Забравеният грим

 Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й


Предишната наемателка си беше забравила несесера. Не смеех да го докосна. Стоеше седмица на тоалетката пред огледалото и дразнеше погледа ми. Да го изхвърля, не ми даваше сърце, но да го отворя се боях. Имах чувството, че ще видя лицето й. Сгънато и беззащитно без своята притежателка. Представих си как някой надниква сред моите гримове и настръхнах от ужас. Това е като да ти надникнат в душата. 
„Въобразяваш си, все си въобразяваш. Придаваш важност на неща които са толкова прости. Все така правиш. За това си тук. Непозната сред непознатите. И сред познатите беше непозната, но тук съвсем. И никога няма да намериш близостта която изгуби. Никога защото все си въобразяваш.
Все си въобразяваш. Тук няма лице, а най-обикновени гримове. Отвори ги…”

Протягах ръка и я прибирах, а несесера стоеше все там. Опитах се да не го виждам, да забравя за него. Почти успях. Приемах го като част от интериора и мебелите. Най-тежките които не можех да преместя сама, а и хазяите нямаше да ми позволят. Престана да ме дразни и да изкушава. Престана да е загадъчно свито лице. Хвана прах и се сви. Свикнах дотолкова с него, че не го забелязвах. Най-сигурният начин да забравиш за нещо е да свикнеш с него. Минаха месеци. Почти година през която освен служебните диалози имах само един разговор по телефона с мама. В тази вечер просто бях уморена. Видях и двойник на човека който някога обичах, а той ме превърна в болногледачка, за няколко години, а после въпреки това умря. Никога не съм била красива. Той имаше лошо зрение, но красива душа. Само, че тя заболя и повлече тялото. Имаше мания да си причинява заболявания. Не да си ги приписва като хипохонриците, а да си ги причинява. Пиеше на пръв поглед безразборно лекарства, но си имаше система с която знаеше как точно да си навреди. Така си мисля и съм права, въпреки, че за много неща си въобразявам. Никой друг не ме е обичал. Даже не ме е и докосвал интимно. Не успях да го опазя. А в този ден видях един друг който напомняше страшно на него, от времето преди да се разболее. Опитах се да го заговоря, но каквато съм скована, нищо не излезе. Продавач в един хранителен магазин е. Струва ми се доста по-млад от мен, но аз не искам нищо друго освен да си разменим няколко думи, но и това не можех. Натежа ми. Мислех си за него и бях много, много уморена. Така и не разбрах как ръката ми се протегна и взе несесера. Обля ме топла вълна приличаща на сексуална възбуда. Изсипах гримовете на тоалетката. 
Стегна се гърлото ми. Не бяха за мен. Твърде скъпи. Твърде изтънчени. Коя е била? Каква? И как е посмяла да ги забрави. Та те струваха много!
Не смятах, че ще ми стоят. Но те сякаш заповядваха. Караха ме да направя необходимото с тях. Да ги сложа така както желаят за да постигнат хармония. Гневяха се, ако някъде наслагвах повече, ако изкривявах линията, ако не се съобразявах с тяхното виждане за себе си. Спрях да мисля и да преценявам. Те водеха ръката ми, те разкриваха пред очите ми. Красотата търсиха те, а аз не я разбирах. В един момент изпитах чувството, че се губя, че ме поглъщат. Изпитах й страх, а после ми стана приятно. Като не можеш да се бориш с нещо по-добре го приеми. Свикнала съм да се предавам и да бъда носена, а този път ми харесваше това което се случваше с мен. За пръв път ми харесваше. Лицето ми загуби своята естественост и придоби ново естество. Безликата миловидност отстъпи пред гальовната хищност. Опустошеният поглед заприлича на премрежен. Миглите се смееха и закачаха. Устните се цупеха и усмихваха, проклинаха и шептяха мърсотии, целуваха и съсичаха с думи, бояха се и бяха изкусени готови да отхапят забраненият плод. 
