суббота, 14 июля 2012 г.

Пелената



Когато започнеше да размишлява трескаво се повиваше с пелена дим. 
Заставаше неподвижен като пластика, челюстта му се стягаше, очите – изцъкляха и единствено пафкащата лула издаваше признак на живот. 
Малко напомняше с нея, на Шерлок Холмс. Но пълните бузи и спокойното изражение го правеха да прилича на един пушещ Буда. Самотен рицар на мисълта. Любител на мисленето заради самото мислене. Понякога надраскваше по някой друг абсурден ред, от рода: „Ухае ли тъй наречената трева на празни приказки или реве коня в аванс, че реката му е тясна…”, „Тръстиката е гол за ненагледни…”, „Маскираната действителност включва банцига на ритмиката…”,
„Сладострастието на планетите натоварва супата…”. Разбереше ли, че съм ги чел ме гледаше сърдито. Не ми говореше по седмица – две, после му минаваше. Попитах го веднъж, защо пише тези бележки като ще ги крие, а той ми отвърна:
-Защо ги пиша, ли? Ами не би трябвало. Когато спреш да говориш започваш да пишеш, спреш ли да пишеш, започваш да мислиш. Разбираш ли, опитвам се да мисля…
Нямах право да му се смея. Какво ли не беше изживял. Чувах неща за миналото му от които ми настръхваха косите. Не бяха едно и две, лудници, скитничество, затвор, скитничество, крупно наследство, светомаеж и лекомислие, скитничество, всякакви болести. Оцеляваше по чудо и в приземната стая на блока ни за която плащаше символичен наем му беше добре. Естествено е да се държи странно. Странно щеше да е да се държи естествено. За това си и имах слабост към този старец и понякога и аз го смятах за такъв какъвто се смяташе сам. За мъдрец. Като не изпадаше в димящата нирвана беше приятен човек. Разчупен език. Чувство за хумор. Широка кройка човек. Размислите му го правеха в случаи раздразнителен. Като сега.
-Защо ги пиша, ли? – очите му бляскаха, а очите му ставаха гневни-Защото не трябва. Защото не би следвало да ги има. А ги има като план и неизреченост, докато не ги напиша. Пиша ги за да ги унищожа. Ето за това. И животът ражда някои за да ги унищожи.
Направих виновна физиономия и го оставих да се губи в синият дим. 
„Да можех да проникна в нея.”-спомням си, че си помислих-„Ще има какво да науча. Ще има, но трябва ли ми?”
Засмях се. Щом намира щастие в мисленето, да мисли. И да пуши като юрта след набег.
На два пъти заради него долетяха пожарникарски коли. Веднъж едва не изгоря в леглото си. Веднъж децата му сложиха натривки от крави изпражнения в тютюна, а той така и не усети. Друг път ги хванах да го имитират и хубаво им издърпах ушите. Портиерката недоволстваше и го наричаше „атентатор”и „талибан”. Тийнейджърите сами подпалиха слух, че пуши пейота и е последовател на Дон Хуан. Други твърдяха, че това е хашиш. Чух и идиотщината, че като нямал пари за тютюн пушил старите си чорапи. Изобщо привличаше вниманието което всъщност се опитваше да избегне.
-Защо се занимават с мен?-раздразнен тропна с крак когато едно дете го попита индианец ли е.
-Не се дразни. Това е хлапе.
-Да.-осъзна едва след като го чу-Понякога бъркам големите с хлапетата и обратно. 
-Ще ти кажа все пак. Опитваш се да се скриеш в дима, а точно той бие на очи.
-Не се опитвам да се крия.-удари с юмрук коляното си и подскочи-Не се опитвам, не разбираш. Аз потъвам в дима. Исках да кажа в мисълта. Тя е страна застлана с мъгла. И аз потъвам в нея и тя излиза през ноздрите ми. Не дима от тютюна. 
-Много поетично.
-Добре де, не ми вярвай. Бъди като другите, като искаш. 
Помислих, че пак ми се обиди, но след малко се усмихна и заговори своите врели некипели.
-Не ми се мисли, приказва ми се днес. Не ми трябва никаква лула. Започваме да съществуваме когато спрем да мислим.
-Горкият Декарт. – рекох с усмивка.
Засмя се и той и ме тупна по рамото. После предложи да почерпи. Взел пенсията и му било весело. Държал на жеста, много държал. Попитах го рожден ден ли има. Отговори, че е забравил рожденият си ден, за това има право да празнува всеки ден. Какво пише в документите ли? Е, то не е важно. Не вярвал в прераждането, но не го отричал съвсем. Живеел в неизживените реалности много по-ярко отколкото в единствено изживяната. Понякога като тръгнел по улиците, несъзнателно се запътвал към Колизеума или агората. Видел ли, горящи гуми му се струвало, че сме три хилядна и осма и света току що е разрушен от някакво си там оръжие. Документите не са толкова важни. И рожденият ден не е чак толкова важен. Важен е денят на тръпката от споделянето с всичко. Ще споделя ли радостта му.
Стори ми се, че намеква нещо страшно, но изглеждаше твърде весел за да го допусна сериозно. 
Дори не допихме втората бутилка, а продължихме почти до сутринта. Друг път по-бързо се уморяваше и запалваше лулата. 
-Има един ден в който чезнеш, защото се споделяш с всичко. Не е смърт. Това не е смърт. Нов рожден ден е. Тогава вече си друго.
Вече се разтревожих. Стиснах дланта му и го погледнах в очите.
-Обичаш да мислиш, но мисълта е пълна с капани.-рекох му, а ужас и болка раздираха гърдите ми. –Не прави нищо по-различно от живота. 
-Искам да запаля лулата си. Нали не се сърдиш. Искам за малко да потъна в мисълта. Само за малко. След час се връщам.
И започна да пуши. Повиваше се пелена сред пелена. Взех да кашлям. Очите ми се насълзиха, но го чаках. Чаках го за да си допием виното. 
Мина повече от час, а дима не се разсейваше.
Тогава отворих прозореца. Не беше лесно. Щях даже да го счупя. Дълго време не е бил отварян. Рамката изтрака зловещо като крясък. 
Пелените дим бавно се вдигаха, но моят приятел го нямаше под тях.
Стаята беше празна.





магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email