Робот

 Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й 


Има един час в денонощието когато изключвам системата си. Тогава не съществувам. Защитна реакция е срещу износване, иначе не може да се обясни, а всичко в мен е рационално и предвидено. Всяко мое движение има своята функция. Усмивката ми създава настроение или демонстрира надменност когато е нужно. Очите ми премигват за да приличат на човешките. Ръцете имат определен набор от движения. Изключително богат е, но много от движенията са забранени. Тях не мога да изпълня. Мога да шофирам осемнадесет часа без да съм нарушил нито едно правило. Да сменям стотици хиляди словесни стилистични техники, за да ме почувства по-близък потребителя на който предлагам стоката. Мога да чета по очи и вежди. По устните когато не се движат и не произнасят думи. Мога да чета по мирис и сборът от енергии които излъчва едно тяло. Да променям тактиката си за да убедя, че покупката е необходимост дори когато тя не
е такава. Атмосферните условия не ме плашат, макар да ми въздействат. Нараня ли се тече кръв и чувствам аналог на болка, но това са добре подредени цифри. Програмиран съм да симулирам сексуална възбуда и да задоволявам жена когато е потребно. Правя го добре, но не може да се каже, че изпитвам удоволствие. Сензорите ми отчитат, че би трябвало да ми е приятно, но не съм устроен да чувствам, че е приятно. Мога да разговарям на всяка тематика. Най-лесно ми е да говоря за художествена литература. Помня да съм прочел една малка част от книгите за които взимам често отношение. Но и спомените не са истински. Не съм бил например дете. Не се е налагало да бягаме с мама от дома си. Нямал съм тежък хепатит. Нито съм бил прибиран в сиропиталище полумъртъв от глад. Всички тези спомени са програмирани. Никога не съм бил дете. Създаден съм по поръчка на компанията за разносна търговия. Аз съм най-добрият. Получавам заплатата си плюс процентите си за да приличам на човек и да не будя гняв сред хората, но необходимостите ми са малко и не се нуждая колкото истински човек от тях. Програмиран съм да ги обичам и да ги ценя, да означават за мен нещо повече от средство. Създаден съм да ги печеля и функционирам единствено за да изпълнявам този приоритет. Храня се почти като човек, но подбирам храните за да покажа стандарт, а не защото различавам вкусовете им. Когато пътувам дълго не е необходимо да се храня. Глад не чувствам. Само предупреждение, че трябва да приема храна която е предвидена в програмата. Не ме притесняват и други физиологични потребности. Сънят най-малко. Мога да не спя с месеци. Достатъчен е онзи час в който изключвам. Пълният покой презарежда напълно програмата ми. Не съм се разболявал, макар да имам медицински осигуровки. Имам спомени, че съм се напивал, но те са от програмираните спомени. Като онези свързани с детството. Много съм доволен от конструкторите за това, че са предвидили смяна на гласовете. Мога да говоря басово и дрезгаво, мога да преминавам в тенор и фалцет. Да откривам най-близкият до душата на купувача глас и да го използвам. Например гласа на отдавна покойният дядо или глас на най-симпатичният герой от отдавна излъчен детски сериал. Пробуждам неспособният да бъде недоверчив, послушното дете, невинното същество, компресираната в съзнанието по-щастлива личност, която вярва в добрият вълшебник който му обещава чудеса. Имало е случаи когато трябва да използвам по тридесет гласа докато достигна най-подходящият при разговор. При това е трябвало да премина плавно от един в друг. За да не разбере човека, че пред него стои един механичен фокусник. Имал съм и провали. Всеки изживявам тежко. Чувствам се повреден неустойчив. Наказанието ми е предвидено в програмата. Припомням си поточна линия. Този спомен е изглежда истински. Преди да ме въведат в основната функция за която съм създаден нарочно са ме поставяли на други места. Справял съм се и там, всъщност на поточната линия разбрах, че съм част от механизма. На предприятието, на обществото. Тъй като програмата ми е по-пространна, изпитвах подобие на чувството на потиснатост каквото изпитват хората. Трябвало е да започна от там, за да бъда въведен в пълен работен режим. Защото съм сложен механизъм, вероятно и изключително скъп, експериментален модел и за да се провери за дефекти, а и да се самоидентифицирам като това което съм. Предполагам, че е възможна повреда в която можех да си внуша, че съм човек. Аз много приличам, така и трябва. Но сам трябва да съм наясно, че не съм. За да изпълнявам добре задачата си и за да не се боя от тези неща които се страхуват хората. Това което единствено ме плаши е връщането към поточната линия. Вероятно съм работил на нея по двадесет и четири часа, но и тук имам програмирани спомени в които съм се връщал като човек в дом в който ме е чакала съпруга. Мила, обичлива и глупава. Повяхваща преждевременно, обичаща да мърмори, но и сладко да се глези като дете. В тези изкуствени спомени парите не означаваха много за мен, а ценях повече компанията на приятели и чашката. Мога да различа истинските спомени от програмираните. В истинските имаше сила, енергия и нямаше нищо човешко. Спомням си и мига в който в мен настъпи самоидентификацията. Стори ми се, че изведнъж ставам много малък, а след туй огромен. Тялото ми улавяше всичко което се случва в предприятието, постепенно започна да улавя и движенията по улиците извън него и извън индустриалната зона, после града с всичките коли и климатични инсталации, хладилници и влакове на централна гара, дискови устройства и валяци, микропроцесори и бълващи сяра и олово комини, всичките телевизионни и радиопрограми, всичко което се управляваше, а създаваше чувство, че е излязло от управление. Когато осъзнах, че съм част от механизма придобих мощта и самосъзнанието на целият механизъм. 

