Мишата муцуна беше доволен. Сега осъзнаваше колко труден е бил успеха му. Едва сега. В началото дори не се замисли, че лъжата му може да мине пред старицата у която квартируваше изчадието, но не и пред самото изчадие.
Чу слух тук, чу там. Веднъж в кръчма, веднъж на скамейките пред зъболекарски кабинет, чу нещо подобно и от таксиметров шофьор и от други такива места и усти от които обикновено излизат бивалици и небивалици. Това което го накара да наостри вниманието беше, че почти всички разкази в съществената си част се препокриват. Имаше украшения, но те само доказваха достоверността на основното. Прецени вероятността, не беше кой знае каква, но достатъчна за да го накара да опита.
Свикнал беше да издирва и се справи чудесно и този път. Телепатът живееше при една полуумна стара жена която го гледаше като собствен син. Купуваше му лекарствата, готвеше му, переше мръсните му гащи и сигурно му бършеше акото. Младият мъж изглеждаше съвсем беззащитен. Слаб и изкривен с нещо напомняше на маша. Остри кости и огромен череп, изпъкнали очи и сплъстена коса. Хазяйката каза, че не може да говори, но може да напише всичко което е в главата на отсрещният. Тук шансът помогна на Мишата муцуна. Малко преди това се срещна със своя приятелка. Пиха по едно две. Разбраха се да се срещнат, но и двамата бяха наясно, че няма да се срещнат. Разумът му беше размътен от алкохола, а и мислите му летяха към нея. Дали иска да я срещне пак или не иска. Дали и тя желае това или по-скоро: не. С колко жени й беше изневерявал, а тя на него с колко мъже и жени. Кучка си беше, но го умиляваше. Ставаше гальовен като я види. Все му се пиеше. Все му се целуваше и пееше. Уговориха се да се срещнат пак, но това едва ли щеше да се случи.
Тъй си мислеше за нея и телепата не прочете по-важното. Това което засягаше него самият.
Мишата муцуна не беше никакъв журналист езотерично издание. Смяташе да привлече телепата, след туй нямаше ясни планове, но те бързо се оформяха и самата ситуация ги създаваше. Същата вечер стоеше на чашка с един голям бос и онзи сподели, че въпреки цялата си сила се чувства лъган. Изглеждаше разочарован и приличаше на хлапе което току – що навлиза в опасната възраст, а всъщност беше мъж от чието име затреперваше дори светлината на уличната лампа.
-Достигни до апогея на своята сила за да разбереш колко си слаб. – опитваше се да философства боса-Силата има нужда от слабост. Да, все изпитваш слабост към някого. Търсиш близост. И този който ти е най-близък те мами. А измамят ли те веднъж започват да те мамят и близки и далечни…
Нещо щракна в главата на Мишата муцуна.
-Първо започна с любовницата ми.-тюхкаше се боса-После партньора ми. Отгледал съм го. Аз го направих това което е. Не мога да го следя постоянно. Трябва да работим координирано. Не един върху друг, а един с друг…
-Че бий му дузпата тогава!-посъветва Мишата муцуна, знаейки много добре, че няма да бъде послушан.
-Не, не става, не става. Аз отгледах това дете. Разбираш ли, ме? То е мое. Не мога да го накажа въз основа на предположения. Ако го направя това означава, че се боя от него. Искам да съм сигурен. Сигурен ли съм, това вече няма да е боязън, а строгост. Разбираш ли ме?
Не го разбираше, но кимна. Друго го интересуваше, оформяше се бавно в съзнанието му и придобиваше форми.
-Разбра ли каква е разликата между боязън и строгост. Твърдата увереност, че едно наказание трябва да бъде наложено. Лесно му е било на Старозаветният старец да бъде строг. Че нали е знаел всичко…
Още малко, ще каже като Ницше: „Бог е мъртъв. Ако имаше богове, щях да бъда един от тях…”
Не го каза. Зачуди се нещо. Навярно, защо е толкова откровен с Мишата муцуна. Не след дълго се разделиха и всеки пое делата си.
Босът нямаше доверие и на хората в личният си живот и на служителите си. Боеше се еднакво и от конкуренти и от свои. Трябваше му инструмент за увереност. И щеше да си плати скъпо и прескъпо за такъв.
