Керамични маски приличащи на нея висяха на клоните на ореха и крушата. По асмата, по оградата. Изглеждаше малко зловещо, но гарваните и косовете свикнали с тях бяха накацали на близо.
Маски имаше и по верандата, клатушкаха се и по простора, подпрени на стените обграждаха цялата къща. Лежаха по пейките на беседката. Повредени се пилееха и по градината. През окото на една беше поникнало лале, през устните на друга нарцис.
Тя подобна на Горгона, подобна на Кали, с превръзка на очите като Темида, с благ израз на Веста, с майчин облик на Мадона, загрижена като Марта, красива като Магдалена, сладострастна като нимфа, с игрива усмивка на танцьорка, тъжна като осиротяла, плаха и сигурна в себе си, влюбена и мразеща, безразлична и умираща, момиче и старица, делова и отнесена, с подла и жестока усмивка, с усмивка на щастлива нега.
През всичките тези години сякаш беше писала разказ с лицето си. Чела беше легенди под чертите си и откривала непристъпните истини под тях. Търсила и откривала красотата си. Отричала и отново ваяла.
Когато ме посрещна имах чувството, че е надянала една от маските си. Не приличаше на онази която познавам. Тази беше пълна и лъчезарна. С румени бузи и жизнен израз. Нямаше нищо общо с момичето което гаснеше тогава…
При своят ръст от близо метър и седемдесет не тежеше и четиридесет килограма, жълта и с прошарена коса едва на двадесет и една, кожата й беше като папирус. Пиеше водка от бутилката и нямаше никакъв живот в очите й. Кичурите й бяха сплъстени, носеше се като просякиня, а преди да прекъсне беше втори курс богослов. Имаше логика в това, че спря да учи. И без друго умираше. По-добре беше за нея да се моли отколкото да изучава как се учат хората да се молят. Намери си работа като чистачка в един интернет-клуб. Кофата и ракетата бяха по-големи от нея, но така можеше да си позволи да си купува водката и цигарите, единият хляб който сигурно изгризваше за месец и половина и да си плаща символичният наем на мазето в което живееше като чудовище от хорър-мелодрама.
Нямаше други приятели освен мен, а двамата без да сме станали гаджета бяхме станали повече от приятели. Иначе не бих прекъснал следването си и аз. Не исках да видя смъртта й. Не можех да понеса да я погреба без да съм й помогнал. Общо взето подкрепях избора й и бавното й самоубийство. Свършиха ли и парите никога не съм й отказвал. Сам и купувах водката когато изглежда твърде зле за да й продаде който и да е магазинер. Спирах я да си реже вените и понякога дежурях по цели нощи за да не го направи.
До интимност не стигнахме, но я обичах.
Не си го мислех сериозно, но през следващите години все по-силно го съзнавах.
Започнах да затъвам с нея. Не, че ми пукаше, ала нещо повече от разумното в мен, реши да живея.
Спомням си като ме изпращаше на гарата. Толкова весела не я бях виждал.
-Изчезвай!-целуна ме за първи път-Чу ли ме! И повече да не си се появил. Не искам да ме спасяваш. Не можеш.
-Не съм се и опитвал. Не става. Знам го.
-Опитваш се, опитваш се. Даже имаш чувства което е много извратено. Обичай някоя хубава. Аз не съм.
Изведнъж ми се прищя да я нашамаросам, да я кача във влака, да й платя глобата и да я заведа в къщи или да се лекува.
Безсмислено беше. Говорихме си щуротии преди да се кача. При потеглянето ревнах като дете. Може и да бяха пиянски сълзи. Обърнахме по едно две питиета преди да се кача.
Месеци по-късно я потърсих, но тя беше напуснала обиталището си.
„Ще потърся нещо красиво в грозното…”-бръщолевеше объркано, преди да се разделим-„Може да е шанс грозното. Може точно то да е шанс…Някога бях хубава…”
Не знам защо точно тези думи си припомнях докато разпитвах за нея, а никой не успя да ме насочи.
„Някога бях хубава, ще се опитам да разбера с какво…Слушай красивото има ли бели дробове? Диша ли само за себе си или е само качество което притежаваме. Ако е второто, то може да се добие пак. Ако е първото…По-добре да го последваме, там където е отишло.”
Предполагах, че е мъртва.
Този път вместо икономика записах психология. Тълкувах бившата си приятелка по стотици начини. Струваше ми се, че я разбирам, но осъзнавах, че сега още по-малко бих могъл да й помогна. А и беше късно.
Не стана и психолог от мен. Провалът не е достатъчен начален мотив за да бъдеш нещо. Други пътища ме потърсиха. Нито за миг обаче не я забравих.
Преди дни ми се обади. Как научила за мен? Нейна малка тайна. Обясни ми къде живее. Покани ме. Флиртува цял час по телефона.
Много различен беше и гласа й и поведението.
Не каза нищо за керамичните маски. Прегърнахме се и се целунахме. После дълго и възбудено разказваше. Пих вино, тя домашни компоти. Смееше се като дете. Секваше отведнъж смеха си и ми хвърляше дяволите погледи. Любехме се, после ми разказваше за маските.
-Вървят. Понякога вървят. Купуват ги най-вече чужденци. Случва се да получа поръчка и за продажба на едро. Не предполагах, че ще имат такъв успех. Не. Просто се забавлявах…-млъкна и изведнъж лицето й придоби онзи израз какъвто имаше някога.-Не. Излъгах те. Не беше забавление. Опитвах се да разбера с какво бях хубава, преди да изгубя красотата си. Търсих се…-погледа й пламна-Красивото има ли бели дробове? Диша ли само за себе си или е наше качество и трябва да дишаме за него. Така да дишаме, че то да живее, а нашият живот да е утешен от радостта му. Започнах да правя маските. Моето лице, но малко различно от истинското. Отливки…
-Отливки ли са?-прекъснах я. Нещо ми блесна в паметта.
-Да, но после ги дооформям. Правя ги различни. Защо попита така?
Не й казах. Премълчах.
Керамика. Отливки.
-Кажи, де!-настоя.
-Ти си един щастлив човек.-отвърнах й.
-Все още не съм разбрала дали красотата има бели дробове.
-Но си превърнала лицето си в стотици нейни въплъщения.
-В стотици нейни търсения.-засмя се. Стана от леглото и започна да разресва косата си.
Толкова красива беше в този момент. Много по-красива от всичките си маски.
-Как си мислиш, изкуството лекува, нали?-попита ме тя.
-Да.-отвърнах й.
Мислих си обаче още нещо. Тя прави керамични отливки на лицето си. Керамиката съдържа литий.
Лития се използва като антидепресант.
Няма коментари:
Публикуване на коментар