НЛО-то, което по-нататък ще наричам Ен-Ел-О, така както го изговаряме, беше циганче с едно синьо око. Нямаше възраст, нямаше срам, не си измисляше родители, а твърдеше, че винаги го е имало. Изглеждаше на около шест, но то си изглеждаше така и когато аз бях на шест, а сега съм на тринадесет. Няма човек който не е вбесило, няма и човек който не е разсмяло. Никой не беше го видял да се храни. По всичко личеше, че освен това и не спи. По всяко време можеше да изскочи от тъмна уличка и да направи някой маймунджилък. Кварталните отдавна не го гонеха. Социалните вдигаха ръце от него. На няколко пъти са го били прибирали в сиропиталища. На няколко пъти бе бягало. Живееше си из горите над града и в парка. Вадеше си някоя пара с просия, но това си беше жива постановка. Комедия за която всеки съвестен гражданин трябва да си плати. Жестока импровизация. Трябва да се види.
Имитираше кварталният, бабката която продаваше баници и от време навреме се почесваше по задните части, президента и председателя на парламента, кмета с басовият му глас и изпъчените гърди, кукувицата на часовника и разбира се този за когото е предназначен спектакъла.
Понякога прекаляваше. Дърпаше закуската от ръката на човек. Поне да я ядеше, но докато бягаше я натроняваше и й се нахвърляха врабчетата. Или удряше засукани какички по дупето. Друг път ревеше и се тръшкаше. Приличаше на диво зверче и опъваше нервите на хората. Закачаше се и с полицаите. Сипеше обидни остроумия на възрастни и прилични хора. Когато някой го подгонеше скачаше в Озъбеният храст.
Това му беше нещо като обиталище. Намираше се малко извън парка, до реката. Огромен и зловещ. Нямаше листа, а само клони и тръни. Една гъста топка от жилки. Приличаше на паст на чудовище. Много пъти бях чул, че ще го изтръгнат, но така и не го изтръгнаха. Стоеше си грозен, отблъскващ, но с нещо величествен.
Дори сред нас хлапаците не се намери куражлия който да последва Ен-ел-о-то. Един се оправдаваше, че не иска да се зарази, друг изкуствено се изсмиваше, че не е на акъла на Ен-ел-о-то, трети замазваше положението с новите си дрехи, четвърти че просто не иска да влиза неканен в нечий дом, а това е дома на Ен-ел-о-то.
Аз да си кажа честно, се боях от самият храст. Като от зло куче.
Веднъж го попитах какво си има вътре.
-Всичко най-необходимо.-направи сериозна физиономия на възрастен.
-Вана?
-Ти пък, нали си има река. А аз съм циганин.
В този момент стоеше с дясното – синьото око към мен и изобщо не приличаше на циганче. Дори на човек не приличаше, а на герой от комикс.
-И телевизор си нямаш.
-Смятах да си направя голф игрище и ски писта.-захили се. –Нали ти казах. Имам си каквото си искам. Няма да ме хванат социалните. Нищо повече не могат да ми дадат.
-Ами, ако някой иска да те осинови?
-Аз съм се осиновил сам. Сам съм си родител. Сам съм си дете…
Стана зловещо. Говореше по този начин, а изглеждаше съвсем невръстен.
-И в храста ми никой няма да припари. Хайде да поиграем „Контра-та”, аз черпя.
Преглътнах гордостта. Играеше ми се. Какво като черпи Ен-ел-е-то.
В залата бях седнал откъм лявото му – черното око и сега изглеждаше съвсем различен. Все едно виждах друг човек. Напълно непознат. Предишният изглеждаше хлапе с разум на възрастен, благ и будещ приятелство. Този приличаше на възрастен с разум на хлапе, агресивен и плашещ. Нахвърли се яростно на клавиатурата. Играеха много хакери, но въпреки това се справяше. В един момент не издържа и тресна клавиатурата. Изхвърлиха ни с ритници от интернет залата.
Докато стоях пред двете му лица едновременно се чудих редно ли е да завързвам такива приятелства.
Виждах го в анфас след като го бях видял от двете страни в профил. Сега нямаше различност и странното е, че двата характера не си противоречаха.
-Какво ме гледаш такъв!-кресна ми, но ми се стори по-скоро обиден отколкото ядосан.
Тръгна си и повече не ми проговори. Правеше се, че не ме познава.
Така и не разбрах с какво толкова го наскърбих. Виждах го да изпълнява странните си хора. Да дразни и да буди съжаление, да предизвиква смях и гняв. Да се смушва в Озъбеният храст.
Зимата изглежда отиваше другаде. Следи не се виждаха в снега, около храста, а и дори Ен-ел-о-то, не би издържал.
Тази седмица се случи нещо шокиращо. Почти не мога да мигна. Стряскам се често и кошмарни мравки пълзят по дланите ми и докато съм буден. Трудно се съсредоточавам и ме е страх да не изостана с уроците. Затова и пиша тази история. Мисля, че ще ме освободи. Страшно ми е, че няма да успея да я завърша, че обяснение няма.
Човекът е обявен за национално издирване, но знам, че ще остане, както казват във филмите, графата нерешени случаи.
Става въпрос за Тигровият каскет.
Прическата му прилича също на каскет, а косата му е побеляла на райета. Сам не знае колко е смешен. Той не общува с никого да му се каже. Няма и клиенти, въпреки, че се знае, че е добър шивач. Няма семейство, а живее в голяма къща. Всяка пролет я варосва. Сменя прозорци, дограми. Вместо градина има парници и за да не плаща на СОТ е овързал всичко с оголени жици. Родителите ни на няколко пъти пуснаха оплакване. На няколко пъти беше принуждаван по съдебен път да махне опасните проводници, но пак ги слагаше.
Вечер си имаше ритуал. Стане ли седем обикаляше из алеята.
Ен-Ел-О-то никога не изпълняваше спектакъл за него. Знаеше, че е безсмислено. Тази вечер изглежда го направи от скука. Времето беше хубаво, но в алеята нямаше никой. Нашите играеха важен мач за УЕФА и всичко живо беше пред телевизорите. Изключение правих аз защото ми бяха сложили в зъба арсен и страшно ме болеше. Имах чувството, че в парка болката утихва. Държах си бузата и се гърчех на една далечна пейка, очите ми сълзяха и мразех целият свят.
Тогава видях Тигровият каскет. Изпълняваше си ритуалната разходка. Ен-ел-о-то му се изпречи. Нещо му каза. После побягна. Тигровият каскет се втурна след него. Когато махна с ръка да го сграбчи, то направи криволица и му се изплъзна. С няколко скока се скри в храста, а Тигровият каскет се гмурна след него.
Видях как храста се сви и разпусна. Приличаше на поглъщане. И макар, че бях далече чух и звука.
Малко по-късно Ен-ел-о-то излезе, а Тигровият каскет повече никой никъде не видя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар