Да си създадеш класик

Специални благодарности на Петър, разказът е вдъхновен /или генериран/ от този пост.

-Пътеката е виртуална, но гората е натурална. Обещах ти изживяване и удържам на думата си. Заслужаваш го. Знаеш ли, изкусителна си? Не казах красива, не казах и секси. Коя не е красива, коя не е секси? Днес няма такава. Но изкусителни…Рядкост сте. Като това да се разхождаш в натурална гора. По-състоятелните сред средната класа могат да си позволят реална пътека във виртуална гора, но в натурална гора, дори на виртуална пътека малцина можем да стъпим.

-Добре, впечатли ме. – засмя се чернокосата в червена рокля – Ще ти призная, не виждам разлика.

Мъжът отвърна на смеха й с гузна усмивка.

-Всъщност и аз.

-Вярно ли е, че си писател?

-О, не, не, не. Това не е точно. Днес не се прави разлика. Но не. В регистрите на системата съм литературен агент, но и това не е. Защо питаш? Искаш ли да те пресъздам в литературен образ? Позволи ми да бъдеш муза! Героинята ти ще разплаква милиони жени, милиони мъже ще я пригръщат в сънищата си, ще я търсят в реалността и няма да я откриват. Ще се превръща в идея, алегория, която ще променя съдби. Подрастващите ще се стремят да й подражават, а зрелите ще се мъчат да се отърват от подражанието си. Влюбените ще откриват прилики между обекта на своите чувства и нея. Фанатично ще се кланят на червената ти рокля цели поколения. Не е проблем за мен да го направя. Предизвикателство е, разбира се, но това е моето изкуство. Но не съм, не съм писател.

-А какво?

-Писателите създават герои. Аз създавам класици…Ето езерото. Хубаво е, нали? Вземи въдицата. Дай си ръката, за да ти покажа как се хвърля. Езерото е виртуално, но рибите, които ще уловим са реални. По-състоятелните от средната класа могат да си позволят да хващат виртуални риби в реално езеро…

-Но реални риби във виртуално езеро малцина имате възможност да ловите. – завърши мисълта му хубавицата.

-Сега ще трябва да почакаме. Скоро ще започне да кълве…Та, за професията ми. Купувам погубени души.

-Погубени души?

-Да. В миналото е имало много. Не мога да ги спася. Нямам право. Никой няма. Дори създателите на законите. И е разумно. Причинно – следствените връзки, нали се сещаш? Чела си фантастични книги, възможно и от класик, който съм създал аз. Можел съм да го спася от доживотен затвор, смъртна присъда или лудница. От гладна смърт, алкохолизъм или посредствено тлеене до края на дните му. Но току – виж, превърнал се в бащата на световния разрушител или пък дядото на създателя на новия ред…

-Или на жената, която ще прелъсти майка ти, ще я превърне в лесбийка и ти няма да се родиш никога.

-Или на жената, която ще прелъсти майка ми, ще я превърне в лесбийка и аз няма да се родя никога…Та, не можем да се намесваме току-така в миналото, но има вратички в закона. Намирам съсипан човек, човек, който каквото и да направи няма да бъде взет насериозно във времето си. Програмирам в мозъка му и активирам генератор на сюжети. Той започва да пише. Създава четивата, които днес не просто се четат, а се обожават, променят настоящето ни и според мен го правят по-добро, но докато трае живота му, да го прочетат шепа хора и никой от тях да не е способен да го разбере…

-Но това е жестоко! – отсече момичето.

-Търпение, не съм ти казал останалото. В началото се е експерементирало с убийци – психопати. Изверги заслужили стотици пъти смъртта си, но осъдени на доживотен затвор. Пред тях са тридесет – четиридесет години без никаква надежда. Свобода: в следващата карма. Затворени са били в кутии няколко квадратни метра. Най-вече в болното си съзнание. С генератора на сюжети, те забравят стените, излизат вън от тях. Нещо повече: те стават нормални хора. Срещал съм се очи в очи с някои. Съжалявали са, искрено са съжалявали за извършеното, но дори да не го бяха извършили пак биха живели в подобно тясно пространство, за да могат да пишат.

