда уверен, но ушите му пушеха от високата температура. Толкова жалък и мил.
-Остана ли през нощта, ще остана завинаги. Завинаги ще остана с теб, а…
Усмихнах му се, а ми текнаха сълзи. Прегърнах го и прошепнах в ухото му:
-Направи го. Остани с мен.
-Ти не знаеш, а ще разбереш.
-Всички не знаем, а разбираме в последствие.
-Не ми говори така, защото ще остана.
-Остани. Искам да науча това което криеш.
И в следващият момент всичко ми прозвуча като фарс. Чудех се да се смея ли, да плача ли, да го убия ли или да го намажа със сладолед. Стори ми се пълен идиот с много странно чувство за хумор.
-Ще ти кажа…-тресеше се като повреден домакински уред-Ще ти кажа какво крия.
Мълчах и телепатично му повтарях: „Кажи, кажи, кажи”
-Имам неизживяно детство.
Уби ме направо. Как реагирах ли, казах му съвсем спокойно, че ще го преживея някак.
-Наистина ли? – попита ме досущ като дете което стои пред вълшебница и вярва, а не му се иска да вярва за разлика от възрастните които не вярват, а искат да вярват.
-Какво да се прави. Останалите жени разбират, че годеника им е имал престъпно минало, излязъл е от комуна за наркомани или клиника за алкохолици има скрита шизофрения или далтонизъм, намира се под програма за защита на свидели или е имал хомосексуални контакти, а аз трябва да приема, че моя има неизживяно детство.
Усмихнах се, но не можах да го разсмея и да се разсмея.
-По-трудно е отколкото си мислиш.
Вдигнах рамене и направих физиономийка. Не можеше да устои на нея, никой не можеше, а исках да променя настроението на разговора.
-Значи оставаш.
-Оставам.-рече той и мисля, че от този момент започна подмладяването му. В следващите часове ми се струваше, че си въобразявам докато накрая стана толкова явно, че не можеше да има следа от съмнение. Не разбрах кога изчезнаха бръчките му. На трепкащите свещи не можеше да се види, но започнах да усещам, че тялото му е по-фино, по-слабо, кожата по-гладка, а и гласът му се беше изменил. Настроенията също. След полунощ се беше побъркал по мен. Толкова пъти ме поиска, а и все бързаше, че накрая го отблъснах. Замърмори смешни неща, от свръх цинични, до наивно поетични и ми напомни, за първият, но това беше преди деветнадесет години. Станах и светнах лампата. Пред мен стоеше юноша. С неговите черти, но юноша. Все едно сина му. Щях да помисля, че е станала смяна, ако го бях пуснала от прегръдката си и за минутка.
-Нали ти казах, нали ти казах….-хилеше се като побъркан-Сега няма как. Твърде късно е, ще остана завинаги…
Вече видимо като в клип се виждаше промяната му. Толкова бързо настъпваше. Косата му ставаше по-дълга, по-къса. Космите му чезнеха, чертите му се опъваха. В мигът в който осъзнах, че стоя гола срещу едно шест годишно дете инстинктивно се закрих с покривката на масата, но той не спря да става по-малък. Двадесет минути по-късно люлеех ревящо дете. Мушех гърдата си в устата му за да спре да плаче, но то плака докато вече не беше способно и на това защото се превърна в ембрион, а той се изплъзна от шепите ми. Започна да се смалява. Превърна се в бълбукаща течност, а тя се плъзна между бедрата ми и проникна в мен.
Усетих го, че оживя в утробата ми.
Чух със сърцето ми да казва:
-Нали ти казах! Казах ти…Имам неизживяно детство. Ще остана завинаги с теб, а ти ще ми помогнеш да го изживея…
Погалих корема си и му рекох:
-Да. Ще ти помогна. Нали ти казах, че го искам.
магически реализъм
Няма коментари:
Публикуване на коментар