И заработих с пълният си потенциал. 
Разбрах, че съм робот който не изпълнява функцията за която е конструиран, а има много по-високи възможности. 
Бързо я намерих. Човек би се уморил от търсене, би сгрешил, би се окайвал и оправдавал. Биха го смазали комплекси и съмнения в себе си. Би се разколебал, би се погубил от въпроси. В крайна сметка би обвинил мойрите или философски заключил, че така е трябвало щом Бог е пожелал, но едва ли щеше да постигне резултата ми. 
Насочих се към целта си сякаш я знаех предварително. Програмата ме водеше. Бързо се разархивираше истинският ми потенциал. 
Вече знаех какво съм и не ме плашиха препятствията които щяха да сломят всеки човек. Известно време откривах на какво съм способен. И това ми носеше нещо което приличаше на човешка радост. Скоро вече знаех диапазона на способностите си. Досещах се и кой може да е поръчал съществуването ми и каква е целта на живота ми. И ето почти осемнадесет години изпълнявам безупречно функцията си. Не чувствам умора и не остарявам. Когато имам свободно време мога да си поспя като човек или като човек да прочета книга. Рядко обаче си го позволявам. Дори не аз си го позволявам, а непредвидени обстоятелства ме принуждават да го правя. Единственото желание което е заложено в мен е да печеля работейки и да работя печелейки. Другите са имитация на човешки. Различават се от оригинала си по това, че за всеки човек останалите желания означават нещо, а за мен са украшение. Екстра която ме прави по-приятен за потребителите. 
Преди часове претърпях повреда. Изключих пак, но не в предвиденото от мен време. Споменах за това, че изключвам. Винаги го правя извън режим на работа. Стоя пред часовника. Той изчезва заедно с всичко останало. Когато се появи стрелката е отместена точно с час напред. 
Този път трябваше да предложа прахосмукачка. Стълбището ми се стори познато. И долових, че ще се повредя. Когато отворих вратата изпитах подобие на човешкият шок. Домакинята беше актрисата изпълнявала ролята на моя съпруга в изкуствените ми спомени. 
Сигурен съм, че е някакъв тест на компанията. 
Май не се справих. 
-Ти!-извика жената. 
Всичко изчезна.
Дойдох в съзнание в болница. Обясних си го, че са ме сбъркали с човек и се притесних почти като човек. Ако съществуването ми е фирмена тайна ще има много неприятности. 
Дълго лежах в леглото, а фалшивите ми спомени напираха ли, напираха. Имаха миризми и вкус. Някакво друго непознато ми реално възприятие. Знаех, че не мога да изпитам тъга, но това което изпитвах не може да се нарече иначе. Пълни с окаяност бяха фалшивите ми спомени, но изведнъж пожелах да са реални. 
Нямаше логика да ми харесват и ги избих от главата си. Пак изключих и дойдох на себе си както обичайно: след час.
Лекарят ми каза, че съм претърпял инфаркт.
Сигурен съм, че е някакъв тест на компанията. 
Не може да е вярно!
Не може!
Тест е. Тест.
Отгатнах. И ще се справя!




Хорър, трилър, социална драма