-И никой не ги е чел?

-Е, все някой ги е чел. Проучваме добре обекта преди да пристъпим към работа с него. Хубаво е да има някой, който да ги окуражава. Да им влива от силите си. Да ги кара да се чувстват споделени. А и все трябва да има някой, който да опази ръкописите им. Но не бива да е човек, който има общо с литературния живот или бизнес. Книгата им не трябва да има успех, преди да сме я открили и издали ние. Защото това би означавало: намеса в миналото. Нарушаване на причинно – следствени връзки.

-И загуба за бизнеса ви.

-На последно място: да.

-Както и да е. Хубаво сте сторили с онези осъдени хора.

-Но не можем да работим единствено с тях. С течение на времето те станаха най-скъпите обекти. Генераторът на идеи е достатъчно условие за да се превърне от един посредствен човек в гении за нашето време, но има гении и гении. Умопомрачените убийци се оказаха най-подходящи за обработка. В мозъците им като че е липсвала тази програма, за да бъдат не животни, а божества. Всичко, което ги е ядяло от вътре, разрушавало, озлобявало пишейки превръщат в красота и истинска хуманистична философия от която имаме нужда днес. Прекалената им експлоатация, обаче може да доведе до изчерпването им, а и превърне ли се в система, станат ли много пишещите убийци все ще предизвикат любопитството на своето време…

-А това може да разруши причинно – следствената връзка.

-За това цената на обектите се вдигна, разрешението за експлоатация на убийци – маниаци се взема изключително трудно.

-И трябва да дирите и други.

-Но точно в това е творчеството. И възможността да откриеш по-подходящ за програмата си интелект, отколкото и убиец – психопат. Отчаяни самотници, погълнати в социалната си нищета, битов алкохолизъм. Кротки същества, които дори неособено садистичните деца в махалата, малтрерат. Тези, които първи гонят от работа, не защото не могат да се справят със служебните задължения, а защото са твърде беззащитни и стават жертва на всяка интрига. Тези, които често са обичани, но изоставяни от любим или любима, защото малко са хората, способни да споделят печалната им съдба. Незначителни хорица. Иначе, големи души.

-Придаваш им смисъл?

-О, да. Понякога ми се иска да разберат, че след столетия ще се превърнат в идоли на поколения. Че ще се плаче над думите им, че посланията им ще бъдат надежда за по-отчаяни и от самия тях.

-Роклята ми е виртуална, а под нея съм реална. Като повечето жени. Искаш ли ме!

2.

-Роклята ми е реална, а под нея съм призрачна. Това, което ще имаш няма да съм аз. Искаш ли го?

Не успя да й рече нищо тогава. Просто се любеха. Спомняше си, че дупето му беше нашарено от комари и коприва, че някакво горско същество беше използвало палатката му за тоалетна, че езерото миришеше на тиня, а „Лада” – та му на спарени чорапи. Че дълго не можеше да я подпали на следващата сутрин, а температурата беше висока, много висока и се задушаваше. Спомняше си, че радиото не работеше. Удряше с пръсти бутоните, имаше нужда от шум, какъвто и да е било. Спомняше си, че главата го болеше. От лявата страна, както винаги. Имало е магнитни бури, но тогава не знаеше, че му действат. Спомняше си и червената й рокля. Пиянската й компания с която се запозна предишната вечер. Мъжа й, с огромния космат корем и шапката идиотка с надпис: „Кока Кола”. Псуваше, че езерото било истинско, а рибата вмирисана. А тя, тя дойде в малките часове. Ухаеше на нещо, което двадесет години се опитваше да опише. Каза му, че е призрак и си удържа на думата.

Главоболието му мина. Остана празнотата.

