четверг, 26 июля 2012 г.

Скулптурата

Няколко думи за снимките и разказа: Снощи зарових мозъка си за идея за колаж на настоящия разказ. После си спомних, че съм направил снимки, които много добре илюстрират идеята. С жена ми снимахме част от експозиция на скулптури намираща се в централно място в Европарламента. Скулптурите изобразяват бездомници, а целта им е да напомнят на евродепутатите за проблема. Разказът съм писал години преди да знам, че има подобна експозиция. През тези години не само не съм си и представял, че ще стъпя в Европарламента, а сам бях останал без дом. След жилищна измама ми се наложи да премина през тежкото изпитание. Точно в този период от живота ми е писан и разказа, а сега приемам този разказ, като мое участие, в същата тази експозиция. Посвещавам го на проблема. И сега когото имам дом, работа в която съм влюбен, съпруга която обожавам, чудесно дете и много издадени книги, знам по-добре от всякога, че няма сигурна застраховка срещу житейските превратности. И няма човек, който да не е възможно да изпадне в положението на аутсайдерите. Идеята на тази експозиция в Европарламента е изключително благородна, а с този разказ искам да я подкрепя. 






Дочух за градчето от една приятелка. Спокойно местенце с евтини стаи под наем. Невисоко сред планините, разполагало с фантастична природа без това да предизвика туристически наплив и да разруши тишината му. 
„А скулпторите. Прекрасни са. Около тридесет четиридесет са. Така и не разбрах кой е автора им. Предполагам, че е местен и самоук…Ще си поръчам още една текила…Омагьосващи са. Имах чувството, че се намирам в един оживял Олимп…И знаеш ли какво направих? Една вечер…няма да ми се смееш нали. Бях просто много самотна. И имах чувството, че излизам от тялото си. Галех по раменете и гърдите един мраморен мъж. Трябва да е бил Орфей или Аполон. Така и не разбрах, нямаше кого да попитам…Шептях му и…изобщо побъркана работа…Ако ме беше видял някой…Понякога съм много перверзна…Има и водопад, а научих имената на много птички каквито в асфалтовата джунгла няма как да се задържат…Има и озъбени скали…Тръпки да те побият.
Отдолу нагоре да погледнеш ти се замайва свят. Но хората са свикнали. Обичат си кръчмите и кабелните телевизии. Попитах доста чии са скулпторите, но всеки вдигаше рамене.”
Пак заговори как прокарвала пръст по нацепените с фибри рамене на нейният античен бог, а разказа й беше толкова картинен и имаше такава интонация, че нямаше как нормален мъж да издържи дълго да го слуша. 
На другият ден ми се разсърди и не искаше повече да ме чува. Трясваше ми телефона и само веднъж ми даде обяснение за поведението ми. Бил съм се възползвал от състоянието й, даже нарочно съм я напил, за да я прелъстя. Имала си сериозен приятел. Обичала го, а мен мислила за човек с който можела да сподели всичко останало без леглото си. Животно съм, вместо да се засрамя пак си представях как гали онзи Орфей или Аполон. Еротичният клип не излизаше от главата ми, сърцето ми се свиваше при мисълта, че никога повече няма да седнем на чашка и да си говорим глупости, а и изобщо от много време имах нужда от почивка. 
Ранен януари беше. Неприятен и кишав. Дъждът се обръщаше в сняг, температурите значително под нулевите. Бях хванал и грип, но не можех да отлагам повече. Напоследък започнах и да сънувам статуите. Измислих си и история на автора им. Боляло го е за това, че е виждал потиснат духа на родителите си и на роднините. Говорил им е дълго за прелестта на природата. За силата на духа. Не са го разбирали, затваряли са се в битовото и дори са го ругаели и му са се присмивали. Тогава е започнал да изработва красивите тела. За да им покаже как трябва да се чувстват и като какви трябва да се приемат. Уви, бил е неразбран и бързо забравен. Пропил се е, а каменните тела не са били демонтирани, просто защото всички толкова свикнали с тях, че даже не ги забелязвали. Както не забелязват и разкошната природа сред която са се родили. 
Събудих се в автобуса малко преди градчето. Беше затънал в снега. Близо час се наложи да престоим. После дойде влекач да ни измъкне от пряспата. Навън валеше на парцали. Вечерта не успях да си намеря квартира, но хотела беше съвсем празен. Нагълтах се с аспирин, пресуших бутилка коняк и се постоплих. Помислих си, че и ако и утре е толкова студено, няма да ми е до никакви статуи. Изобщо няма да си покажа носа навън. Подцених любопитството си. Събудих се още в два и половина след полунощ и не можах да мигна до сутринта. Исках да ги видя час по-бързо. От месец откак разбрах за тях след преживяната възбуждаща вечер и вълшебна нощ мислех само за тях. В просъница си възприех мисълта, че те нямат автор, че са част от чукарите и витите пътища и не човешка ръка ги е ваяла. Разсъних се трескав. Пих още малко колкото да се сгрея. Белотата навън приличаше на булчина рокля. Температурата обаче беше минус двадесет. Краката ми хрупаха в бетона. Първо видях онзи езически плейбой от който тръгна цялата история. Реших, че в онази вечер пак е била прекалила с текилата. Нищо особено. Е, нямах съвършените му пропорции, но скулптура като скулптура. На всичко отгоре и аз не разбрах кой олимпиец представлява. Нямаше нищо което да го определи като някой от всички. Подминах го като не пропуснах да се обърна и да го изгледам ревниво към раменете които е галила. 
На пътечката водеща към водопада видях трите грации. Снегът беше прикрил част от телата им и приличаха на облечени в хитони които всеки момент при танца им щяха да паднат и увият около глезените. Наистина красиво. 
-Не ви ли е студено, момичета? – засмях се-Не е точно време за танци. 
Малкият водопад беше замръзнал. Няколко струйки се стичаха и блещукаха. Направих няколко снимки. 
-Ето това не може да извая човешка ръка.-рекох и щракнах още няколко пъти. Върнах се назад. Минах отново покрай грациите. Полуоблечени със сняг сигурно бяха по-красиви отколкото голи. Дали да проверя? Отказах се. Реших, че са уникални именно сега и специално за мен са се пременили така. Снимах ги. Тръгнах към централната част на града. Харесах много Атлас. Снегът му беше поставил овчарски ямурлук и гугла. Смях се много и снимах.
-Уникално. Уникално…
Афродита беше гола, но пък на лицето си имаше снежно фередже. Прииска ми се да го смъкна, но не посмях. В последният момент се уплаших, че ще видя лицето на моята приятелка. И то ще ми е сърдито. 
Когато започнах да тракам със зъби пих още и продължих да се разхождам и да търся статуите. Много идейна ми се стори Темида. Едната везна беше пълна със сняг.
-Това е измама богиньо. Мамят те. Този сняг ще се стопи и ще изтече. Като всичко земно. 
Малко след това смехът ми замръзна.
Видях шедьовъра. Не беше антично божество, а алегория. 
Образът на болката и тъгата. 
В позата нямаше нищо уникално. Просто седнала, привела глава слаба стара жена. Нямах представа на какво се дължеше въздействието, но бях шокиран. 
Всичко в нея изразяваше кризата. Отчаяние, прескочило границите на всички страхове прозрение. Умора надвишаваща многократно стойностите при които едно живо същество може да я понесе. Бръчките приличаха на белези, белезите рисуваха душевно състояние. Едно страдание немислимо и в ада. Разрушена от спомените душа. След страховита лудост, отрезняване по-лошо от самата лудост. Тревожни трепети като единствено признак на живот над поглъщаща всичко обяснимо бездна. Седеше на постамента си, бяла и мъртва. Раменете й бяха тънки клончета. Косите й приличаха на истински и замръзнали от студа. Притворените очи сякаш потрепваха, а под тях тя се опитваше да задържи изплъзващото се видение на съня. Утехата която я спасява. Дългите й изкривени пръсти правеха ръцете й да приличат на вилици. Ако държаха коса би приличала на смъртта, но сега беше още по-зловещо, защото това беше умиращата. Умиращата вечна. Спряната на границата на безкрайното страдание. Пленената от живота, мъртва. Живата душа в опустялото тяло. 
Била е много близка на художника. Изваял я е до най-малките подробности. 
Господи!
Не смеех да я снимам, а мислих, че няма да успея въпреки високата светлочувствителност да уловя това което улавяха очите ми.
„Навярно това е майка му. Докато е живеел в красивите си видения, тя е вехнела. Забелязал го е твърде късно. Обвинявал се е, а не е трябвало. Самообвинение е изваял върху тялото й…”
Снимах. И малко след това едва не припаднах. 
Статуята се раздвижи и изправи. Отърси се от снега. Откриха се дрипи и истинска плът. Тръгна куцукайки. Бутна с ръце купчина сняг и се откри количка. Затика я през преспите към една от алеите.
Приближих се до постамента. Оказа се пейка затрупана от сняг. 
На нея бездомницата беше прекарала нощта.
Тръгнах към хотела. Преминавах покрай скулптури и не ги забелязвах. 




хорър, трилър, социална драма

2 комментария:

  1. Интересно съвпадение във времето на текст и снимки. Понякога реалността граничи с най-развинтената фантазия!

    ОтветитьУдалить
  2. Сега, като си спомням декора сред който съм писал точно този период от разкази, който ще пускам в следващия месец, струва ми се, че по-скоро фантазия е онова, в което реално съм се намирал, отколкото разказите, които много успешно определи като "мистичен реализъм". Спомените ми приличат на приключения на литературен персонаж.

    ОтветитьУдалить

Follow by Email