Гражданин на мисълта



Стълбите скърцаха под краката ми. Коридорът след тях беше тесен, вратите гъсто наредени една до друга. Покритите с прах надписи не се четяха. Зад тях се чуваше тракане на пишещи машини и писъкът при изваждане на лист от валяка. Дочуваха се и думи. Говореше се, но много тихо. Предпазливо. Нищо не можеше да се разбере. 

Огледах се. На предишният етаж имаше много хора. Истински талаз от лица, миризми, вехти дрехи, посърнали фрази, лакти и рамене. Почувствах, че ще се удавя. Започнах да се пробивам път. Не знам как стана, но загубих равновесие. След яростен напън се изплъзнах между гръбнаците и кръстовете и паднах под краката. Стъпкан бях от десетки. Имаше писъци. Някой изкрещя, че стъпчат човек. Никак не помогна, защото не се разбираше на кое място е станал инцидента, а при последвалата паника още неколцина бяха стъпкани. Някак изплувах, озовах се на площадката пред дървеното стълбище.
Странно, но крясъци зад двойната врата от която бях излетял не се чуваха. Не ми се искаше обаче да я отварям за да разбера какво става. Макар и неясно защо тръгнах по стълбите към следващият етаж. И тук забравих какво изобщо съм търсил в учреждението. Вероятно от ударите е настъпила загубата на паметта. Все пак едва оцелях. Това обясняваше частичната амнезия. 
Но къде попаднах. Изглежда много първобитно, а и сградата. Нямаше ли два етажа? Какъв е този. Сигурно е таванско помещение и затова отвън не прави впечатление, че съществува. Ако не бяха гласовете и шумотевицата от пишещите машини, щях да помисля, че тук не функционира, а просто са останали забравени складирани стари неща. 
Понечих да почукам на една от вратите, но ръката ми замръзна. Сърцето ми подскачаше, коленете ми бяха омекнали. Без разбираема причина бях много развълнуван. Почти се отказах. Реших да си тръгвам, но нямах смелост да мина отново през натъпканият коридор. Сигурно много агонизират от задушаване в момента. Впрегнати са всички спасителни екипи, но ситуацията е нестандартна. Не става въпрос за пожар или наводнение, а за хора тъпкани от хора. Загубили разсъдък в борба за живот. Мачкат се за да открият спасителният изход, а са нямат и най-малък ориентир къде се намира. Дори тези които са пред вратата не могат да минат, защото тя се отваря навътре и са притиснати в нея. През четвъртитото прозорче, двадесет на тридесет сантиметра виждат спасението си, докато тежестта на тълпата прегазва ребрата им в металната каса. Ако вратата все пак бъде отворена, мнозина няма да могат да преминат защото ще са стъпкани от тези зад себе си. Много ще са объркали посоката и ще вървят обратно. Срещу течението. А може и течението да е в обратна на спасителната посока. Пълен хаос. 
Не, не мога да се върна назад. Ще трябва да разбера какво има зад тези врати. Или да чакам, да чакам, да чакам. Неясно до кога. Просто да чакам. 
Почуках. Никой не ми отговори. Плахо отворих вратата. Скърцането й сряза гърдите ми. Стаята не беше широка и два метра. Иначе дълга, почти шест, а може и повече. Надвиснали дървени рафтове, тежки подвързии, прах. На среща ми маса с пишеща машина и първобитна настолна лампа.
Когато седнах над стола пред бюрото една част от мен знаеше какво трябва да прави. Тя разглеждаше документите. Преправяше с коректор грешките. Слагаше лист зад пишещата машина и пишеше съдби. 
Звучаха постно. Абстрактно. Но зад понятията се криеха съдби.
Работих в деловодството на мисълта. Давах и отменях разрешения за пребиваване на някого в нея.
Тъй като едва не бях прегазен днес хвърлях молба след молба. Удрях смъртоносният печат. Драсках върху листовете хикс. Мачках яростно и замерях коша, докато коша се напълни. 
Нямаше да дам и едно разрешение днес някой да пребивава в мисълта.
А който не пребивава в мисълта, след време изчезва и от живота. Не умира, става блед, все по-блед, призрачен, докато накрая престава да бъде забелязван. 
Навярно и след изчезването си е жив, но живота му не означава нищо. 
Отхвърлих над двеста молби. 
Последната беше моя.
Но защо съм подал молба. 
Аз съм чиновника в учреждението на мисълта. 
Не мога да подавам молба към себе си. Почеркът беше мой, данните и снимката ми също. Документът приличаше повече на мен, отколкото аз самият приличах на себе си в този момент.
Зачудих се, обърках се. 
Накрая не разбрах как ударих печата.
Изнасяха ме от мелето. Когато ме положиха в линейката вече не бях жив.





диаболо и приказна фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...