Беше двадесет и една годишен и живееше в приземна. Работеше като стругар в завод за електрокари, но фирмата не вървеше на никъде и скоро щяха да го съкратят. Нямаше си кредити, но си нямаше и идеи. Имаше си компанията с весели пияници, понякога и приятелка за през нощта, но такава жена…Не, като нея, никога. „Ладата” беше от дядо му, вече се разпадаше. Паяците по стените си бяха негови. За друг домашен любимец имаше само желания. Ни средства, ни време щяха да му стигнат за да бъде достатъчно грижовен. Нямаше право и на този спомен. Реши го, още щом му мина главата. Но жената край езерото продължи да витае отколо него. Струваше му се, че чува шепота й, отвсякъде аленееше роклята й. Но лицето й не можеше да си спомни.

Махна с ръка, все едно да я прогони. Засмя се, стотици пъти си каза, че е горд, че я е имал, че това му е достатъчно, че повторна среща не му и трябва, а връзка…Най-малкото. Опитваше се да се усмихне доволно, а понякога опитите му бяха почти сполучливи.

Все за нея мислеше обаче и като разбра, че не може да я прогони, реши да се предаде. Фантазираше, какво би и казал и как би постъпил, ако се срещнеха повторно. Тя беше жена със стил и високи претенции, защо прояви онази слабост, не можеше да си обясни, но ако се срещнеха повторно пак трябваше да я спечели. И при мисълта се чувстваше като пред огледало. Млад, но неособено красив. И нещо по-тежко отколкото да е грозен: безличен. Както външно, така и изобщо. Не можеше да й купи скъпия парфюм, както мъжа й. Нито да говори изтънчено, както можеше тя. Да е толкова отракан, колкото приятелите от компанията й и да разказва за пътуването до Ниагара, както един от тях. Можеше да я качи на мотоциклета си…Но и мотоциклет нямаше. Май просто трябваше да й каже, че я обича. Нищо повече. Нищо. Това изглеждаше да е всичко, а всичко останало недостатъчно.

Така си мислеше, но неусетно започна да записва мислите си. Върху един тефтер, останал май от ученическите години. Не успяваше да завърши изреченията си до край. Тогава му хрумна най-предвидимото и глупавото, което може да хрумне на човек в състоянието му. Да римува мислите си. Получи се нещо трогателно слабо. На истински влюбен мъж, което нямам право да цитирам. Кощунство ще е, понеже все пак става въпрос за един от най-четените класици в двадесет и третото столетие. Стихчето би предизвикало присмех, дори и у средностатистически римуващ графоман, с каквито беше пълно във времето му и може би единствено би го оценила онази жена. Заради чувството, което беше искрено.

И би му се отдала отново. Нещо, което той осъзна. И мисълта тъй го възбуди, и направи толкова щастлив, че за да удължи чувството написа и втори стих. Още по-слаб и от първия. Третият беше нещо различно, но също би изложил класик от подобна величина. Четвъртият беше като първите два. Петият – приличен. Шестият дори самия него изчерви. Със седмият, по-късно прелъсти една комшийка. Осмият беше хит в социалните мрежи в интернет, години по-късно, когато интернет навлезе и в страната в която живееше. Добре, че никой не знае кой е истинския му автор. Една легенда би умряла.

Търсеше я по улиците. Търсеше я и из кафетата. Все повече пиеше. Все не го съкращаваха. Все повече паяци имаше. Все по-малко приятели. Вече си имаше и кредит от седемстотин лева. Купи си с тях пишеща машина, заради чието тракане, комшията от първи етаж искаше да се върне авторитарния режим, че да има пак народен съд и да го разстреля.

Пращаше стиховете си из редакции. Чезнеха. Тъжно му беше, но залагаше душата си. Надяваше се, че ще бъдат публикувани, че тя ще ги срещне из вестниците, ще ги прочете и ще го открие или най-малко ще мисли за него. В сънищата си ще бъдат заедно.

Тъй минаваха дните и се изтърколиха две години, докато се срещна с онзи стар авер от казармата. Пиха до сутринта. Сбиха се с някакви. Прибраха ги, пуснаха ги. После отрезняваха на бира. Отрезняваха до обяд, после до вечерта. По някое време е станало въпрос за стиховете. Май започна да ги цитира на висок глас и ги изхвърлиха от едно заведение. Но приятелят му, който черпеше през цялото време и всъщност играеше с руската мафия, реши да спонсорира стихосбирката му. И това беше единственото добро дело в живота му, преди самия му край, защото два месеца по-късно колата му беше взривена, а той в нея.

3.

Тъжна премиера беше. Приличаше на помен. Благодари на човека, благодарение на който стихосбирката е факт. Искаше да каже, пред десетината пенсионери – гости на събитието, че е горд, че пише за любов в тези престъпни времена. Не се получи, а след като остана сам се почувства толкова самотен, че чак го заболя. Физически, под лъжичката. И ако беше истински човек на изкуството това би го вдъхновило, вместо това взе твърдото решение, повече никога да не пише. Реши да го полее в компанията на спомена за своя екзикутиран приятел. Пи и за двамата. Припадна.

Преди да се опомни окончателно в токсикологията за миг дойде в съзнание. До края на живота си, си мислеше, че това, което видя и чу е кошмар в следствие на припиването му, а никой от операторите не разбра, че обекта се е опомнил.

Напомняха му на лекарите, които малко по-късно по същия начин се бяха навели над него.

Разликата беше само в това, че едните бяха облечени в черно, другите в зелено. Че едните разполагаха с модерна техника и за двадесет и трети век, а другите с морално остаряла дори за края на двадесети.

-Подготвен е вече. Можем да инсталираме ЕГС. – рече един от екипа, а другия изумтя недоволно:

-Не се ли вълнуваш малко? Току – що създадохме безсмъртие. Дарихме с него един нещастен графоман.

-Какво ти става?

-Пипни. Пипни този натровен от алкохол човечец, докосваш класик. И ако нямаш достатъчно думи за подобно събитие, просто изречи тези, които имаш от край, до край: Енцефело Генератор за Сюжети.

-Всъщност имах предвид Един Гении Съществува.

4.

Машината му тракаше от сутрин до залез. Не си спомняше кога го съкратиха от работа. Не си спомняше какво ядеше. Не си спомняше с какво се обличаше. Не си спомняше дори с какво си купуваше пликовете за писма. Сутрин ставаше преди зазоряване. Поредният пощенски плик със свити на четири листове с формат А4, изписани 30 реда по 60 знака с поредния фантастичен разказ, чезнеха в пощенската кутия като в гърло. От бараката, в която вече живееше до централната поща разстоянието беше седем километра. Вземаше го пеша, зимата понякога се подхлъзваше и падаше. Лятото понякога го спираше някой приятел и се напиваха, но не се ли случеше пишеше докато заспи с пишещата машина върху бедрата си.

Спреше ли, започваше ужаса. Не се ли освободеше навреме от сюжета, сюжета продължаваше да работи в него. Реакцията приличаше на термоядрена. Не завършеше ли разказ до край сюжета бързо се разрастваше, до такава степен, че не беше физически възможно да бъде изпълнен, преминаваше в следващ, следващият в стотици, стотиците в десетки хиляди. Имаше усещането, че личността му се пръска, създава безброй свои образи и подобия. Състоянието му в такива моменти напомняше различни тежки психически заболявания и страданието му беше подобно на страдащите от тях. За да не се стига до там, защото беше непоносимо, трябваше да пише. Да овладее сюжета още от самото начало. Да го завърши с ритуалното пускане на пощенския плик в ямата. Минаваше за забавен мунчо. Хората не го мразеха, голяма част го и съжаляваха. Имаше и такива, каквито дори малко му завиждат, защото по лицето му често бяха изписани неземна нега и щастие. По-загрижени го заангажираха на работа, за ден, за два, за сезон. Имаше, макар и рядко, и такива, които откриваха в него истински способности. Не само литературни. Генераторът развиваше интелекта му. За дни усвояваше умения и знания, които нормален човек придобива с години. Много пъти имаше шанс за развитие в различни области. Предлагаше му се, както на малцина късметлии в онова време се предлагаше. Не успяваше да се възползва. Като бездна го дърпаше следващия и следващия разказ. Рядко ги четяха, а малцината, които се затрогваха бяха безценни. Поне тринадесет пъти срещна истинска любов, такава каквато се среща веднъж на тринадесет живота. Читателки на възраст от петнадесет до седемдесет и пет бяха готови да му отдадат всичко: тялото си, честта си, душите си…парите си, дните и нощите си, до края на живота си, че и на следващия, ако разполагаха с такъв. Така и минаха покрай него. Като видения, по-бледи от много негови героини. А той имаше хиляди героини и всички напомняха на нея. Жената с червената рокля. Жената край езерото.