При втората им среща Мишата муцуна вече разказа, че има такъв:
-Телепат е. Проверих го. В моментът е при мен. Наел съм едно момиче да го храни. Тя си мисли, че е болен. Той не съзнава, че не е свободен. Чете мислите, но е пълен идиот.
-настървено обясняваше Мишата муцуна-Предлагам ти един биологичен уред. Той няма воля. Приятно му е да чете мисли и да ги изписва.
-И какво предлагаш?
Мишата муцуна взе един лист и изписа цифрата.
-Доста нескромно.
-Предлагам ти това с което ще се справиш с всичките си проблеми. Ако не работи, ще ти върна парите. Не съм чул някой да те е измамил. Ако е имало едва ли е жив. Познаваме се добре. Няма да бърза да харча. Това е пенсията ми. Можеш да си вземеш всичко когато пожелаеш.
Босът се усмихна. Заприлича на сит вълк.
-Какво пък? Да опитам с твоето момче.
-Едно предупреждение!-досети се накрая Мишата муцуна-Талантът му има един страничен ефект. Когато има повече от двама човека около себе си получава главоболие. Силно главоболие. Не може да се съсредоточи върху мислите. Дръж го усамотен. Той обича самотата.
-Интересно ми е, ако е телепат как си го заблудил?
-Бях пиян и влюбен. Много е просто.
Още същата вечер тестваха способностите му. Многократно. Болното момче изписваше точно мислите. Дори плашещо точно.
„Това е най-добрата сделка в живота ми! Стига да се науча да го използвам правилно с него ще постигна многократно повече от всичко до сега. „Биологичен уред”-добре го каза малкият мерзавец. Точно такъв си е. Това което става в чуждото съзнание чете, но няма свое…”
Слюнка се проточваше от устата на телепата.
„Много трудно ще ми е, но ще трябва да го науча на някои неща. Не са трудни, но за него…”
Оказа се далеч по-лесно отколкото предполагаше. Момчето не знаеше какво е компютър, но за по-малко от половин час удряше клавишите като бесен, при това правилно.
Босът се забавляваше.
Мислеше си за хубави неща.
Когато слушаше Моцарт витаеше в облаците.
Реалността приличаше на сън. Следеше я, но не участваше в нея. Пусна си силно любимите пиеси.
Викаше един след друг всичките си служители. Задаваше им рутинни или безсмислени въпроси. Не чуваше отговорите, а гледаше изписаното на монитора.
„Каква е тази силна музика….”
„Не е за добро! Защо ме вика! Нищо…Да не се ме натопили. Нищо не съм направила.”
„Ама, че идиотска музика. Шефът е полудял.”
„Стряска ни. Усети, че е разпуснал конците и затова си играе. Каква е тази музика?”
„Този новият секретар прилича на душевно болен.”
„Я, да видим какво е намислил. Дано да е голям удар. Писна ми да се правя на почтен гражданин. Някога беше друго.”
Четеше, четеше и се забавляваше. Точно това което беше очаквал да си мислят си мислеха. Не беше му необходим телепат за да следи съзнанията им. Те бяха толкова предвидими. Толкова лесни за прочит и манипулация. Полезни и невежи спрямо себе си. Приличаха много на надареният идиот който изваждаше наяве това което не смееха да си признаят макар, че се виждаше.
„Уморен съм.”-появи се на монитора. Нямаше никой освен тях двамата.
Босът го погали по главата.
-Ще се погрижат за теб. Много добре. Каквото поискаш, ще го имаш.
„Може ли един такъв компютър в стаята ми. Интересно е. И различно…”
-Разбира се. Но не се уморявай много. С теб ще извършим велики дела.
„Само не сред много хора. Боли ме главата…”
-И мен.-засмя се Босът.