Дори косата ми промени цвета си, без да съм я докоснала. А и всички цветове около мен се промениха. 
-Това не съм аз!-прошепнах. 
„Въобразяваш си. Все си въобразяваш…”
Чувствах се пияна и действах като пияна. Умората изчезна. Изпълниха ме непознати сили. Засякох момчето точно когато затваряше магазина. Държах се така както никога не съм се държала. Харесваше му, макар малко го шокираше. Подведе се. Мислеше си, че ще правим секс. И аз така си мислех, но си говорихме до сутринта. После той отиде на работа, а аз се обадих до моята и за пръв път се освободих. С бодър глас и смях обясних, че съм болна. После цял ден обикалях и къде ли не. Качвах се от такси на такси. Наслаждавах се на учтивости и дървени свалки. От автобус на автобус за да ми отстъпват място. Никога преди това не се е случвало. Въртях се из алеите и следях с периферията на зрението си желаещи ме погледи. Сядах до някой самотник в заведения и без да платя сметката си тръгвах. 
Мислех си за момчето. Приликата му с някогашният ми мъж беше съвсем повърхностна. Не беше умно като него, но имаше жажда за живот и откровеност каквато винаги ми е липсвала. 
Защо избягна интимността? За да не се размаже грима ти и истинският ти вид да го накара да повърне…
„Въобразяваш си. Все си въобразяваш…”
Нали? Страх те е да откриеш истинското си лице.
-Хей!-гласът ме стресна. 
За ръката грубо ме дръпна симпатичен и добре облечен млад мъж.
-С кого си мислиш, че се подиграваш. Къде изчезна! 
-Не ви познавам!
Усмивката му ме отврати.
-Така значи. Слушай, обади се. Знаеш къде да ни намериш. И трябва да си измислиш много добро извинение. 
-Вие сте опасен човек. Оставете ме или ще викам. 
Тупна показалец в гърдите ми.
-Ти. Ти сама създаваш опасности. 
-Не ви познавам!-креснах и той отскочи назад. Усмихна се смутено и тогава преминах в нападение-Коя търсите, коя! 
Крещях, а хората се спираха и ни оглеждаха. Той се червеше и криеше поглед. Накрая промърмори: „прощавайте” и изчезна.
Дълго време пулса ми беше ускорен. После ми стана смешно. Ако бях предишната щях да се разплача. Да се свия и да го оставя да ме заплашва. Сега имах чувството, че ако не беше променил поведението си щях да издера очите му. 
Но с коя ме припозна? Толкова ли ме е променил грима. Огледах се в една от витрините.
Да! Това не си ти! Друго лице е. Не е твоето!
„Въобразяваш си! Все си въобразяваш…”
Стъмваше си. Тръгнах си към квартала. Тази нощ щях да го имам. Заслужавах си го, а и той ме харесваше. Ще ме хареса и с размазан грим и без грим. Той е толкова естествен, че не може да не хареса естественото.
Стори ми се, че чух стъпки зад гърба си. Спрях се, ослушах се.
„Въобразяваш си! Все си въобразяваш…”
Няма, май никой. Пулсът ми пак се ускори като при срещата с грубиянина. Забързах. Исках да стигна на светло. Следващата пресечка беше главна улица.
Взела бях чуждо лице. Без да знам нищо за него. То е било свито в несесера както си мислех в началото. И не съм си въобразявала…
„Въобразяваш си…”-беше последната ми мисъл преди непознатият да ме настигне и…
Нямаше време да изкрещя. 
Подаде ми букет цветя и изчезна в тъмнината.
Смях се и плаках докато стигна в квартирата. 
Изхвърлих букета в контейнера. 
Изкачих се по стълбите до последният етаж. Спирах се много пъти. Гърчих се от смях. 
Трябва да махна това лице. Трябва да го махна. Иначе не знам…
Нека другата да понесе красотата си…
Трябва да го махна. То не е мое. 
Когато застанах пред огледалото, обаче, реших обратното. 

магически реализъм