С навлизането на интернет съвсем полудя. Откри си сто и осемдесет блога, на които публикува четиристотин петдесет и една хиляди истории. Тролите го ядяха, критиката го смазваше, на приятелите си бързо омръзваше, а повечето жени още по-бързо губеха внезапно разпален интерес. Издаде четиридесет и осем книги на хартия и двехиляди на електронен носител. Хартиените изядоха мишките. От електронните бяха изтеглени точно осемнадесет. Получи девет хиляди и тринадесет бана. Веднъж беше осъден да не се доближава до клавиатура в срок от осемнадесет години, но получи амнистия, след втората седмица.

Продължаваше да я търси. Жената с червената рокля, жената край езерото. Онази, която му казваше:

-Ще убия демона ти! За да има място и за мен в сърцето ти.

Продължаваше да я търси и след като получи мейл от нея. Пишеше му за езерото, за комарите, за тлъстия си съпруг и вмирисаните риби. Продължаваше да я търси и след като си размениха петнадесет или двадесет силно еротични писма. Продължаваше да я търси и след като си уговориха среща. Продължаваше да я търси и след като не отиде на срещата.

Не отиде на срещата, защото отново го погълна следващия сюжет. Два часа преди срещата идеята залудя в главата му. Погледна часовника, усмихна се доволно, време имаше. Но след като седна на компютъра представата му за действителността изчезна и я възвърна часове след уречения час за срещата.

Продължаваше да я търси и след като я видя остаряла. Остарял беше и той. Тя алкохоличка. Не приличаше на нищо, най-малко на себе си. Не трябваше и да ухае на онова, което той така и не успя да опише, но с уханието си го накара да я познае. После го напсува грубо, разплака се и му каза, нещо неразбираемо.

Трябваше да го накара да страда и нормален мъж би страдал. Но той просто се върна в дупката си, сложи клавиатурата в бедрата си. И започна да пише. Писа тъй до края на живота си.

Не му достигна дъх да напише само последното изречение. В което героинята му казваше:

-Ще убия демона ти! За да има място и за мен в сърцето ти!

Точно когато се готвеше да напише финалното изречение уиндоуса му блокира. После беше много късно.

5.

-А съвременните автори, ли? Те са най-щастливите хора. Днес се четат само класици. Които създаваме в миналото. Които не са били признати във времето си. Съвременните автори живеят с мисълта, че са такива като тях. Без да бъдат четени и колкото по-добри са, толкова по-хулени, без борба за място под слънцето и жертви в името на изкуството, без отчаяние и неувереност на които противопоставят душата си, те живеят удовлетворени с мисълта, че бъдещето поне е тяхно…

-Престани! – хубавицата се усмихна и притисна с пръст устните му – Сладък си.

-Искаш ли да полетим. Най-състоятелните от средната класа могат да си позволят реални криле и виртуален полет, но с мен можеш да летиш и с виртуални криле в реален полет.

-Изкусително.

-Ти си изкусителна.

-Знам. А ти знаеш ли, създал си любимия ми автор. На героините му подражавах, те ме възпитаваха, обсебиха. Накрая не остана нищо от мен. Те са реалните. Аз не съм реална, но в нереалните си ръце държа реален нож.

Рече и го заби в гърдите му:

-Обещах му да го избавя от демона!

11. 07.2012 

антиутопия и киберпънк