* * *
„Е, какво! Мълчиш и ме гледаш без да мигнеш. Подозираш ме и има защо, но ти вече не си секси. Не си. И какъв е този олигофрен след като твърдиш, че разговора ни е личен…Няма да ме респектираш…Познавам те. Всички косми на задника съм ти преброила. Не си толкова страшен вече…Каквото исках от теб получих го…Сега с твоите пари си плащам на млад и умел в ласките мъж…Нали и ти за това ми плащаше…Защо аз да не мога…Но ти ще ми повярваш, защото ще ти мъркам…Защото знам коя от усмивките ми обичаш, защото знам кога да плача…По дяволите, та аз съм актриса…И не ти ме направи такава както си мислиш…Пред теб играх най-слабата си роля по най-силният възможен начин. И ще я играя докрай…Научил си отнякъде за онзи сладур. Сигурно ще пратиш няколко здрави момчета да го понатупат. Все ми е едно. И да го кастрират друг ще си намеря. Не ми пука за него…Важното е, че ти ще ми повярваш…Знаеш ли, харесвах те в началото. Харесвах властта ти, но ти свали тази власт с гащите си…Такъв си ми дървен…Толкова самоуверен, че чак ставаш сладък понякога. Да, понякога от съжаление започвам да изпитвам нещо към теб…Не съм ти робиня. Не ме гледай с този немигащ поглед…Ти си пън, истински пън…Аз съм листата над теб. Ти мислиш, че са твои, а те са на дърветата около теб…”
Босът я гледаше и се усмихваше. Погледна монитора и кротко и каза:
-Вън.
-Но!-кресна хубавицата.
Не успя да каже нищо повече. За пръв път от години се плашеше от него…
И имаше защо…
След седмица всички прочетоха за самоубийството на нашумялата актриса….
* * *
„Е, татенце…Досещаш се, но не си сигурен. И сам не искаш да повярваш в истината. Аз съм ти като син. Повече от син, дори. Спасявал съм ти задника, бях в затвора заради теб. Мислиш, че си се реабилитирал. Не, при нас няма реабилитация и не може да има двама. Време ти е, възрастен си. Играеш си на порядъчен гражданин. На почтен бизнесмен. Опитваш се да узакониш всичко, а то е невъзможно, а и губиш пари…Всички губят и скоро ще настъпи времето ти…”
Така си мислеше най-довереният човек на боса и още на вечерта загина при катастрофа.
На следващият ден телепата престана да работи.
„Уморен е!”-мислеше си боса в началото. Остави го да си почине около месец. И без друго важни дела нямаше. Но и след месец монитора стоеше празен.
-Слушай ме добре, извънземно.-кресна Боса.-Знам за какво протестираш. Не съм телепат, но и аз чета мисли. Ти си едно голямо дете. Четеш човешките мисли, но това не ти помага да прочетеш човека. Отстраних два тумора. Те ме убиваха, но с мен щяха да загинат те самите. Разбра ли, идиот такъв. Аз не съм психопат и не убивам за удоволствие, а защото така трябва…Но теб, теб няма да убия…Подготвил съм ти друго…
Двама гарда го хванаха и го въвлякоха в колата. Босът седна до него, на задната седалка. Разтвори лаптоп и го сложи на коленете му.
-Карай към таксиметровите пияци.-рече на шофьора и погледна в лаптопа.
Екранът стоеше празен. После се появи надписа който боса очакваше:
„Боли ме главата”
-Знам. Знаех, че ще напишеш това макар не чета мисли. Е, ти четеш моите и знаеш какво ще последва. Карай към центъра…
„Много ме боли главата…”
-Къде към центъра?
-О, да. Много хубав въпрос. Към централна гара…Бавно. Много бавно карай. Забавяй където видиш тумба по тротоара.
„Много ме боли главата…”
-Знаеш кой надпис ще спре болката. Ти четеш мислите ми. Иначе ще продължи да боли. И знам, че боли…А ти, карай по-бавно. Още по-бавно. Спри на автобусната спирка…
„Много ме боли…”
-Как те нареди онази Миша муцуна. Добре си живееше. Четеше без да разбираш. Сега трябва да разбереш и да направиш нов прочит на живота изобщо. Има нещо преди мислите и то е болката.-хилеше се Босът.-Спри колата. Тук…Да, мое надарено, момче. Ти четеш мисълта, но аз я контролирам. Разбирам я и умея да я моделирам. Когато загубя контрол над способностите си, отстранявам. И ако си помислиш сам, без да четеш, ще разбереш, че двамата с теб много си приличаме. Ти ми помогна да се справя с тези които щяха да ме унищожат. Време е аз да ти помогна, за да не се унищожиш, сам.
„Много ме боли…”
-Знам…Ти ми помогна, а аз ти помагам сега.
Лицето на телепата беше деформирано от болка. Стана пурпурно. После съвсем черно. След туй главата му започна да се издува.
Заприлича на огромен балон.
Босът зяпна учудено.
Балонът ставаше все по-голям.
Последна разрушителна експлозия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар